Решение № 51 от 07.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 51 гр. София, 07.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20251100501325 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С решение № 20274/09.11.2024 г., постановено по гр. дело № 656/2024 г. по описа на СРС, 82 състав, е отхвърлен предявеният от Ц. К. И., ЕГН ********** срещу „Кредит Инкасо Инвестмънтс Бг“ ЕАД, ЕИК 202423225 отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника сумите, както следва: 1 088,46 лв. - главница по сключен Договор за кредит от 03.12.2008 г.;

1 421,17 лв. - законна лихва; 195,09 лв. - мораторна лихва за периода от 13.03.2009 г. до 16.02.2011 г.; 25,67 лв. – държавна такса и 100 лв. – адвокатски хонорар, за които суми по ч. гр. дело № 80378/2011 г. по описа на РС – Монтана е издаден изпълнителен лист от 18.03.2011 г., въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20237480401586 по описа на ЧСИ М.И. с рег. № 748 на КЧСИ – поради изтекла погасителна давност, както и иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за недължимост на сумите, както следва: 230 лв. – разноски по изпълнението и 530,48 лв. – такси по Тарифата на ЧСИ, като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата от 40 лв. – разноски по делото.

Срещу така постановеното решение в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба с вх. № 388695/02.12.2024 г. от ищцата Ц. К. И. с изложени доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон. Въззивницата поддържа, че първото валидно изпълнително действие е извършено на 13.11.2012 г., считано от когато е започнала да тече нова погасителна давност, която е изтекла на 13.11.2017 г., в рамките на който период взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия.

1

За неприложима счита разпоредбата на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД, тъй като изпълнителният процес не е съдебен. По изложените съображения отправя искане обжалваното решение да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск да се уважи.

Претендира и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Кредит Инкасо Инвестмънтс Бг“ ЕАД, с който я оспорва. Излага съображения, че началният момент на погасителната давност е от 26.06.2015 г., позовавайки се на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, поради което ирелевантно се явява ППВС № 3/18.11.1980 г., при действието на което не е текла погасителна давност по отношение на вземанията, за които има висящо изпълнително производство. Конкретно се посочва, че на 05.10.2012 г. е подадена молба за образуване на изпълнително дело, а именно:

№ 20127480400780 по описа на ЧСИ М.И. с рег. № 748 на КЧСИ, с което погасителната давност е прекъсната, тъй като на съдебния изпълнител са възложени правомощия по чл. 18 ЗЧСИ. Заявява, че от значение се явява датата на последно предприетото изпълнително действия, считано от когато започва да тече нова давност. Счита, че погасителната давност е многократно прекъсвана въз основа на валидно извършвани изпълнителни действия, които подробно описва, твърдейки, че без правно значение се явява обезсилването по право на изпълнителните действия по перемирано дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В допълнение посочва, че всяко направено от взискателя искане за предприемане на изпълнителни действия прекъсва погасителната давност, тъй като съдебният изпълнител е длъжен да ги предприеме, без неговото бездействие да представлява санкция за взискателя.

За ирелевантно счита още дали предприетите изпълнителни действия са част от изпълнителен способ, довел до ефективно удовлетворяване на взискателя, позовавайки се на съдебна практика в тази насока, която цитира. Посочва, че при процесуална активност на кредитора, ако той е поддържал висящността на изпълнителния процес с регулярни искания за прилагане на нови изпълнителни способи, той не следва да бъде санкциониран с прекратяване на производството и с обявяване на вземането му за погасено по давност, поради евентуално бездействие на съдебния изпълнител или неуспешност на посочения изпълнителен способ. По изложените съображения отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди. Претендира и разноски.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй 2 като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно, но частично недопустимо. При предявен отрицателен установителен иск ищецът следва да докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, като установи наличието на заявена извънсъдебна претенция от ответника за плащане на оспорените вземания. Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание, като искът по този ред дава право на длъжника да установи, че изпълняемото право е отпаднало поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, които обаче имат правно значение за неговото съществуване. В този смисъл, исковата претенция по чл. 439 ГПК касае оспорване на установени с влязъл в сила съдебен акт вземания, за които е издаден изпълнителен титул, но не и на други вземания, възникнали срещу длъжника по-късно.

В настоящия случай Ц. К. И. е предявила иск по чл. 439 ГПК за оспорване на вземанията по изпълнителен лист от 18.03.2011 г., издаден по ч. гр. дело № 80378/2011 г. по описа на РС – Монтана, а именно: 1 088,46 лв. – главница по сключен Договор за кредит от 03.12.2008 г.; 1 421,17 лв. - законна лихва, 195,09 лв. – мораторна лихва за периода от 13.03.2009 г. до 16.02.2011 г., 125,67 лв. – разноски по делото, от които: 25,67 лв. - държавна такса и 100 лв. – адвокатски хонорар, както и за разноските по изпълнителното дело, описани в исковата молба като 230 лв. – разноски по изпълнението и 530,48 лв. – такси към ЧСИ. Ищцата не разполага с правен интерес да предявява отрицателен установителен иск за разноските по изпълнителното производство, тъй като те не присъстват в изпълнителния лист, издаден в полза на взискателя и дължимостта им зависи от наличието на основание за претендиране на главните вземания, за чието събиране е образувано изпълнителното дело.

Сумата от 530,48 лв. – такси към съдебния изпълнител не представлява вземане към взискателя „Кредит Инкасо Инвестмънтс Бг“ ЕАД (касае се до вземане на съдебния изпълнител към длъжника), като в този смисъл за ищцата липсва правен интерес да претендира нейната недължимост в правоотношението между страните. Съобразно разпоредбата на чл. 79, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК, в случай на установяване на недължимост на вземанията на взискателя, предмет на изпълнителния лист (за които вече е предявен допустим иск в настоящото производство), изпълнителното дело ще бъде прекратено без събиране на разноски по него от длъжника, поради което за последния не съществува правен интерес от търсената съдебна защита срещу ответника по отношение на разноските по изпълнението и исковата молба в тази част е недопустима и следва да бъде върната. В случая този извод не се разколебава и с оглед дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на претенцията за недължимост на разноските по изпълнителното 3 дело, подвеждайки я под правната норма на чл. 59 ЗЗД, тъй като видно е от обстоятелствената част и петитума на исковата молба, че от страна на ищцата се претендира цялостна недължимост на сумите по изпълнително дело № 20237480401586/2023 г. по описа на ЧСИ М.И. с рег. № 748 на КЧСИ, част от които са и тези за разноските и таксите по него, без да се излагат твърдения, че същите са заплатени в полза на ответника и същият да се е обогатил с тяхната стойност за нейна сметка, а още по-малко да е формулирала осъдителен петитум за разноските по изпълнителното дело, за да се приеме, че в тази своя част исковата претенция следва да се квалифицира като иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, както е прието от първоинстанционния съд.

С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че обжалваното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено в частта, в която е отхвърлен искът с правно основание чл. 59 ЗЗД за недължимост на разноските по изпълнителното дело, а именно: 230 лв. – разноски по изпълнението и 530,48 лв. – такси по Тарифата на ЧСИ, като производството по делото в посочената част следва да бъде прекратено. При това положение на разглеждане по същество подлежи единствено искът за установяване на недължимостта на претендираните от ответника вземанията по изпълнителния лист от 18.03.2011 г., издаден по ч. гр. дело № 80378/2011 г. по описа на РС – Монтана, а именно: 1 088,46 лв. – главница по сключен Договор за кредит от 03.12.2008 г.; 1 421,17 лв. - законна лихва, 195,09 лв. – мораторна лихва за периода от 13.03.2009 г. до 16.02.2011 г., 125,67 лв. – разноски по делото, от които: 25,67 лв. - държавна такса и 100 лв. – адвокатски хонорар.

В останалата допустима част обжалваното решение е правилно, като съображенията за това са следните:

Между страните не се спори, а и от представените писмени доказателства се установява, че въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 18.02.2011 г. по ч. гр. дело № 80378/2011 г. по описа на РС – Монтана е издаден изпълнителен лист от 18.03.2011 г., с който длъжникът Ц. К. И. е осъдена да заплати на кредитора „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД оспорените вземания, а именно:

1 088,46 лв. – главница по сключен Договор за кредит от 03.12.2008 г., 195,09 лв. – мораторна лихва за периода от 13.03.2009 г. до 16.02.2011 г., законна лихва върху главницата от 16.02.2011 г. до изплащане на вземането и съдебни разноски: 25,67 лв. – държавна такса и 100 лв. – адвокатски хонорар, като последните са били прехвърлени в полза на ответника „Кредито Инкасо Инвестмънтс Бг“ ЕАД по силата на Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 15.05.2015 г., за което длъжникът е бил уведомен. Нещо повече, видно е от изложеното в исковата молба, между страните не се спори, че тези суми отразяват действително възникнали задължения на Ц. К. И., без ищцата да е оспорила, че цесията не е породила действие по отношение на нея, още повече, че насочвайки исковата си претенция срещу цесионера тя изрично е потвърдила този факт. Действително по делото не е ясно на коя дата е връчена заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 18.02.2011 г. на длъжника Ц. К. И., но при липсата на други данни следва да се приеме, че това е станало най-късно с издаване на изпълнителния лист от 18.03.2011 г. С влизането в 4 сила на заповедта за изпълнение се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо, като длъжникът не може да направи възраженията си срещу дълга по общия исков ред извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани. Така се получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането по арг. и от чл. 371 ГПК, поради което приложима е разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД - срокът на новата давност е всякога пет години. В този смисъл са и мотивите, изложени в Определение № 214/15.05.2018 г. по гр. дело 1528/2018 г. по описа на ВКС, IV гр. о., постановено в производство по реда на чл. 288 ГПК, в които е отразено, че влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение, в който смисъл са и Решение № 3/04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. на ВКС, IV г. о.;