Решение № 520 от 17.11.2021, Окръжен съд - Бургас
- Съд
- Окръжен съд - Бургас
- Дело
- Въззивно гражданско дело 1293/2021
- Вид
- Решение № 520
- Подписан
- 17.11.2021
- В сила
- 16.11.2021
- Състав
- Мариана Георгиева Карастанчева, Пламена Костадинова Георгиева Върбанова, Кристиян Антониев Попов
Цитирани разпоредби
- чл.131 · Граждански процесуален кодекс
- чл.235 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 · Граждански процесуален кодекс
- чл.410 · Граждански процесуален кодекс
- чл.414 · Граждански процесуален кодекс
- чл.422 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
- чл.81 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 20 · Закон за задълженията и договорите
- чл.365 · Закон за задълженията и договорите
- чл.365,ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.365,ал.2 · Закон за задълженията и договорите
- чл.79,ал.1, предл. първо · Закон за задълженията и договорите
- чл.86 · Закон за задълженията и договорите
- чл.9 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 9, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.127 · Семеен кодекс
- чл.127,ал.1 · Семеен кодекс
- чл.56 · Семеен кодекс
- чл. 56, ал.1 · Семеен кодекс
- чл.59, ал. 1 · Семеен кодекс
- § 1 · Семеен кодекс
РЕШЕНИЕ
№ 520 гр. Бургас, 16.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател: Мариана Г. Карастанчева
Членове:
Пламена К. Георгиева Върбанова
Кристиян Ант. Попов при участието на секретаря Ани Р. Цветанова като разгледа докладваното от Пламена К. Георгиева Върбанова Въззивно гражданско дело № 20212100501293 по описа за 2021 година Производството по делото пред настоящата съдебна инстанция е с правно основание чл. 258 ГПК и сл. и е образувано по въззивна жалба на С.Б.Б., чрез процесуален представител адвокат Диана Вълчена от БАК, с адрес на кантората и адрес за призоваване и съобщения: гр.Бургас ,ул.“Любен Каравелов“№5, вх.В, ет.1, против решение № 519/10.06.2021г. по гр.д.№ 1958/2021г. по описа на БРС, с което по иска на М. Ф. М. срещу С.Б.Б. е прието за установено, че й дължи сумата от 292 лева, представляваща задължение за наем за периода от 06.2020г.-01.2021г. съгласно съдебна спогодба от 15.05.2019г.
Във въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, тъй като районният съд неправилно тълкувал спорна клауза от споразумение по чл.127 СК, на която ищцата основавала претенцията си, без да съобрази заявеното от ответника Б. възражение за нищожност на същата клауза. При задълбочен анализ на същата клауза, съдът щял да установи, че претендираните от ищцата суми не представлявали увеличен размер на наем , като увеличение на наема от 240 лева на 313 лева 1 не било установено по делото. В подкрепа на доводите си, въззивникът излага обстоятелства и факти, като крайният довод е – че ответникът дал съгласие за заплащане на бъдещо увеличение на наемната цена само за същото жилище, наето от бившата му съпруга-ищца към 15.05.2019г., но не и за други, различни жилища. Ищцата следвало да установи, че увеличената наемна цена се дължи за същото жилище, което обаче не установила по делото.
На следващо място се твърди, че съдът неправилно и необосновано не приел за нищожна клаузата от споразумението за поделяне между страните на увеличен месечен наем. В тази насока се изтъкват доводи за това , че в споразумението съществувала клауза за ползване на жилището от С.Б., но не било вярно обстоятелството, че се касае за семейно жилище, тъй като страните не са имали граждански брак. Цитира се разпоредба от ДР на СК за това, кое жилище е семейно такова. В тази насока се сочи, че отношенията между страните по споразумението не били брачни, а Законът не третирал по един и същи начин брачните и извънбрачните отношения между мъж и жена.
Изтъкват се съображения за нищожност на тази клауза от споразумението като противоречаща на закона /чл.365 ЗЗД/, тъй като със споразумението не били направени взаимни отстъпки , какъвто бил смисъла на спогодбата. В случая липсвали разменени престации, респ.- еквивалентност на престациите, каквито в случая нямало. Освен това тази клауза представлявала и неравноправна клауза, тъй като не била ограничена по размер и срок, била неясна и създавала възможност за злоупотреба ; било неправилно съждението на съда, че наемът е определяема величина, още повече , че било неопределяемо и жилището, в което ще се живее, както и какъв среден пазарен наем ще се дължи. В случай, че към момента на подписване на споразумението ответникът се е съгласил да заплаща половината от месечния наем, то последващи валидни и доказуеми изменения на договореностите също следвало да бъдат постигнати в писмена форма. Ответникът не бил уведомяван за предстоящо подписване на нов договор, не участвал в подписването му, за да бъде валидно обвързан с половината от задълженията по този договор. Моли се отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на иска, като бъдат присъдени и направените от ответника разноски.В проведеното пред БОС открито съдебно заседание въззивникът Б., редовно уведомен, не се явява, представлява се ат адвокат В., която поддържа въззивната жалба , моли уважаването й и присъждане на 2 разноските по делото.
Постъпил е писмен отговор по въззивната жалба, предявен от ищцата-въззиваема М.М., чрез процесуалния й представител- адвокат Миглена Христова от БАК със съдебен адрес: гр.Бургас,ул.“Трайко Китанчев“№47, ет.2, офис 6, в който заявява становище за неоснователност на въззивната жалба. Заявява доводи срещу твърдението на въззивника за нищожност на спогодбата; срещу възражението, че не било налице „семейно жилище“, тъй като страните не били сключили гр.брак; срещу твърденията за възможност за злоупотреба предвид неясния характер на сочената клауза от споразумението между страните. Заявява, че едва с въззивната жалба било въведено възражение за претендиране от ищцата на увеличение по нов договор за наем, а не по този към момента на сключване на споразумението.
Моли се потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноските по делото.В проведеното пред БОС открито съдебно заседание въззиваемата М. не се явява, представлява се от адвокат Христова, която заявява становище за неоснователност на въззивната жалба,намира решението на БРС за правилно и законосъобразно и моли потвърждаването му. Претендира разноски.
Никоя от страните не заявява доказателствени искания.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид събраните по делото доказателства, прецени становищата на страните и закона, прие за установено от фактическа страна следното:
Предявените пред Районен съд-.Бургас са искове с правно основание чл.79,ал.1, предл. първо от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД във вр. с.чл.422 от ГПК.
Производството е образувано по искова молба на М. Ф. М., ЕГН **********, със съдебен адрес:гр.Бургас, ул.,,Трайко
Китанчев“№47,ет.2,офис 6, чрез адв.Миглена Христова срещу С.Б.Б., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.*** ул.*** № ** ет.*, с която се моли съда да приеме за установено, че ответникът дължи на ищцата, сумата от 327 лева, за периода от 06.2020г.- 01.2021г., представляваща задължение за наем съгласно съдебна спогодба от 15.05.2019г. и утвърдена по гр.д.№2233/2019г. на БРС, ведно със законната лихва, които суми са предмет на Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№115/2021г. по описа на БРС.
В исковата молба се твърди, че със съдебна спогодба от 15.05.2019г., 3 утвърдена по гр.д.№2233/2019г. на БРС, страните са се споразумели относно упражняването на родителските права на малолетното им дете Б. Б., роден на **.**.***,, като са постигнали съгласие те да бъдат предоставени на майката и съответно за останалите въпроси по чл.127 от СК. Относно въпросите, касаещи ползването на семейното жилище, по искане на ответника страните са се споразумели, майката и детето, вместо да останат да ползват семейното жилище, собствено на ответника, да живеят в жилище под наем,а ответникът да заплаща половината от наема за наеманото жилище, като другата половина се поеме от майката. Към момента на сключване на спогодбата наема на наетото новото жилище е бил 240 лева,т.е. всяка от страните по споразумението е следвало да заплаща по 120 лева, респ.- сумата от 120 лева ответникът С.Б. е следвало да заплаща на ищцата ежемесечно.С тази спогодба страните са се споразумели и че при увеличение на месечния наем за новото жилище над 240 лева ще делят разликата в месечната наемна цена над тази стойност. Твърди се, че считано от 10.06.2020г. М.М. сключила договор за наем на жилище, съгласно който договореното наемно възнаграждение било в размер на 330лева, от които- 17 лева за кабелна телевизия, т.е. наема бил в размер на 313 лева. Поетото в спогодбата задължение от длъжника за заплащане на половин наем определял дължимата от него сума ежемесечно на 156.50 лева или по 36.50 лева месечно, а за месец юни 2020г.: 71.50 лева, като общо дължимата сума за периода 06.2020г.01.2021г. възлизала на 327 лева.
В срока по чл.131 от ГПК, ответникът оспорва иска като недопустим.
Твърди се, че указанията на заповедния съд, че в едномесечен срок от съобщението може да се предяви иск за установяване на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение, са връчени на заявителя на 19.02.2021г.
Едномесечният срок по чл.415,ал.4 от
ГПК изтекъл на
19.03.2021г./присъствен ден- петък/, а исковата молба с предявен иск по чл.422 от ГПК, не била предявена в преклузивния едномесечен срок. Сочи, че образуваното по реда на чл.410 от ГПК, частно гр. д.№115/2021г. на БРС следвало да бъде прекратено, а заповедта- обезсилена. Твърди се, че ищцата не представила пред районния съд доказателства, от които да е видно, че в указания едномесечен срок е предявила установителния иск. Ответникът оспорва иска и като неоснователен. Твърди се, че клаузата, че: ,,Страните заявяват, че при увеличение на месечния наем за новото жилище над 240 4 лева, ще делят помежду си разликата в месечната наемна цена над тази стойност“, била нищожна. Поддържа се, че по този начин се създавала възможност за злоупотреба и за спекулиране,която би могла да обвърже само по своя воля бащата като платец на половината наем, с което се създавали условия за увреждане на последния , тъй като не е предвидено нито уведомяването му, нито съгласието му, нито фиксиран максимален размер и срок на задължението за плащане. Сочи се, че и ищцата сключила по своя воля нов договор за наем , без да е уведомила за това ответника, без да е получила съгласието му за сключване на нов договор за наем при нови условия- за нов, различен от първоначално наетия жилищен имот и при различна цена.
Страните са ангажирали доказателства в първоинстанционното производство по делото.
С атакувания съдебен акт, районният съд е приел за установено, че С.Б.Б. дължи на М. Ф. М., сумата от 292 лева, представляваща задължение за наем за периода от 06.2020г.-01.2021г. съгласно съдебна спогодба от 15.05.2019г.
Обжалваното решение е валидно, процесуално допустимо и правилно, поради което следва да бъде потвърдено, като въззивният съд изцяло препраща към мотивите на първоинстанционния съд, като по този начин ги прави свои мотиви, без да е нужно да ги преповтаря- съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл.272 ат ГПК във вр. с чл.235 от ГПК.
В допълнение към тях и в отговор на доводите на жалбоподателя, наведени във въззивната жалба, въззивният съд намира за необходимо да изложи следното:
Безспорно е установено по делото, че страните са сключили договор, обективиран в споразумение по смисъла на чл.127,ал.1 от СК, одобрено от съда по гр.д.№2233/2019г..
По силата на горното, длъжникът се задължил да заплаща половината от месечния наем, дължим от М. за наетото от нея жилище, който към датата на сключване на договора е бил в размер на 240 лева. Страните са уговорили, че при увеличаване на наемната цена при сключване на нов договор за наем, ще делят помежду си разликата над стойността от 240 лева.
5
Установено е, че на 10.06.2020г., М. сключила договор за наем на недвижими имот, находящ се в гр.*** ул.*** №** ет.* ап.№*, с месечна наемна цена от 313 лева(л.26 от делото). Поради отказ от страна на Б. да изпълни поетото с договора задължение за заплащане на разликата в наемната цена над 240 лева, въззивницата подала заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК против С.Б.Б., като било образувано ч.гр.д.№115/2021г. по описа на БРС.
Заповедният съд уважил заявлението досежно претендираните вземания за периода 06.2020г.-01.2021г., като на 15.01.2021г. издал заповед №7446 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК , за следните суми: сумата от 327 лева, представляваща задължение по договор, обективиран в споразумение от 15.04.2019г. по гр.д.№2233/2019г. на БРС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението- 08.01.2021г. до изплащане на задължението, както и разноски по делото за заповедното производство.
Длъжникът е подал възражение по чл.414 от ГПК, като в едномесечен срок от получаване на събощение е предявен установителен иск по чл.422 от ГПК от М.М..
Във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за нищожност на договорна клауза, спорен пред настоящата инстанция е въпросът относно наличие на валидна и обвързваща страните уговорка за заплащане от въззиваемия разликата от цената на месечния наем над 240 лева.
Разпечатката съдържа 35 от 67 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/649294ca-5e06-4a43-b996-bb502fa70c41