Определение № 642 от 13.10.2026, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 642 гр. Благоевград, 13.10.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Андонова

Членове:

Петър Пандев

Полина Дянкова като разгледа докладваното от Татяна Андонова Въззивно частно наказателно дело № 20261200601090 по описа за 2026 година

Производството е по реда на глава двадесет и втора от НПК (чл. 341 и сл. НПК) във връзка с чл. 250, ал. 5 НПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от Г. И. П., в качеството му на частен тъжител по НЧХД № 391/2026 г. по описа на Районен съд – Разлог, чрез повереника му адв.

И. Й. Д., срещу Разпореждане рег. № 589/24.09.2026 г., постановено по посоченото.

С обжалваното разпореждане, първоинстанционният съд е прекратил на основание чл. 250, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 вр. чл. 81, ал. 3 НПК наказателното производство по НЧХД № 391/2026 г., образувано по тъжба на Г. И. П. срещу Н. П. Ч., за престъпление по чл.

130, ал. 1 НК, поради подаване на тъжбата след изтичане на шестмесечния срок по чл. 81, ал.

3 НПК.

За да постанови този резултат, районният съд е приел за установено, че по повод описаното в тъжбата деяние е било образувано досъдебно производство № 413/2023 г. по описа на РУ – Разлог, което било спряно с постановление от 11.12.2025 г. на Районна прокуратура – Благоевград, Териториално отделение – Разлог, на основание чл. 244, ал. 1, т.

1 вр. чл. 25, ал. 1, т. 6 НПК, като било прието, че деянието съставлява престъпление по чл.

130, ал. 1 НК, което се преследва по тъжба на пострадалия. Препис от постановлението бил връчен на пострадалия на 15.12.2025 г., като той е бил уведомен, че може да подаде тъжба пред компетентния първоинстанционен съд в шестмесечен срок. Постановлението за спиране е било обжалвано от пострадалия и по жалбата било образувано ЧНД № 662/2025 г. по описа на Районен съд – Разлог. С определение рег. № 38/11.03.2026 г., постановлението за спиране било потвърдено. Тъжбата, по която е образувано НЧХД № 391/2026 г., била депозирана в Районен съд – Разлог на 25.08.2026 г.

Въз основа на тези факти районният съд е приел, че съдебният контрол върху постановлението за спиране не променя определения от закона начален момент на срока по чл. 81, ал. 3 НПК и определението по ЧНД № 662/2025 г. не поставя начало на нов шестмесечен срок; че началният момент в разглежданата хипотеза е свързан единствено с получаването от пострадалия на съобщението за спиране, т.е. с 15.12.2025 г.; че срокът е изтекъл на 15.06.2026 г., а тъжбата е подадена два месеца и десет дни след това, 1 следователно била просрочена. В подкрепа на този извод първоинстанционният съд се е позовал на Решение № 293/11.04.2025 г. по ВНЧХД № 8201/2024 г. на Софийски градски съд, НО, ІІІ въззивен състав, в което е прието, че срокът за подаване на тъжба започва да тече от уведомяването на пострадалия за постановлението за спиране по чл. 25, ал. 1, т. 6 НПК независимо от обжалването на това постановление. Приел е, че срокът по чл. 81, ал. 3 НПК бил преклузивен и с изтичането му се погасява правото на пострадалия да сезира съда с тъжба, поради което е налице основанието по чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК за прекратяване.

В частната жалба се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на разпореждането, като се поддържа, че е постановено при неправилно приложение на чл. 81, ал. 3 и чл. 250, ал. 1, т. 1 НПК. Жалбоподателят изтъква, че районният съд е приложил формално разпоредбата на чл. 81, ал. 3 НПК, без да отчете, че постановлението за спиране подлежи на съдебен контрол по реда на чл. 244 НПК и че именно този контрол е от решаващо значение – докато постановлението е предмет на обжалване, за пострадалия е неизвестно дали съдът няма да го отмени и дали наказателното преследване няма да продължи по общия ред. Позовава се на практика на Окръжен съд – Благоевград (Решение № 77/23.03.2023 г. по в.н.ч.х.д. № 189/2023 г.), на Софийски градски съд (Решение № 52/20.01.2026 г.) и на Окръжен съд – Варна (Решение № 158/12.06.2025 г.), според която при обжалване на постановлението за спиране шестмесечният срок тече от влизането в сила, съответно от връчването на потвърждаващия съдебен акт. Сочи, че институтът на спирането не може да се отъждествява с отказа за образуване на досъдебно производство, тъй като при спирането е налице висящност на наказателното преследване под формата на досъдебно производство, при която образуването на паралелно частно наказателно производство би било недопустимо, а противоположната линия в практиката се основава единствено на неуместна аналогия с отказа за образуване. Счита, че възприетото от районния съд разрешение санкционира тъжителя за упражняването на изрично предоставено му от закона право на жалба и го поставя пред процесуално противоречив избор – едновременно да оспорва спирането и да подаде тъжба, сякаш производството по общия ред е приключило.

Поддържа още, че със сезирането на органите на досъдебното производство пострадалият своевременно е заявил воля да търси наказателноправна защита, като се позовава на практиката на ВКС, според която срокът се смята спазен, когато жалба, съдържаща описание на престъплението, е постъпила в срок в орган на съдебната власт. Изтъква, че прекратяването е крайна процесуална последица, която лишава пострадалия от съдебна защита, поради което при неяснота относно началния момент на срока следва да се предпочете тълкуването, съответстващо на правото на достъп до съд. Иска отмяна на разпореждането и връщане на делото на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по тъжбата, а при условията на евентуалност – изискване и проверка на материалите относно датите на сезиране на органите на досъдебното производство, на връчване на постановлението за спиране и на приключване на съдебния контрол по ЧНД № 662/2025 г.

Окръжният съд, след като се запозна с доводите в частната жалба и провери изцяло законосъобразността на обжалваното разпореждане въз основа на материалите по делото, намира за установено следното:

Частната жалба е процесуално допустима. Подадена е от процесуално легитимирано лице – частния тъжител, производството по чиято тъжба е прекратено и който поради това има правен интерес от обжалването. Насочена е срещу акт, подлежащ на въззивен съдебен контрол – разпореждане на съдията-докладчик за прекратяване на наказателното производство по дело от частен характер, което по силата на чл. 250, ал. 5 НПК се обжалва по реда на глава двадесет и втора НПК. Жалбата е подадена в седемдневния срок по чл. 342, 2 ал. 1 НПК, тъй като разпореждането е връчено на тъжителя на 28.09.2026 г., а частната жалба е депозирана чрез Районен съд – Разлог на 01.10.2026 г., т.е. в седемдневния срок, който изтича на 05.10.2026 г.

Разгледана по същество, частната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Досъдебното производство, образувано по случая било спряно с постановление от 11.12.2025 г. на основание чл. 244, ал. 1, т. 1 вр. чл. 25, ал. 1, т. 6 НПК; постановлението е връчено на пострадалия на 15.12.2025 г.; той го е обжалвал пред районния съд; с определение рег. № 38/11.03.2026 г. по ЧНД № 662/2025 г. постановлението е потвърдено; тъжбата е подадена на 25.08.2026 г. Спорът е изцяло правен и се свежда до това от кой момент започва да тече шестмесечният срок по чл. 81, ал. 3 НПК, когато пострадалият е упражнил правото си да обжалва пред съда постановлението на прокурора за спиране на досъдебното производство на основание чл. 25, ал. 1, т. 6 НПК.

Съгласно чл. 81, ал. 3 НПК тъжбата трябва да бъде подадена в шестмесечен срок от деня, когато пострадалият е узнал за извършване на престъплението, или от деня, в който пострадалият е получил съобщение за спиране на наказателното производство на основание чл. 25, ал. 1, т. 6 НПК. Разпоредбата не урежда изрично хипотезата, при която постановлението за спиране е оспорено от пострадалия и е предмет на съдебен контрол.

Буквалният прочит, възприет от районния съд, води до извод, че обжалването е без значение за течението на срока. Настоящият състав не споделя този извод и възприема , че „получаването на съобщение за спиране на наказателното производство“, не следва да се тълкува в буквалния му прочит, тъй като последният не държи сметка за смисъла на втория начален момент, за систематичната връзка на нормата с правилата за спиране и за съдебен контрол върху актовете на прокурора, както и за конституционно гарантираното право на достъп до съд.

На първо място, вторият начален момент по чл. 81, ал. 3 НПК е въведен от законодателя, за да осигури на пострадалия, който е сезирал органите на досъдебното производство и е очаквал наказателното преследване да бъде осъществено от държавата по общия ред, реална възможност да потърси защита по реда на частното обвинение, след като компетентният орган е приел, че деянието съставлява престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия. Правно значимото събитие, с което законът свързва началото на срока, не е самото фактическо узнаване за съществуването на прокурорски акт, а съобщаването на пострадалия на един определен правен извод – че деянието е от частен характер и че наказателното производство от общ характер няма да бъде продължено.

Последица от този извод следва да са и действията на пострадалия, тъй като същият очаква действия на държавното обвинение, от което зависят неговите действия по защита на правата си. Докато обаче постановлението за спиране е предмет на съдебен контрол, инициирован от самия пострадал, този правен извод не е стабилизиран. Ако съдът отмени постановлението по реда на чл. 244 НПК, досъдебното производство ще продължи по общия ред, деянието ще бъде преследвано от прокурора и правото на тъжба изобщо няма да е актуално. Следователно едва с произнасянето на съда, който е потвърдил постановлението за спиране, за пострадалия е отпаднала процесуалната несигурност и окончателно е станало ясно, че защитата му следва да се осъществи чрез тъжба по реда на чл. 81 НПК.

Обстоятелството, че при връчването на постановлението пострадалият е бил уведомен за шестмесечния срок за подаване на тъжба, не променя този извод – уведомлението възпроизвежда текста на закона, но не разрешава въпроса за началния момент на срока в хипотезата, при която самото постановление е оспорено пред съда.

Не може да бъде споделено становището на районния съд, че по този начин 3 съдебният акт поставя началото на „нов“ шестмесечен срок. Срокът е един и същ; въпросът е единствено кой е моментът, в който е настъпило предвиденото в закона събитие – съобщаването на пострадалия на спирането по чл. 25, ал. 1, т. 6 НПК като основание, което е окончателно и поражда правни последици за пострадалия. Когато постановлението е обжалвано, това основание се установява окончателно със съдебния акт, с който постановлението е потвърдено, и денят, в който пострадалият е получил съобщение за този акт, е моментът, от който той следва да се счита надлежно уведомен по смисъла на чл. 81, ал. 3 НПК и от който започва да тече шестмесечният срок за подаване на тъжбата.

На второ място, обратното разрешение е несъвместимо със системната връзка между чл. 81, ал. 3 НПК и правилата за висящност на наказателното производство. Спирането по чл. 25, ал. 1, т. 6 НПК, за разлика от прекратяването, не слага край на досъдебното производство – то остава висящо, макар и без да се извършват процесуално-следствени действия. Докато постановлението за спиране е предмет на съдебен контрол, съществува реална възможност производството от общ характер да бъде възобновено, а наказателният процес по принцип не допуска едновременно водене на две наказателни производства срещу едно и също лице за едно и също деяние – принцип, намерил израз и в основанието по чл.

24, ал. 1, т. 6 НПК. Да се изисква от пострадалия, оспорвайки пред съда квалификацията на деянието като престъпление от частен характер, същевременно и в същия срок да подаде тъжба за същото деяние, означава да се приеме, че той е длъжен да инициира производство, чиято по-нататъшна съдба зависи от изхода на неприключилия съдебен контрол, и да заяви в тъжбата тезата, която в същото време оспорва в жалбата си срещу спирането. Подобно изискване поставя пострадалия пред вътрешно противоречив процесуален избор и на практика санкционира упражняването на изрично предоставеното му от закона право на жалба срещу постановлението на прокурора. Законът не може да бъде тълкуван по начин, при който упражняването на едно процесуално право води до загубата на друго.