Решение № 3612 от 18.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3612 гр. София, 17.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Биляна Симчева при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20231100503696 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца „А.Ф.“ ЕООД, чрез юрк. К., срещу решение № 13/03.01.2023г., постановено по гр.д. № 58325/2021г. по описа на СРС, 41-и състав, изменено с определение № 6932/21.02.2023г. по чл. 248 ГПК, с което съдът е отхвърлил предявените срещу ответника А. Н. Ш. искове по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 345 ТЗ и чл. 92 ЗЗД за сумата 2 663.24 лева, представляваща лизингови вноски за периода от 01.11.2018г. до 24.01.2019г. по договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността № AG0002037/03.04.2018г., сумата 1 850.15 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 01.11.2018г. до 24.01.2019г., сумата 30.16 лева – неустойки за забавени пращания на лизингови вноски за периода от 01.11.2018г. до 24.01.2019г., сумата 3 658.32 лева – неустойка по чл. 15.5 от ОУ към договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността № AG0002037/03.04.2018г. за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, и сумата 359.01 лева – разходи за заплатени от „А.Ф.“ ЕООД, с предишно наименование „М.Ф.“ ЕООД, данъчни задължения за МПС „Л.Р.Р.Р.“ с рег.

№ СВ **** ВС.

Жалбоподателят излага доводи за неправилно приложение на материалния закон, довело до неправилност на обжалвания съдебен акт. Неправилно първоистанционният съд приел, че договорената от страните възнаградителна лихва 1 била в размер, противоречащ на Д.те нрави, предвид на което клаузата се явявала нищожна, че договорът не би бил сключен без недействителната клауза, предвид на което недействителен бил целият договор. Договорения размер на възнаградителната лихва бил в пряка икономическа корелация със степента на риска. Оценен бил от една страна кредитният риск – кредитабилността на лизингополучателя не отговаряла на условията за банков потребителски кредит, а от друга обезпечението – употребяван автомобил, който се амортизирал при ползване от лизингополучателя. Лизингодателят носел висок риск да не бъде удовлетворен от стойността на вещта и от имуществото на лизингополучателя в случай на неизпълнение. Преценката на съда за съответствие на договора с Д.те нрави била конкретна, в какъвто смисъл било и цитираното от съда Опр. № 527/09.06.2022г. по гр.д. № 151/2022г. III г.о. на ВКС. Отделно дори и да се приемело, че договорената възнаградителна лихва от 39.60% била нищожна, неправилен бил изводът на СРС, че съглашението не би могло да се замести по право от повелителните норми на закона, като сочи чл. 19, ал. 4 ЗПК. На следващо място недействителността следвало да се квалифицира като частична и съдът да приложи 30% на договорната лихва – размерът, който СРС приел за основателен.

Неприсъждането на лизинговите вноски за ползване на движимата вещ, без лизингополучателят да плаща за ползването, водело до неоснователно обогатяване за последния – арг., че искът за лизингови вноски бил основателен и следвало да бъде уважен. Прекратяването на договора и изземването на автомобила били извършени чрез представител на ответника, който според обстоятелствата се явявал оправомощен да действа от негово име – държал ключа и документите на автомобила, предал същия след комуникация с ответника и др. Неправилни били и изводите на СРС за нищожност на клаузата за неустойка по чл. 15.5 от ОУ към договора. Предсрочното прекратяване на договора водело до отпадане задължението на лизингополучателя да плаща лизинговите вноски, което не просто лишавало лизингодателя от печалба, а дори можело да доведе до загуби за него, тъй като реализацията на лизинговата вещ била несигурна и зависела от обективни пазарни фактори и състоянието на вещта.

Неустойката била съизмерена с потенциалните вреди. Освен това лизингополучателят не спазил договорения план, като заплатил единствено 4 вноски от общо 24, с което виновно предизвикал разваляне на договора и лишил лизингодателя от реализирането на приход. Позовава се на съдебна практика. Моли за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна-ответник А. Н. Ш., чрез адв.

П., депозира писмен отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата като неоснователна. Договорената възнаградителна лихва противоречала на чл. 26, ал. 1, пр.

3 ЗЗД, както правилно приел първоинстанционният съд, доколкото същата надхвърляла трикратния размер на законната лихва по необезпечени кредити и се съизмерявала почти с четирикратния размер на законната лихва за забава.

2

Законодателят установил граници на договорната свобода по чл. 9 ЗЗД – повелителните норми на закона и Д.те нрави. Сочи съдебна практика. Напълно необосновани били доводите за риска, изразяващ се в амортизация на вещта и несигурност дали няма да бъде повредена – вместо огромния лихвен процент лизингодателят можел да предвиди поддръжка и проверки на актива. Изложените съображения за потенциалните рискове били чисто спекулативни и хипотетични, били включени в лизинговото възнаграждение, а и били обхванати от обичайния стопански риск от всяка търговска дейност. Неоснователно било позоваването на чл. 19, ал. 4 ЗПК – нормата уреждала ГПК, който включвал различни компоненти, само един от които са лихвите, предвид на което съдът не можел да замести с тази норма нищожната уговорка. Съдът не разполагал с правомощието и да изменя договорната лихва, предвид на което не можел да прилага сочените във въззивната жалба 30%. Относно неустойката – противоречието й с Д.те нрави винаги имало за резултат пълна нищожност на клаузата за неустойка. В случая нееквивалентността на престациите била драстична, което обуславяло и противоречието с Д.те нрави. Договорът бил такъв за обратен лизинг и бил нищожен поради противоречие със закона – чл. 152 ЗЗД, чл.

209 ЗЗД. Обратният лизинг се установявал от доказателствата по делото, видно от посоченото основание в представеното по делото платежно нареждане. Установено било, че ответникът бил кредитиран със сумата 19 680 лева, която получил по договора за покупко-продажба на МПС № РС002037 и това била и сумата, която се задължил да върне на ищеца по договора за обратен лизинг, заедно с възнаградителните лихви.

Единственият смисъл на прехвърлянето на собствеността върху актива било ищецът да разполага с възможност да го задържи в случай на неплащане на лизингови вноски, което и сторил, изземвайки автомобила. Уговорка, която предвиждала предварително удовлетворение на кредитора била нищожна – сочи съдебна практика. В този смисъл неправилни били мотивите на СРС, че практиката приемала договора за обратен лизинг за действителен – цитираната от съда практика касаела изключително отношенията между търговци, което разрешение било неприложимо при договори с потребители. С договора бил постигнат икономически неприемлив резултат, забранен от чл. 152 ЗЗД, а именно кредиторът да задържи собствеността върху вещта и едновременно с това да получава изпълнение по договора за лизинг, с което се обогатява неоснователно. Противоречие имало и с нормата на чл. 209 ЗЗД. Договорът в случая бил лишен от кауза – чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД, поради това, че ответникът се задължил да плаща лизингови вноски за ползването на собствения си автомобил.

Поддържа подробни съображения за неоснователно обогатяване на ищеца, предвид установената стойност на автомобила, размера на платените лизингови вноски и др.

Отделно, в случай на действителност на договора, по делото не се установявало развалянето му на договора – излага подробни съображения. Поддържа такива и за нищожност на неустойката по чл. 15.5 ОУ. Моли като краен резултат обжалваното 3 първоинстанционно съдебно решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение настоящият съдебен състав намира следното:

Със сезиралата съда искова молба, уточнена с молба от 07.02.2022г., ищецът „А.Ф.“ ЕООД, с предишно наименование „М.Б.“ ООД, излага, че на 03.04.2018г., в качеството си на лизингодател, сключил с ответника А. Н. Ш., като лизингополучател, договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността № AG0002037. В изпълнение на договорните си задължения ищецът-лизингодател придобил правото на собственост върху посочения от лизингополучателя лек автомобил марка „Ленд Роувър“, модел „Л.Р.Р.Р.“ с рег. № СВ **** ВС, от продавача А. Н. Ш. и му предоставил ползването. Ответникът-лизингополучател не изпълнил задължението си да плаща лизинговите вноски, като последното плащане извършил на 17.10.2018г., предвид на което ищецът отправил изявление за разваляне на договора и иззел лизинговия актив на 24.01.2019г., който му бил предаден от представителя на ответника О.М.. Претендира ответникът да бъде осъден да му заплати сумата 2 663.24 лева – лизингови вноски за периода от 01.11.2018г. до 24.01.2019г., сумата 1 850.15 лева – договорна възнаградителна лихва за периода от 01.11.2018г. до 24.01.2019г., сумата 30.16 лева – неустойка за забава за плащане на 7, 8 и 9-а лизингови вноски, начислена за периода от 01.11.2018г. до 24.01.2019г., сумата 3 658.32 лева – неустойка по чл. 15.5 ОУ за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, сумата 359.01 лева – разходи за заплатени данъчни задължения по чл. 52 и сл. ЗМДТ за МПС „Л.Р.Р.Р.“ с рег. № СВ **** ВС, дължими на основание чл. 8.6 ОУ, вр. чл. 345, ал. 2 ТЗ.

Претендира законна лихва и разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът А. Н. Ш. депозира писмен отговор на исковата молба, с който оспорва исковете като неоснователни. Договорът финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността № AG0002037, представлявал обратен лизинг – особена форма на кредитиране, и бил нищожен поради противоречие с чл. 152, чл. 209 ЗЗД. Безспорно се установявала свързаността на двата договора – за лизинг и за продажба на МПС. Посредством плащане на лизинговите вноски на практика ответникът връщал с лихви получената по договора продажна цена на автомобила, налице била уговорка за обратно изкупуване. Договорът бил нищожен и поради липса на основание – чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Поради нищожността на договора за продажба правото на собственост не преминало върху купувача, предвид на което и 4 предмет на договора за лизинг се явявал собствения на ответника О. автомобил.

Евентуално исковете били неоснователни поради пълното извънсъдебно удовлетворяване на кредитора – излага подробни съображения. Изявление за разваляне на договора не достигнало до знанието на ответника, което било самостоятелно основание за неоснователност на иска за неустойка поради разваляне. Уговорката на чл. 5 от договора за лизинг, предвиждаща договорна лихва от 39.60% била нищожна поради противоречие с Д.те нрави, тъй като надхвърляла трикратния размер на законната лихва. Договорът попадал в приложното поле на ЗПК, тъй като обратният лизинг бил форма на кредитиране. Не дължал и заплащане на разходи за данък МПС – чл. 8.6 ОУ била неравноправна клауза – чл. 143 ЗЗП и противоречала на закона – чл. 53 ЗМДТ. Отделно била уговорка в полза на трето лице – Общината и само това трето лице имало право на иск. Освен това претенцията била недоказана. В условията на евентуалност релевира възражение за изтекла погасителна давност за вземането за данък. Поради неоснователността на главните искове, такива се явявали и акцесорните искове за неустойки за забава. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.