Решение № 119 от 05.05.2022, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 119 гр. Карлово, 05.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Асима К. Вангелова-Петрова при участието на секретаря Снежанка В. Данчева като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело № 20215320101360 по описа за 2021 година

Предявени са искове за връщане на дадено без основание, с правно основание на исковата защита - чл.26 от ЗЗД във вр. с чл. 19, ал. 4, във вр. с чл. 11, ал.1, т.9-10 от ЗПК .

Ищцата - БЛ. Д. ИЛ. твърди, че на 27.01.2021г. е сключила с ответното дружество договор за кредит по силата, на който са й предоставили в собственост заемни средства в размер на 1000.00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40.05%, годишен процент на разходите – 48.38% и срок за погасяване на заема 18 месечни вноски. Съгласно чл.6 от договора, заемът е следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител отговарящ на чл. 33, ал.1 от ОУ към договора, а именно: едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: да имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са Заемаетели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със 1

Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в чл.6 от договора, респ. на чл. 33, ал.1 от ОУ към договора за кредит от договора, същият дължал неустойка, визирана в чл.6.2, на кредитора в размер на 2018.36 лева, която той е следвало да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала месечна вноска за неустойка. Ищецът бил усвоил изцяло заемният ресурс, но не дължал плащания за неустойка, тъй като договорът за кредит бил нищожен, поради следните съображения:

Счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 40.05% не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва.

Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите (доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му), но същият не бил обявен на потребителя и не е посочен в чл.3 от договора в действителния му размер в нарушение на изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Счита, че с договорения фиксиран лихвен процент в размер на 40.05 %, към който се кумулира вземането, представляващо скрита печалба визирана в чл.6.2 от договора за неустойка, с която кредиторът допълнително се е обогатил се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителят и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, което водело до нищожност на договорното съглашение. Възнаградителната лихва съставлявала цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато била налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Или както е прието в решение № 452/25.06.2010г. по гр. д. № 4277/2008г. на ВКС, IV г.о. „ понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност...“.

Твърди, че когато едната престация е предоставяне в собственост на парични 2 средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва следвало да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаряло връщане на заетата сума, и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен (доколкото цената калкулира и риска на заемодателя от невъзможността да си върне заетата сума).

Сочи, че съдебната практика приемала, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне можело да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да можело да се приеме като максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В тази насока: Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д.

1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. По аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като критерий за норми на поведение, установени в обществото, на основание на това, че тя не отговаряла на действителните параметри на договора, тъй като към нея се кумулирала уговорената в чл.8 от договора неустойка. Реално прилаганата договорна лихва накърнявала договорното равноправие между страните, противоречала на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което клаузите, въз основа на които кредиторът се обогатявал неоснователно се явявали нищожни.

Порадитова, че нищожните уговорки не произвеждали никакво действие, следвало да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищеца. Аргументите им, че договореният размер на възнаградителната лихва противоречала на добрите нрави, тъй като тя не отговаряла на действителните параметри по договора, с която следвало да се увеличи и стойността на реално приложения годишен процент на разходите, били следните: Съгласно чл.6.1 от договора, заемополучателят следвало да представи обезпечение визирано в чл.6 от 3 договора, респ. на чл. 33, ал.1 от ОУ към договора за кредит от договора, като същият дължал неустойка на кредитора в размер на 2018.36 лева в случай на неизпълнение.

За да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от ЗПЗ, фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не можели да отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции. След като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, те включвали в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или пък предвидили заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събирали за осигуряване на фирми - гаранти, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодолели законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.

Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението следвало да се извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което било дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа засправедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следвало да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии - естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и 4 очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии, съдът можел да съобрази и други наведени в производството, но при всички случаи бил задължен да ги разгледа, съобразно всички събрани по делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към доводите на ищеца съгласно разясненията в задължителната тълкувателна практика на ВКС.

По силата на чл. 92 от ЗЗД, неустойката представлявала предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечавала изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната доктрина се приемало безпротиворечиво, че тя можело да има и санкционна функция.

Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай нямало да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.

Предвидената неустойка в размер на 2018.36 лева е загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя е повече от 200% от заетата сума в размер на 1000.00 лева, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението. Заемодателят не е търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служело за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие заотпускане на кредита. Предвидено било да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин водело до скрито оскъпяване на кредита и създавала единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителят, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави.

На плоскостта на конкретния казус били предвидени следните 5 ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не можел да изпълни договорното си задължение: За кредит от 1000.00 лева заемателят се е задължил да осигури поръчителство на физическо лице с трудово възнаграждение в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната или сумата от 3920.00 лева, т.е. лица, които месечно получават доходи всеки от тях в пъти повече на предоставената в заем сума. Ограничение в процесния договор за заем било налице и по отношение на изискванията относно лицата, които можели да поръчителстват - те можело да бъдат само физически, не и юридически лица. Гарантите трябвало да получават минимален осигурителен доход поне два пъти колкото сумата по кредита, която трябвало да произтича само от сключен безсрочен трудов договор. Ограничението относно получавания трудов доход било необосновано, тъй като физическо лице можело да получава доходи от граждански правоотношения, например като управител или изпълнителен директор на търговски дружества, а освен това да разполага с движимо и недвижимо имущество, с което ще отговаря съгласно чл. 133 от ЗЗД.