Решение № 3973 от 10.03.2025, Софийски районен съд
- Съд
- Софийски районен съд
- Дело
- Гражданско дело 48084/2024
- Вид
- Решение № 3973
- Подписан
- 10.03.2025
- В сила
- 15.04.2025
- Състав
- ЗОРНИЦА ИВАНОВА ВИДОЛОВА
Други актове по делото
- Разпореждане № 125234 от 03.09.2024 · ЗОРНИЦА ИВАНОВА ТОДОРОВА
- Определение № 43018 от 23.10.2024 · ЗОРНИЦА ИВАНОВА ВИДОЛОВА
- Разпореждане № 152938 от 23.10.2024 · ЗОРНИЦА ИВАНОВА ВИДОЛОВА
- Определение № 3407 от 22.01.2025 · ЗОРНИЦА ИВАНОВА ВИДОЛОВА
Цитирани разпоредби
- чл. 146, ал. 1, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 6 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 83, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал.1, т. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 146, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 19 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 3, пр. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 143, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 11, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 29, ал. 4 и ал. 6 · Закон за потребителския кредит
- чл. 29, ал. 4 и ал. 6 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9 · Закон за потребителския кредит
- § 1, т. 1 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 3973 гр. София, 10.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА при участието на секретаря КОЯ Н. КРЪСТЕВА като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА Гражданско дело № 20241110148084 по описа за 2024 година
Предявени са от ищеца И. Н. З., ЕГН **********, с адрес гр. София, **** чрез адв. П. И. П., вписан в АК – Хасково, със съдебен адрес ****, срещу „Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548, с адрес гр. София, район Люлин, ж.к. „Люлин 7“, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г, съединени в условията на евентуалност установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. с чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и 20 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. с чл. 19, ал 4 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 3, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем **** от 28.08.2023 г., поради противоречие със закона, накърняване на добрите нрави и заобикаляне на закона, а в условие на евентуалност установителен иск с правно основание с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 10, ал. 2; чл. 10а, ал. 3; евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. с чл. 19, ал 4 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5, ал. 2 от Договор за потребителски кредит **** от 28.08.2023 г., предвиждаща заплащането на неустойка и разпоредбата на чл. 1, ал. 3 от Договор за потребителски кредит **** от 28.08.2023 г., предвиждаща заплащане на такса за допълнителна услуга „експресно разглеждане“ в размер на 479,70 лв., поради противоречие със закона, заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави и поради неравноправност на клаузите.
Ищецът извежда съдебно предявените си субективни права при твърдения, че между него и „Вива кредит“ ООД, с правоприемник „Вива Кредит“ АД, е сключен Договор за паричен заем **** на 28.08.2023 г. за сумата от 850,00 лв., която е следвало да бъде върната на 26 двуседмични вноски. Съгласно чл. 3, ал. 5 от Договора била дължима лихва в размер на 191,56 лв., съгласно чл. 4, ал. 2 – неустойка в размер на 319,80 лв. и съгласно чл. 1, ал. 3 такса за допълнителни услуги в размер на 479,70 лв.
С оглед изложеното общият размер на задължението по договора възлизал на 1 841,06 лева. Оспорва целия договор като нищожен. Твърди, че уговорената лихва накърнява 1 добрите нрави, както и че клаузата е неравноправна. Оспорва да е подписвал ОУ. Сочи, че в договора не е посочен лихвеният процент на ден, както и че не са разписани правата му по чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК. Твърди, че посоченият в договора размер на ГПР е грешен, като счита, че в него следва да бъдат включени неустойката и таксата за допълнителни услуги. Подробно аргументира, че размерът възнаградителната лихва не следва да надвишава трикратния размер на законната лихва, а в случая уговорената лихва била в размер на 40,32 %. Освен това счита, че посоченият ГЛП не е действително приложимият, т.к. неустойката и таксата за допълнителни услуги също представлявали добавък към договорната лихва, т.нар. „скрита лихва“. Подробно излага, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й функции. Счита, че недействителността на клаузата за възнаградителна лихва води до недействителност и на целия договор, т.к. същата била съществен елемент от съдържанието на договора.
Твърди, че действително приложимият ГПР е различен от посочения в договора, като освен това сочи, че посочването на грешен размер представлява заблуждаваща търговска практика, както и че така се заобикаля законът. Поддържа, че действителният размер на ГПР е 547.2594 %. Аргументира, че в договора не е разписана методиката на формиране на ГПР. Клаузата предвиждаща заплащане на такси за допълнителни услуги също счита, че противоречи на разпоредбите на ЗПК, че накърнява добрите нрави и заобикаля закона, както и че е неравноправна. Твърди, че кредитът е предсрочно погасен, но въпреки това, ответникът претендирал възнаградителна лихва, неустойка и такса за допълнителна услуга. При тези твърдения моли съда да уважи предявения иск. Претендира разноски. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който предявеният иск се оспорва като неоснователен. Ответникът твърди, че договорът не е сключен при ОУ. Сочи, че уговореният лихвен процент е фиксиран, поради което и в случая не било нарушено правилото на чл. 11, ал. 1, т.9 ЗПК. Подробно аргументира, че съдържанието на клаузата уреждаща ГПР отговаря на нормативните изисквания, както и че размерът на ГПР не надвишава допустимия по закон. Оспорва размерът на възнаградителната лихва да накърнява добрите нрави. Сочи, че таксата за бързо разглеждане е дължима за услуга, която се извършва преди сключването на договора, поради което излага, че не е свързана с управлението или усвояването на кредита, респ. и че не следва да се включва в ГПР. Процесната неустойка сочи, че е начислена поради неизпълнение на задължението на ищеца да осигури в срок обезпечение. Поддържа, че неустойката има обезщетителна функция, както и че клаузата, която я урежда е валидна. Моли съда да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, поради което с доклада по делото на основание чл.
146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните е сключен Договор за паричен заем **** на 28.08.2023 г. за сумата от 850,00 лв., погасима на 26 двуседмични вноски, и дължима възнаградителна лихва в размер на 191,56 лв., съгласно чл. 3, ал. 5 от Договора, както и, че съгласно чл. 1, ал. 3 по договора се дължи такса за експресно разглеждане в размер на 479,70 лв.
Видно от съдържанието на приетия по делото Договор за паричен заем Standart 14 plus **** от 28.08.2023 г., общата сума за връщане с включена такса за експресно разглеждане е в размер на 1521,26 лв.
В договора също така е обявен ГПР в размер на 50,02 %, в която е включена възнаградителната лихва и начислената такса за експресно разглеждане.
В разпоредбата на чл. 5, ал.1 от същия страните са уговорили задължение за заемателя в 3-дневен срок от усвояване на сумата по този договор да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител – физическо лице или банкова гаранция. Поръчителят следва да предостави на заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на представяне и да отговаря на следните изисквания – да е навършил 21 –годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да има минимален стаж при настоящия работодател 6 месеца и минимален 2 осигурителен доход в размер на 1000 лв., през последните 5 години да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“, да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател.
Банковата гаранция следва да е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора, да е валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. Данни за банковата гаранция се изпращат от заемателя в същия срок на адреса на заемодателя. Според чл. 5, ал. 2 от договора страните са се съгласили, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в предходната ал. 1, заемателят дължи неустойка в размер на 319,80 лв., която се разсрочва и да се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, като в този случай размерът на погасителната вноска става 70,81 лв., а общото задължение по договора – 1841,06 лв.
По делото е представен погасителен план, видно от който заедно с погасителните вноски по кредита се начислява и дължи ежемесечно такса за експресно разглеждане и неустойка за непредоставено обезпечение.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:
Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото писмени доказателства, беше доказано, че страните са обвързани от договор за потребителски кредит, който несъмнено е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Законът за потребителския кредит въвежда задължително минимално съдържание на договора за кредит – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от задължителните реквизити в договора влече неговата недействителност според чл. 22 ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Не веднъж СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното право на Р България именно със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС отново разяснява, че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за 3 получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума, дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.
В конкретния случай и видно от приложения по делото договор кредиторът е обявил ГПР по кредита е 50,02 %, в който са включени единствено възнаградителната лихва и таксата за експресно разглеждане и същевременно изрично е посочено, че така обявения ГПР не включва неустойката за непредоставено обезпечение. Същевременно в договора и погасителния план към него е посочено, че общо дължимата сума по кредита, като сбор от главница, лихва, такса за експресно разглеждане и неустойка (в случаите на неосигурено обезпечение) е в размер на 1841,06 лева, от която неустойката е в размер на 319,80 лева и същата се начислява и се дължи от кредитополучателя, в случай че в тридневен срок от получаване на сумата по кредита не се предостави обезпечение по кредита, съгласно изискванията на чл. 5 от договора. Като съобрази съдържанието на клаузите, обосноваващи начисляването на процесната неустойка и условията по договора, в частност обявения размер на ГПР, съдът намира, в случая че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в договора за кредит неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите, а това не е сторено. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 пункта), което към 28.08.2023 г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 66,45 % от заетата сума. За да достигне до този извод, съдът изходи от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Разпечатката съдържа 23 от 44 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/646bc85a-5e7d-456c-ace4-11bae55106f4