Решение № 53 от 01.04.2022, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 53 гр. Бургас, 01.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Илияна Т. Балтова

Членове:

Десислава Д. Щерева

Христина З. Марева при участието на секретаря Петя Ефт. Помакова Нотева като разгледа докладваното от Христина З. Марева Въззивно гражданско дело № 20222000500026 по описа за 2022 година

Производството е образувано по чл. 258 и сл. ГПК – подадени са въззивни жалби срещу решение № 334 от 28 октомври 2021 г. по гр. д. № 173/2021 година по описа на Бургаски окръжен съд, както и с оглед подадената частна жалба срещу определение № 261094 от 24 ноември 2021 г. по същото гражданско дело, с което решение номер № 334 от 28 октомври 2021 година е изменено в частта относно разноските, които ищците следва да заплатят на ЗД „Б.И.“ АД.

С въззивната жалба на ищците СТ. ХР. В. и Р. СТ. В., подадена чрез пълномощника им адвокат С.С. Ч. решение № 334 от 28 октомври 2021 г. се обжалва в частта, с която предявените от тях против ЗД „Б.И.“ АД искове са отхвърлени над размера от 50 000 лв. до пълния предявен размер от 200 000 лв. за С.В. и за размера до 20 000 лв. за Р. С. Вазов, както и акцесорните искове против ЗД „Б.И.“ АД за законна лихва за забава върху отхвърлената и претендирана с въззивната жалба част от главните искове за периода 18 юли 2019 г. до окончателното изплащане, а против деликвента – ИВ. ХР. Т. за периода от 13 януари 2018 г. – до 18-ти юли 2019 година.

Решението се обжалва като неправилно.

1

На първо място се поддържа възражение за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗДД. Твърди се, че обемът на и неимуществените вреди, които ищците търпят и размерите на претендирания паричен еквивалент са доказани по делото, както и наличието на активна легитимация за ищеца Р.В. с оглед наличието на трайна и дълбока особено силна емоционална връзка между него и починалия му в следствие на процесното ПТП негов брат, което обосновава присъждането на обезщетение за претърпените неимуществени вреди. По делото били доказани конкретни житейски обстоятелства, според които е съществувала особено силна връзка, с оглед на която смъртта на Х. В. е причинила на ищеца Р.В. морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за тяхната родствена връзка, поради което е справедливо да бъде обезщетен. В тази връзка е направено позоваване на събраните гласни доказателства.

Акцентира се върху съвместният живот на двамата братя и причините довели до това, като се твърди, че страданията не са преодолени и до настоящият момент. Аргументирано със същността на Тълкувателното решение от 21 юни 2018 година, постановено по тълк. дело № 1 от 2016 година на ОСНГТК на ВКС се настоява, че по делото са доказани всички предвидени в нето предпоставки. Относно размера се поддържа становище, че в обжалваното решение не са намерили отражение съображения, изведени от задължителната практика по приложението на чл. 52 ЗЗД и свързаните с него предпоставки, както и от практиката на Съда на Европейския съюз. Според това при определяне размера на справедливото обезщетение за ищеца С.П. в размер на 100 000 лв. (преди намаляването му съобразно чл. 51, ал. 2 ЗЗД) разпоредбата на чл. 52 ЗЗД е приложена формално от първоинстанционния съд. Първостепенният съд не взел предвид също така застрахователните лимити, в която връзка се позовава на практика на ВКС относно значението на конкретните икономически условия като ориентир при определяне размера на обезщетението. Изложен е доводи, че присъждането на обезщетения рязко отдалечаващи се от практиката на останалите съдилища при подобни случаи създава усещане за правна несигурност, които допълнително причинява вреди на пострадалите от пътнотранспортно произшествие.

На следващо място във въззивната жалба на ищците се поддържа нарушение при приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, относно изводите на първоинстанционния съд за съпричиняващо поведение от страна на 2 пострадалия и принос за настъпване на вредоносния резултат като последица от нарушаване разпоредбите на Закона за движение по пътищата, изразяващо се в предприетото от него нерегламентирано пресичане на пътното платно и внезапното навлизане в него. Настоява се, че след като друго моторно превозно средство на пътното платно е извършило маневра за заобикаляне на пострадалия, то това изключва фактора внезапност. Твърди се, че пострадалият не е нарушил разпоредбите на чл. 113 и чл. 114 ЗДвП като в участъкът, в който е настъпило пътнотранспортно произшествие, имало пешеходна пътека. Настоява се, че ответникът не е ангажирал доказателства във връзка с въведеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат и следвало да се приеме, че липсва такова. Оспорва се наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и настъпилите вреди и за необоснованост на решението в тази насока. Цитира се съдебна практика.

На следващо място, в условията на евентуалност се поддържа възражение, че дори при извод за съпричиняване на вредоносния резултат съотношението категорично не е еднакво с това на водача на моторното превозно средство, който следвало да носи по-голяма отговорност, тъй като към него Законът поставя завишени изисквания от гледна точка безопасността на движение по пътищата.

Във връзка с изводите на първоинстанционния съд, че по делото не е доказано наличието на особена трайна и дълбока емоционална връзка между пострадалия и ищеца Р.В. като негов брат, се твърди, че съдът е следвало да назначи съдебно-психиатрична експертиза в случай, че не приема твърденията за доказани с оглед на събраните по делото гласни доказателства.

В срока по чл. 263, ал. 1 ЗЗД е постъпил отговор на въззивната жалба на ищците от ЗД „Б.И.“ АД, в който жалбата се оспорва като неоснователна.

Относно твърденията за изключителна вина на водачката на „Ш., Ф.“, с рег.

№ *** - И. Хр. Т., се изтъква фактът, че не е привлечена като обвиняема, управлявала е МПС с разрешена за пътния участък скорост, като независимо от зоната на осветеност пред автомобила от късите светлини, видимостта към пешеходеца е била ограничена от движещия се в лявата лента лек автомобил.

Изложени са подробни съображения за правилност на оспорените с 3 въззивната жалба изводи за съпричиняване и принос в съотношение на 50 %.

Относно липсата на активна легитимация за ищеца Р.В. са изложени аргументи във връзка с установените по делото обстоятелства, че пострадалият е живял със своите родители, в последствие – със свое семейство и едва през последните 6-7 години със своя брат, които в аспекта на Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС изключват наличието на предвидените в него предпоставки. Относно размера на присъденото в полза на С.В. обезщетение са развити и аргументирани доводи за правилност при приложението на нормата на чл. 52 ЗЗД с оглед на задължителната съдебна практика и практиката на съдилищата по сходни казуси.

В отговора, подаден от ответницата ИВ. ХР. Т. чрез пълномощника й – адв. М. А., въззивната жалба на ищците също се оспорва като неоснователна.

Като цяло се поддържат възраженията, въведени с въззивната жалба от тази ответница – за липса на активна легитимация на втория ищец; за правилна преценка на фактите, относими към определяне размера на претендираното от първия ищец обезщетение, за липса на виновно поведение от нейна страна и изключителност на вината на пострадалия за настъпване на процесното ПТП.

С подадената от ответницата ИВ. ХР. Т. чрез пълномощника й – адв.

М.А., въззивна жалба решението се обжалва в частта, с която ответницата е осъдена да заплати на ищеца С.В. сумата 7 666.67 лв., представляваща законна лихва за забава върху дължимото обезщетение от 50 000 лв. за периода от 13 януари 2018 година до 18 юли 2019 година.

На първо място във въззивната жалба се оспорва изцяло извода на съда за наличие на виновно поведение от страна на ответницата И.Т. за настъпване на процесното ПТП, в което е пострадал като пешеходец Х. В.. Изложени са съображения, че смъртта му е резултат изцяло в следствие на неговото виновно поведение. В тази връзка, аргументирано с изводи от заключенията по назначените основна и допълнителна автотехнически експертизи се твърди, че избраната от ответницата като водач на моторно превозно средство скорост на движение е съобразена с конкретната пътна обстановка, като е била в абсолютна невъзможност да възприеме пресичащият от ляво надясно пешеходец, който е прескочил разделящата платната за движение мантинела.

В тази връзка е направено позоваване на показанията на свидетеля Л. който е 4 управлява автомобила, пътуващ в лявата лента за движение, ограничавайки видимостта на ответницата И.Т.. Последната е възприела пешеходеца на разстояние 49.30 м пред себе си в момента, в който той е бил заобиколен от движещото се в лявата лента за движение моторно превозно средство.

Освен с оглед възражението за липса на виновно поведение от страна на ответницата Ив. Т., съответно за липса на пасивна легитимация от нейна страна по предявените и искове, във въззивната жалба е въведено възражение за неправилност на извода, че лихвата за забава е дължима за периода от 13 януари 2018 година до 18 юли 2019 година. В жалбата са инкорпорирани цитати от решение № 128 от 4-ти февруари 2020 година, по т. д. № 2466 от 2018 година на ВКС, цитирано и от първоинстанционния съд в мотивите на обжалваното решение. Поддържа се, че законната лихва се дължи от 21 ноември 2017 година, която е по-ранната дата смисъла на чл. 429, ал. 3, изр. 2 КЗ. При всички случаи се настоява, че решението, с което крайната дата на периода за който се дължи лихва от нея е определена от съда неправилно до 18 юли 2019 година, когато е изтекъл нормативно установения за застрахователя срок за произнасяне, като правилната – от която лихвата за забава се дължи от застрахователя, била 18 април 2019 година, когато пострадалите са отправили искането си към него. Иска се отмяна на решението в тази част и отхвърляне на претенцията спрямо ответницата И.Т. изцяло или евентуално да бъде намален срокът, за който тя дължи лихва за забава.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, отговор по тази въззивна жалба е подаден от името на ищците, които я оспорват като неоснователна. В съответствие с възраженията в подадената от тях въззивна жалба се оспорват доводите за изключителна вина на пострадалия Х. В. и се настоява, че вината за настъпилото ПТП е изцяло на Ив. Т. като водач на „Ш., Ф.“, с рег. № ***.

Поддържа се, че доколкото до изтичане на срока за произнасяне от страна на застрахователя липсва застрахователно покритие на обезщетението за забава, то същото за посочения период се дължи от деликвента. Иска се потвърждаване на решението в обжалваните от тази ответница части.

Предмет на делото е и подадената от ищците частна жалба, срещу определение № 261094 от 24-ти ноември 2021 г., с което е била уважена молбата ЗД „Б.И.“ АД по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта 5 относно разноските. Поддържа се възражение, че изменения чрез увеличаване размер на дължимите разноски спрямо отхвърлената част на предявените искове е прекомерен спрямо минималните размери, предвидени в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

В отговора на частната жалба, подаден от ЗД „Б.И.“ чрез адв. Г. Д. същата се оспорва като неоснователна. Изложени са съображения, че съдът не е обвързан всякога да намали възнаграждението до предвидени нормативно минимален размер, като в случая уговореният размер от 9 600 лв. е съизмерим с предвидения в посочената наредба.

В с.з. въззивниците – ищци не се явяват и не се представляват. В писмена молба от пълномощника им – адв. Ст. Ч. се поддържат възраженията, твърденията и исканията във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба от ответницата – Ив. Т..

За въззивницата Ив. Т. се явява пълномощника – адв. А., която поддържа подадената въззивна жалба и възраженията в отговора по въззивната жалба на ищците. Претендират се разноски и се поддържа възражение за прекомерност на адвокатските възнаграждения, претендирани от ответниците.