Решение № 398 от 22.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 398 гр. София, 22.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Михаела Касабова при участието на секретаря Мария Т. Методиева като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело № 20231100510408 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 13071 от 25.07.2023 г. по гр.д. № 53682 от 2021 г. по описа на СРС, 155 с-в, е признато за установено по предявения от Г. Г. П., с ЕГН **********, от гр.

София, ж.к. „*******“, *******, срещу „Топлофикация - София” ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. "*******, иск с правно основание чл.439 ГПК, че Г. Г. П. не дължи на „Топлофикация - София” ЕАД сумите, както следва: сумата от 617,05 лв. /шестстотин и седемнадесет лева и пет стотинки/ главница за топлинна енергия за периода от месец януари 2010 г. до месец март 2011 г., сумата от 192,04 лв. /сто деветдесет и два лева и четири стотинки/ - лихва за забава за периода от 01.03.2011 г. до 27.11.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.12.2013 г. до изплащане на вземането, сумата от 87,12 лв. /осемдесет и седем лева и дванадесет стотинки/ - разноски по делото, за които суми е издаден изпълнителен лист от 22.12.2014 г. по гр.д. № 22262/2013 г. по описа на СРС, 82 състав, поради погасяване на вземанията по давност.

В срок е подадена въззивна жалба от ответника „Топлофикация - София” ЕАД с изложени доводи за неправилност, поради противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост. Счита, че неправилно районният съд е приел за погасени по давност процесните вземания. Според жалбоподателя, за формиране на извод за основателност на иска, съдът не е съобразил, че давността за вземанията е 1 петгодишна, тъй като е установена със заповед за изпълнение, чийто правни последици се приравняват на тези установени с влязло в законна сила съдебно решение. Освен това съдът не е съобразил и времето, в което е било обявено извънредно положение.

Съгласно ЗМДВИП, през това време срокът за давността за вземанията е спрял да тече.

Поради това и изводите на съда, че е налице бездействие на кредитора по образуваното изпълнително дело е неправилен. Счита, че неправилно районният съд е приел за погасено процесното вземане, поради това че давността за вземането е била прекъсвана по изпълнителното дело с извършени изпълнителни действия по него. Според жалбоподателя, такива същински изпълнителни действия годни да прекъснат давността по делото са били извършени. Не е налице двегодишен период, в който взискателят е бездействал, поради което изпълнителното дело не е било прекратено по силата на закона - поради перемпция на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Отправя искане за отмяна на решението на СРС като неправилно и отхвърляне на исковете.

Претендира разноски.

Въззиваемата страна Г. Г. П. е подала писмен отговор на въззивната жалба, в който изразява становище за неоснователност на същата. Заявява, че постановеното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Поддържа становище, че давността за вземанията е изтекла, което правилно е съобразено от СРС при постановяване на решение. Освен това сочи, че съдът следва да съобрази и изтеклата давност за вземанията в хода на процеса доколкото е предявен отрицателен установителен иск от страна на длъжника. Моли за потвърждаване на решението на СРС като правилно.

Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, съдът намира че подадената въззивна жалба е основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

С постановеното решение, СРС е приел, че след влизане в сила на заповедта за изпълнение и след образуване на изпълнителното дело на 15.09.2017 г. е изтекла приложимата погасителна давност за вземанията. За обосноваване на този извод съдът 2 е приел, че изпълнителното дело е прекратено по силата на закона на 03.09.2021 г. на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, поради перемпция, поради което искът по чл.439 ГПК е уважен.

Настоящият състав намира постановеното от СРС, 155-ти състав, решение за валидно, допустимо и неправилно.

Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи следното:

Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм.). По тези съображения разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда (определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО).

В случая ищецът основава исковата си претенция на обстоятелството, че е изтекла давността за вземането, считано от влизане в сила заповедта за изпълнение. С оглед на това следва да се приеме, че се позовава на юридически факт, настъпил след влизане в сила на заповедта, което обуславя приложимост на защитата по реда на чл.439 ГПК. Ето защо, спорът следва да се разгледа по същество. Ищецът се позовава на изтичане на предвидения в разпоредбата на чл.433, ал. 1, т. 8 ГПК срок от последното валидно изпълнително действие, и настъпила перемпция на изпълнителното производство, както и на изтичане на давностния срок за вземането, т. е. ищецът се позовава на нововъзникнали обстоятелства, поради което искът се явява допустим и подлежи на разглеждане.

Нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, какъвто е разглежданият случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо.

Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл.414, ал.2 ГПК преклузивен срок, заповедта влиза в 3 сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства /в посочения смисъл – определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО, постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК/. Извън иска по чл.424 ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл.423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване искове – чл.252 ГПК (отм.), чл.254 ГПК (отм.), чл.255 ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. В действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че не може да се прави аналогия с вземания, за които е издаден изпълнителен лист въз основа не несъдебно изпълнително основание по чл.237 ГПК (отм.). Въпреки съществуващите сходства между уредбата на несъдебните изпълнителни основания по ГПК (отм.) и заповедното производство, уредено в Глава XXXVII на действащия ГПК, последното има съществени специфики, които правят недопустимо приравняването им. Стабилитетът на заповедта за изпълнение произтича от това, че тя влиза в законна сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм). С оглед на това съдебната практика, постановена по отношение на несъдебните изпълнителни основания, няма отношение към процесния случай, като следва да намери приложение актуалната задължителна съдебна практика, постановена във връзка с регламентираното в действащия процесуален закон заповедно производство.

Съгласно т.14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл.422, ал.1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл.415, ал.1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл.415, ал.1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението. Неподаването на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист, съгласно нормата на чл.416 ГПК.

По изложените съображения нормата на чл.117, ал.2 ГПК следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което е налице постановена заповед за 4 изпълнение по чл.410 ГПК/чл.417 ГПК, влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК.

В случая за вземанията е приложима посочената в чл.117, ал.2 ЗЗД петгодишна давност, тъй като същите са установени с влязла в законна сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 20.01.2014 г., по силата на която Г. Г. П. е осъдена да плати на „Топлофикация София“ ЕАД 1/3 част от следните суми: сумата от 1 851,15 лв. главница за доставена топлинна енергия за периода от месец януари 2010 г. до месец март 2011 г., сумата от 576,11 лв. - мораторна лихва за периода от 01.03.2010 г. до 27.11.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, счиатно от 30.12.2010 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 261,37 лв. - разноски по делото, от които: сумата от 48,55 лв. - държавна такса и сумата от 212,82 лв. - юрисконсултско възнаграждение.

Въз основа на влязлата в законна сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е издаден изпълнителен лист от 22.12.2014 г. От този момент /22.12.2014 г./, според изложените доводи е започнала да тече давността за вземанията по чл.117, ал.2 ЗЗД, която изтича на 22.12.2019 г. Към момента на депозиране на молбата за образуване на изпълнителното дело – 15.09.2017 г., давността не е изтекла.

С ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т. 10, е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/ насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по чл.116 б. "б" ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на 5 действия за принудително изпълнение по чл. 116 б. "в" ЗЗД са уредени по различен начин, че законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. "в" ЗЗД относно давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116 б. "в" ЗЗД не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако вземането е установено със съдебно решение.