Решение № 5228 от 11.08.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5228 гр. София, 11.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20241100514679 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответника ЗД „Евроинс“ АД срещу решение № 19218 от 24.10.2024 г., постановено по гр. дело № 31090/2024 г. по описа на СРС, 156 състав, с което е уважен предявеният от П.

А. А. осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата от 3000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за ПТП от 14.04.2024 г. на ПП I-4, при км.

65+900, настъпило между лек автомобил „Форд С Макс“ с рег. № **** и лек автомобил „Дачия Дъстър“ с рег. № ****, като гражданската отговорност на виновния водач е била покрит застрахователен риск при ответника по застраховка „Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва от 15.04.2024 г. – датата на сезиране на застрахователя, до окончателното плащане.

Във въззивната жалба са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.

Въззивникът поддържа, че първоинстанционният съд не е обсъдил в цялост всички събрани доказателства, като е кредитирал погрешно показанията на свидетелката Н., която е заинтересована от изхода на правния спор, не е допуснал допълнителна САТЕ след разпита на свидетелите и е достигнал до неверни фактически изводи. Счита, че по делото не се 1 доказва пълно и главно противоправно поведение на застрахования при него водач на МПС, като СРС не е съобразил разясненията на вещото лице в открито съдебно заседание, от които става ясно, че не е установен категорично механизмът на настъпване на произшествието.

При условията на евентуалност излага доводи за наличие на съпричиняване в размер на поне 50 % от страна на ищеца. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявения иск в цялост.

Въззиваемият П. А. А. счита, че въззивната жалба е неоснователна, а първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави следното:

За основателността на иска с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ в тежест на ищеца е да докаже, че е претърпял описаните имуществени вреди на претендираната стойност в причинна връзка с ПТП, настъпило в резултат на виновно и противоправно поведение на водач на МПС, чиято гражданска отговорност към датата на ПТП е застрахована при ответника. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е погасил претендираното вземане. Във връзка с наведеното възражение за съпричиняване в тежест на ответника е да установи твърдяното от него поведение на водача на увредения автомобил, което да е допринесло за настъпване на вредите.

С оглед твърденията на страните по делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че на 14.04.2024 г. ищецът е претърпял имуществени вреди под формата на щети на лек автомобил „Форд С Макс“ с рег. № **** в причинна връзка с ПТП, настъпило на път ПП I-4 с лек автомобил „Дачия Дъстър“ с рег. № ****, чиято гражданска отговорност към тази дата е била застрахована при ответника, както и че при ответника е била образувана застрахователна преписка № **********/15.04.2024 г., по която ответникът е изплатил част от претендирания дълг в размер на 173,97 лв. Спорни между страните остават обстоятелствата дали застрахователното събитие е настъпило изключително вследствие на виновното и противоправно поведение на застрахования при ответника водач на МПС и дали претендираното обезщетение отговаря на действителната стойност на претърпените вреди.

От събраните гласни доказателства и заключението на приетата САТЕ се установява, че процесното ПТП е настъпило на 14.04.2024 г. около 16:20 ч. на ПП I-4 при км. 65+900, като 2 лек автомобил „Дачия Дъстър“ с рег. № **** се е движил в посока от гр. София към гр.

Велико Търново и при посочения участък от пътя е навлязъл в лентата за насрещно движение, като е реализирал ПТП с насрещно движещия се в посока към гр. София лек автомобил „Форд С Макс“ с рег. № ****. Изложеното се установява несъмнено от показанията на свидетелката Д.К.Н., пътник в увредения автомобил „Форд С Макс“ на предна дясна седалка, която потвърждава, че МПС се е движило в посока от гр. Велико Търново към гр. София, подминали са отбивката за гр. Севлиево и преди бензиностанция „Петрол“ бял автомобил „Дачия Дъстър“ е навлязъл в тяхната лента за движение и са се ударили страничните огледала на двете насрещно движещи се коли. Свидетелката изяснява, че водачът на автомобила, в който се е возила тя, се е отклонил вдясно в банкета на пътя, за да избегне удара с другия автомобил, но не е успял да предотврати произшествието.

Допълва, че другият участник в ПТП не е спрял и те са го последвали, като впоследствие след пристигане и на служители на МВР е бил подписан двустранен констативен протокол.

Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи, че съдът отчита евентуалната заинтересованост на свидетелката Н. от изхода на правния спор с оглед близките й отношения с ищеца по делото (двамата живеят на съпружески начала), но съобразно разпоредбата на чл. 172 ГПК кредитира напълно показанията й, тъй като същите са безпротиворечиви, ясни и последователни и се подкрепят от останалия събран доказателствен материал. Описаният от свидетелката Н. механизъм на ПТП се потвърждава от приетия и неоспорен двустранен констативен протокол за ПТП, в който е отразено, че лек автомобил „Дачия Дъстър“ е навлязъл в лентата за насрещно движение на другия участник в произшествието – лек автомобил „Форд С Макс“. Макар и да представлява частен документ без материална доказателствена сила в частта относно отразения механизъм на ПТП, протоколът е подписан от двамата водачи и отразява съгласието им със съдържащите се в документа факти – описаният механизъм на ПТП, както и отразеното от водача на л.а.

„Дачия Дъстър“ М.Т.Х. неизгодно за него обстоятелство, че той е виновен за инцидента, доколкото ПТП е настъпило при извършена от него маневра по навлизане в лентата за насрещно движение. Разпитан като свидетел в първоинстанционното производство, последният потвърждава, че се е движил с процесния автомобил в посока от гр. София към гр. Варна, когато внезапно чул удар и забелязал липсващото странично огледало, но продължил по пътя си. След време другият автомобил го настигнал, спрели и след като извикали пътна полиция, изготвили протокол, който свидетелят Х. подписал под участник А.

Показанията на свидетеля Х. са еднозначни и излагат идентична фактическа обстановка, като единствената разлика в събраните гласни доказателства касае твърдението на Минчо Х., че той не е напускал лентата си на движение и не е пресичал осевата линия между двете пътни платна. Въззивният съд намира, че в тази част свидетелските показания са недостоверни и не следва да бъдат кредитирани, тъй като се опровергават от останалите събрани доказателства по делото. Свидетелката Н. е категорична, че другият автомобил е навлязъл в лентата за насрещно движение и дори уточнява, че МПС, в което е пътувала тя, се е отклонило в банкета край пътя в опит да избегне удара. В тази връзка показанията й са 3 по-пълни и подробни и следва да бъдат кредитирани с по-голяма степен на достоверност в сравнение с тези на свидетеля Х., който дори не си спомня как се е случило съприкосновението – същият заявява, че се е движил в колона по пътя и изведнъж чул удар, след което забелязал, че страничното му огледало липсва, т.е. водачът не е възприел пряко настъпването на съприкосновението между двата автомобила, поради което и не би могъл да бъде категоричен, че точно в този момент се е намирал в лентата си на движение и не е пресичал осевата линия. Същевременно, тези негови твърдения противоречат на писменото му изявление в двустранния констативен протокол, с подписването на който е признал неизгодния за него факт, че е причинил ПТП посредством навлизане в лентата за насрещно движение.

С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на събраните писмени и гласни доказателства съдът намира, че по делото се установява пълно и главно, че застрахованият при ответника водач на МПС е нарушил разпоредбите на чл. 16, ал. 1, т. 1 и чл. 44, ал. 1 ЗДвП, като е навлязъл в лентата за насрещно движение без наличие на необходимост от заобикаляне или изпреварване, респ. не е осигурил достатъчна странична дистанция при разминаване с насрещно движещото се МПС. По делото не се доказва направеното от ответника възражение за съпричиняване – видно от разясненията на вещото лице по допуснатата САТЕ, при движение на двата автомобила в собствените им пътни ленти не би настъпило ПТП, т.е. при всички случаи е налице навлизане в лентата за насрещно движение и след като по делото се установява, че това е било извършено от застрахования при ответника водач на МПС, то другият участник в ПТП несъмнено се е движил правомерно в собствената си пътна лента. По делото не са събрани доказателства относно скоростта на движение на двата автомобила, поради което не може да се приеме, че ищецът се е движил с несъобразена или превишена скорост, като същевременно се установява, че същият се е опитал да предотврати ПТП, като се е отклонил вдясно към банкета на пътя, но въпреки това е настъпило описаното странично съприкосновение между двата автомобила.

От всичко изложено се установява, че процесното ПТП е било реализирано противоправно и виновно (съобразно презумпцията, регламентирана в разпоредбата на чл. 45, ал. 1 ЗЗД) от застрахования при ответното дружество водач на МПС, поради което ответникът носи отговорност за обезщетяване на причинените на пострадалия ищец вреди.

Съгласно заключението на приетата по делото САТЕ, неоспорено от страните, констатираните върху л.а. „Форд С Макс“ щети се намират в пряка причинно-следствена връзка със застрахователното събитие, като към момента на настъпване на ПТП за отстраняването им на база средни пазарни цени са били необходими 3315,85 лв. Съдът кредитира изцяло заключението на САТЕ, което установява пазарната стойност на ремонта на щетите в причинна връзка с настъпилото ПТП в посочения размер в съответствие с изискването на чл. 386, ал. 2 КЗ. Следователно, след приспадане на платената от ответника извънсъдебно сума в размер на 173,97 лв. остава непогасен остатък от вземането в размер на 3141,88 лв., поради което съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданския процес предявеният иск за сумата от 3000 лв. се явява основателен за пълния предявен 4 размер и следва да бъде уважен изцяло. Предвид идентичните правни изводи, до които достига въззивната инстанция, първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия направените разноски за настоящата инстанция в размер на платеното адвокатско възнаграждение. С писмена молба преди хода на устните състезания във въззивната инстанция ответникът е направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което съдът намира за основателно. Предвид действителната правна и фактическа сложност на делото и обема на положения от процесуалния представител на ищеца труд във въззивното производство, настоящият състав намира, че уговореният и платен от ищеца хонорар от 720 лв. с ДДС е прекомерен и следва да бъде намален до сумата от 400 лв. с ДДС.