Решение № 734 от 21.02.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 734 гр. Пловдив, 21.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анета Ал. Трайкова при участието на секретаря Невена Мл. Назарева като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело № 20245330116332 по описа за 2024 година

Ищецът И. Д. А., ЕГН ********** е предявил иск по член 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД против „Файненшъл България“ ЕООД, за осъждането му да върне сумата от 212,52 лева, представляваща недължимо платена сума по договор за предоставяне на гаранция № 4530227 от 5.07.2022г., сключен между Файненшъл България“ ЕООД с ЕИК 202513690 и И.

Д. А. с ЕГН **********.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил сключен Договор за паричен заем № *****., а между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД бил сключен Договор за предоставяне на гаранция № ******г. По сключения договор за паричен заем била предоставена сумата от 700 лева, с лихвен процент в размер на 40 % годишно и ГПР в размер на 49,10%. Ищецът следвало да върне сумата от 735,48 лева.

Твърди, че не са спазени императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК, а именно в договора за потребителски кредит да е разписан действителният размер на ГПР. Твърди, че действително прилагания ГПР е различен от посочения в договора. Кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 49,10 % бил заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика довела до неравнопоставеност на уговорката за ГПР, което водило до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащи от това последици по чл.22 ЗПК. Счита, че сключения договор за предоставяне на гаранция е нищожен, а поставяне на изискване за заплащане на възнаграждение, за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48. Твърди да е платил на ответника сумата от 212,52 лева възнаграждение за гарант. Предвид гореизложеното е сезирал съда с искане за 1

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответното дружество със становище за неоснователност на предявения иск.

Оспорва наведените доводи за нищожност на договорите. Твърди, да няма нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК. Сочи, че възнаграждението на дружеството - гарант не е дължимо на заемодателя и не е част от заемното правоотношение, поради което не следва да се включва в ГПР. Посочва, че възнаграждението на гаранта се дължи, независимо дали отговорността на гаранта е ангажирана или не. Поддържа, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не изисква в договора да се посочи механизмът на пресмятане на ГПР. Излага, че в договора не е уговорена възможност за промяна на ГПР, поради което не са предвидени и уговорени допълнителни допускания. Счита, че твърденията за недействителност на договора за предоставяне на гаранция са неоснователни и твърди, че договорът за гаранция не противоречи на добрите нрави. Сочи, че полученото възнаграждение за гарант е платено с основание. Моли предявения осъдителен иск да бъде отхвърлен.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Страните не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е подписан договор за паричен заем № ******г., както и че по сключения договор за паричен заем е била предоставена сумата от 700 лева, с лихвен процент в размер на 40 % годишно и ГПР в размер на 49,10%.

Ищецът следвало да върне сумата от 735,48 лева.

На същата дата между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на гаранция № ****** по който е уговорено възнаграждение от 212,52 лева дължимо разсрочено, ведно с всяка погасителна вноска по договора за заем, към които се прибавя сумата от 17,71 лева.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

По договора за заем е усвоена сума от 700 лева, при уговорени - ГПР – 49,10 % и ГЛП - 40 %. В чл. 4 е предвидено, че потребителят следва да предостави обезпечение в 3дневен срок от сключването, чрез две физически лица поръчители, които следва да отговарят на конкретни условия, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-поръчител, което предоставя гаранционни сделки. Във връзка с договора за заем на същата дата е сключен и договор за предоставяне на гаранция /поръчителство/ с ответника „Файненшъл България“ ЕООД, с който дружеството се е съгласило да отговаря солидарно с ищеца по заема срещу възнаграждение от 212,52 лева. Размерът на ГПР, е 49,10 % и като разход в същия не е включена възнаграждението за гарант.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата 2 валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. В случая, не са спазени изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В процесния договор никъде не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/.

Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.

Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му, поради което договорът е недействителен. Възнаграждението по договора 3 за предоставяне на гаранция е установено за услуга в полза на заемодателя, която е задължително условие за отпускане на заема и съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включено в ГПР. При сключването на договора за заем, чрез предвиждане на обезпечение под формата на гаранция, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането му, е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР. Ищецът е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да възстанови. Уговореното възнаграждение за гаранта представлява допълнително възнаграждение за заемодателя за предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с чл.19, ал.4 ЗПК.

Съгласно чл. 1 от договора за предоставяне на гаранция потребителят възлага, а гарантът се задължава да издаде гаранция за плащане /за изпълнение на парични задължения/ в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали от договора за заем, както и за всички последици от неизпълнението. Договорът е акцесорен, като единствено основание за сключването му е договорът за заем и предвиденото в него задължение за предоставяне на гаранция. Предвид недействителността на договора за заем, липсва и основание за сключването на договора за предоставяне на гаранция. Доколкото ответникът не оспорва плащането на процесната сума в неговия патримониум искът за връщането на сумата като платена без основание следва да се уважи.

По отговорността за разноски: Предвид изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ищеца.

Направено е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на 50 лева ДТ. Претендира се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв.

Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер, съобразно чл. 7, ал.2, т.1 НМРАВ възлиза на сумата от 400 лева, които следва да се присъдят лично на пълномощника.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД с ЕИК 202513690 на осн. член 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да заплати на И. Д. А. с ЕГН ********** сумата от 212,52 лева, представляваща платена без основание сума по договор за предоставяне на гаранция № 4530227 от 5.07.2022г., сключен между Файненшъл България“ ЕООД с ЕИК 202513690 и И. Д. А. с ЕГН **********.

ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД с ЕИК 202513690 да заплати на И. Д. А. с ЕГН ********** разноски по делото от 50 лева държавна такса.

4

ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД с ЕИК 202513690 да заплати на адв. С. Н. от ПАК адвокатско възнаграждение по член 38, ал.2 от ЗАДв. в размер на 400 лева.

Решението подлежи на обжалване пред ПОС в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Препис от решението се връчи на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: ______/п/_________________

5