Определение № 377 от 11.06.2024, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 377 гр. София, 10.06.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 6-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на десети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Иван Иванов

Членове:

Николай Метанов

Валентин Бойкинов като разгледа докладваното от Иван Иванов Въззивно частно търговско дело № 20241001000368 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274, ал.1, вр. с чл. 613а, ал.3 от ТЗ.

Образувано е по частната жалба на Т. Й. С. и В. Д. С., двамата от гр. *** против определение № 260508/ 11.03.2024 г. по т.д.н. № 2327/2018 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, V1-17 състав, с което била върната молбата, с която предявили срещу длъжника „Инженерконсулт“ ООД (н.) - гр. София вземания в общ размер 1 543 522 лева главница и вземане за възнаградителна лихва.

Твърденията са, че определението е неправилно. Необосновано съдът приел, че вземанията произтичали от договори за заем и били възникнали преди датата на откриване на производството по несъстоятелност и е следвало да бъдат предявени още през 2019 г. Не съобразил, че с нарочно единодушно решение на общото събрание на съдружниците въпросните суми са били трансформирани в допълнителни парични вноски по смисъла на чл. 134 от ТЗ. Съгласно приложимите счетоводни стандарти те се осчетоводявали като други резерви и се включвали при изчисляването на собствения капитал, а оттам и на нетната стойност на имуществото на дружеството. Ставали изискуеми в деня на изтичането на определения с решение на общото събрание срок за връщането им.

Молбата към съда е определението да бъде отменено и вземанията да бъдат включени в допълнителен списък по чл. 688, ал. 3 от ТЗ.

Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести състав, съобрази следното.

С решение № 1406 от 31.07.2019 г. по т.д.н. № 2327/2018 г. на Софийския градски съд, 1 търговско отделение, V1-17 състав е обявена неплатежоспособността на „Инженерконсулт“ ООД с начална дата 31.12.2012 г. и е открито производство по несъстоятелност на основание чл. 632 от ТЗ.

В молба с вх. № 264 095/ 16.02.2024 г. Т. Й. С. и В. Д. С., двамата от гр. ***, предявили вземания по чл. 616, ал. 2, т. 2 от ТЗ, произтичащи от отпуснат на длъжника кредит. Според твърденията в молбата с решение от 30.09.2012 г. на общото събрание на съдружниците Т.

Й. С. и В. Д. С. внесените от тях собствени средства в размер на 1 000 000 лева били трансформирани като допълнителен резерв в капитала на „Инженерконсулт“ ООД със срок до 31.12.2016 г.

В споразумение от 17.12.2017 г. двамата съдружници - от една страна и дружеството, представлявано от управителя Т. С. - от друга страна, приели за безспорно, че общия размер на предоставените от съдружниците парични средства за оперативната дейност на дружеството са в общ размер 1 543 522 лева и ще бъдат осчетоводени като дългосрочни задължения към съдружниците с краен срок 31.12.2020 г. и се договорили върху сумата да бъде начислявана годишна лихва от 3 %, считано от 1.01.2018 г. до датата на погасяване на задължението.

При така изложените твърдения предявили общо за двамата вземания за : 1) сумата 1 543 522 лева - главница ; 2) законна лихва върху главницата, считано от 1.08.2019 г. до окончателното й заплащане ;

3) сумата 74 089 лева - възнаградителна лихва върху главницата в размер на 3% годишно за периода от 1.01.2018 г. до 31.07.2019 г.

В изпълнение на правомощията си по чл. 278 от ГПК настоящият състав на въззивната инстанция съобрази следното. Определението, с което съдът по несъстоятелността връща като просрочена молба за предявяване на вземане в сроковете по чл. 685 и по чл. 688 от ТЗ не е сред посочените в общата норма на чл. 613а, ал. 1 от ТЗ негови актове, подлежащи на пълен инстанционен контрол. Обжалваемостта му пред апелативния съд се преценява според препращащата към ГПК разпоредба на чл. 613а ал. 3 от ТЗ. Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК на обжалване пред по - горна инстанция подлежат определенията на съда, чиято обжалваемост е изрично предвидена в закона, както и тези, за които, макар да липсва конкретна правна норма, която ги определя като обжалваеми, имат преграждащ по-нататъшното развитие на делото

-3- характер. В специалните норми на глава 43 от ТЗ липсва разпоредба, която изрично да посочва, че определението, с което се връща като просрочена молба за предявяване на вземане, подлежи на обжалване. Определението, обаче прегражда развитието на 2 производството по несъстоятелност по отношение на претендиращите заявеното имуществено право лица, тъй като с непредявяването му пред съда преди изтичането на процесуалния срок, то се преклудира. Липсата на въззивен контрол би осуетила възможността да бъде извършена проверка на правилността на решаващия извод на съда по несъстоятелността относно пропускането на срока по чл. 685, ал.1, респ. по чл. 688 от ТЗ, за да бъде поправена евентуална незаконосъобразност на съдебния акт.

В съответствие с изложеното съдът преценява частната жалба като процесуално допустима подадена е в рамките на установения срок от страна, която има правен интерес от обжалването на валиден и допустим и подлежащ на въззивен контрол съдебен акт.

След обсъждането на установените от доказателствата факти и доводите на жалбоподателите, намира оплакванията им за неоснователни, като споделя съображенията, изложени в мотивите на обжалвания акт, към които препраща на основание чл. 272 от ГПК, а в допълнение счита за необходимо да посочи и следното.

Жалбоподателите основават искането си за отмяна на определението на неизпълнението на задължението на съда да обсъди твърдението им, че претендираните вземания имат своето основание в новирането на възникнало по силата на договор за заем задължение на търговското дружество към съдружниците, в задължение за допълнителна парична вноска по чл. 134, ал. 1 от ТЗ, падежът на което е изтекъл (според уговорката в споразумението от 17.12.2017 г.) на 31.12.2020 г. - след постановяването на решението от 31.07.2019 г. за откриване на производство по несъстоятелност на основание чл. 632 от ТЗ.

В конкретния случай основателността на това твърдение не е предмет на обсъждане, но тъй като същината на спора е съсредоточена върху спазването на срока за предявяването на вземането, следва да бъде изяснена неговата правна характеристика.

Задължаването на съдружниците по реда на чл. 134, ал. 1 от ТЗ да внесат допълнителни парични вноски представлява способ (средство) за кредитиране на дружеството с ограничена отговорност за преодоляване на икономически трудности на дружеството с временен характер - „покриване на загуби и при временна необходимост от парични средства“. Облигационното правоотношение не произтича от договор и по отношение на него не се прилагат тези правила. Източник на задължението за допълнителна парична вноска е решение на общото събрание на съдружниците. Законът е предвидил, че общото събрание на съдружниците определя размер и срок на вноските, който може да бъде в полза на някоя от страните или и на двете, както и дали ще се дължат лихви. В компетентност на общото събрание е да определи срока за връщане на допълнителните парични вноски. Необходимостта от реална нужда от извършване на допълнителни парични вноски, с оглед покриване на конкретни загуби и при временна необходимост от парични вноски, не е въпрос на целесъобразност, а на наличие на материалноправно основание.

(Решение № 342 от 12.12.2018 г. по т.д. № 152/2018 г. на ВКС, II т. о. ; Решение № 60174 от 3

2.03.2022 г. по т. д. № 2404/ 2020 г. на ВКС, II т. о.)

Молителите не са представили решение, съдържащо задължителните реквизити, които обуславят възникването на задължение на твърдяното основание - посочване на конкретната реална нужда от извършването на допълнителните парични вноски с оглед покриване на определени загуби или временна необходимост от парични средства, като материалноправна предпоставка за решението ; срока, за който съдружниците се задължават да кредитират дружеството ; евентуална уговорка за заплащането на лихви от страна на дружеството.

Отразеното в протокола от 30.09.2012 г. решение : „На основание чл. 134 от ТЗ собствените средства на двамата съдружници, внесени в дружеството, на стойност 1 000 000 лева, да бъдат трансформирани като допълнителен резерв в капитала на „Инженерконсулт“ ООД със срок до 31.12.2016 г.“, очевидно не може да бъде възприемано като решение по чл. 134 от ТЗ, тъй като изявлението в него не обуславя извод за възникването на задължение на посоченото в частната жалба основание. То може да има значението единствено на доказателство за това, че съдружниците действително са предоставили на дружеството посочената сума, но с ясно посочената цел - тя да бъде трансформирана в допълнителен резерв в капитала на дружеството, което няма нищо общо с кредитирането на дружеството за преодоляване на икономически трудности с временен характер.

Убеждението, че въпросното вземане произтича от договор, се потвърждава и от изявленията в споразумението от 17.12.2017 г., в което страните признали предоставянето на дружеството на паричната сума, посочили конкретната цел, за която тя ще се използва „за оперативната дейност на дружеството“, уговорили възнаградителна лихва и определили нов падеж на връщането й. Несъмнено двете насрещни изявления в това съглашение съдържат съществените елементи от съдържанието на договор за заем, по отношение на който са приложими разпоредбите на чл. 240 от ЗЗД.

-5-

В контекста на изложеното до тук без правно значение за настоящия спор е начина, по който паричната сума е била отразена във финансовите отчети на дружеството, тъй като с оглед установените факти може обосновано да се предположи, че текущото счетоводно отчитане на предприятието (и по - конкретно отразяването на въпросната сума в пасива на баланса като „други резерви“) не е било осъществявано в съответствие с изискванията на чл. 3 от Закона за счетоводството.

Крайният извод, който произтича от горните съждения е, че посочените в молбата суми не притежават правната характеристика на „вземания, неплатени на падежа и възникнали след датата на откриване на производство по несъстоятелност“, по смисъла на чл. 688, ал. 3 от ТЗ, тъй като задължението на дружеството към съдружниците е възникнало по силата на 4 договор за заем. На основание чл. 617 от ТЗ то е станало изискуемо от датата на решението за обявяване в несъстоятелност - 31.07.2019 г., което означава, че вземането е трябвало да бъде предявено пред съда по несъстоятелността в срок до 31.08.2019 г., респ. до 31.10.2019г.

Неизвършването на надлежното процесуално действие е довело до преклудиране на материалното право.

Развитите в частната жалба оплаквания са неоснователни и поради съвпадането на крайните изводи на настоящия състав на въззивната инстанция с тези на първостепенния съд обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

По изложените съображения Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести състав

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на Т. Й. С. и В. Д. С., двамата от гр. София, против определение № 260508/ 11.03.2024 г. по т.д.н. № 2327/2018 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, V1-17 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5