Решение № 1114 от 19.02.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1114 гр. София, 19.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20251100507207 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответника Столична община срещу решение № 1837 от 04.02.2025 г., постановено по гр. дело № 51382/2023 г. по описа на СРС, 88 състав, с което по предявения от К. К. Д. положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено по отношение на Столична община, че К. К. Д. е собственик на недвижим имот с идентификатор ***, с площ от 81 кв.м., представляващ реална част от У. I 1710, отреден за жилищно строителство, обществено обслужване, трафопост и паркинги, квартал 305В, местност „Красно село-Плавателен канал-Север“ по плана на гр. София, въз основа на наследствено правоприемство и давностно владение.

Във въззивната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати нарушения на процесуалните правила и необоснованост с твърдения, че от събраните по делото доказателства се установява реализирано публично мероприятие и наличие на общинска собственост върху имота.

Въззивникът счита, че първоинстанционният съд не е обсъдил в цялост доказателствата по делото и безкритично е приел за достоверни показанията на доведения от ищеца свидетел в нарушение на съдопроизводствените правила. Намира, че е налице императивна забрана в 1 закона за придобиване на имота по давност от страна на ищеца предвид общинския му характер и мораториума на § 1 от ЗР на ЗД на ЗС, като поддържа и че ищецът не е доказал владение на процесната реална част в продължение на 10 години. Счита, че правото на собственост на общината се доказва от приложения акт за частна общинска собственост от 2022 г. и вписания в него по-рано издаден АОС от 1998 г., както и от факта на приложената регулация по отношение на парцела. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявения иск в цялост.

Въззиваемият К. К. Д. е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е неправилно поради нарушение на императивни материалноправни разпоредби, предвид следните съображения:

За основателността на предявения положителен установителен иск за собственост върху описаната реална част от недвижим имот в тежест на ищеца е да установи придобиването в негова полза на вещното право на наведените основания – давност и наследяване.

В настоящия случай е безспорно, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че през 1926 г. наследодателят на ищеца К. Д. Петров (починал на 05.09.1955 г.) е купил празно дворно място с площ от 394,80 кв.м. от парцели I и II на кв. 249 в с. Красно село ведно с „отчуждаващо се место, мерено от окопа на първата алея на Княжевското шосе до средата на реката, с лице 12 метра на Княжевското шосе“ – както е описан продаденият имот в нотариален акт № 11, том I, дело № 68/1926 г. Според приетото и неоспорено заключение на СТЕ, закупеният имот е нанесен с пл. № 1278, кв. 249 по регулационния план на м. „Красно село – предградието“ от 1914 г., като в него частично попада процесната реална част с идентификатор по действащите КККР *** (видно от комбинираната скица – приложение 2 към заключението), а с изменението на регулационния план от 1932 г. е формиран един парцел I. (след обединение на парцели I и II), отреден за 2 имоти с пл. № 1278 и пл. № 65б.

Според приложение 3 към заключението и скица на л. 16 от делото, издадена от дирекция „Кадастър и регулации“ към Столична голяма община на 26.11.1947 г., процесната реална част попада в отчуждаема част от парцела на К. Д., но същевременно в следващите регулационни планове за м. „Плавателен канал“ от 1963 г. и от 1978 г. процесният имот е нанесен в парцел I-за озеленяване, кв. 313В, като липсват данни по отношение на същия да са проведени отчуждителни процедури и да са реализирани обществени мероприятия. В подкрепа на изложеното в удостоверение № ДИ-94-14-14/05.02.1990 г., издадено от Общински народен съвет „Красно село“, е посочено, че имотът, който се владее въз основа на нотариален акт № 11, том I, дело 68/1926 г,, не е подлежал на деклариране и отчуждаване по силата на чл. 10 ЗОЕГПНС, не е отчужден на друго основание и не е актуван за държавен.

В последващия застроителен, регулационен и кадастрален план на м. „9-ти септември“, одобрен със заповед № РД-09-50-302/23.11.1989 г., процесният ПИ *** не е нанесен в кадастралната основа на плана и попада в кв. 315А, отреден за културноадминистративен комплекс, обществено комплексно обслужване, обществено жилищно строителство, подземни гаражи и трафопост, а според ПУП – план за регулация и режим на застрояване за м. „Красно село – Плавателен канал – север“, приет с решение № 187 от протокол № 38/1104.2013 г. на СОС, имотът попада в У. I-1710, общ., за ЖС, ОО, трафопост и паркинги. Посоченото решение на Столичен общински съвет за одобрение на ПУП е цитирано в акта за частна общинска собственост, на който се позовава ответникът № 2012/01.08.2022 г., но същото само по себе си не може да обоснове възникване на вещни права в полза на общината, тъй като включването на имот в общински парцел по силата на регулационния план не води автоматично до прехвърляне на собствеността, а е необходимо провеждане на отчуждителна процедура и изплащане на обезщетение на собственика (арг. чл. 21, ал. 1 ЗОС). Отреждането на имот за определени нужди със застроителнорегулационен план (ЗРП) за обществени мероприятия не представлява основание за придобиване право на собственост от общината или държавата, които ще станат собственици върху определената част от съответния имот едва след провеждане на отчуждително производство и изплащане на обезщетение на собственика. Изложеното се отнася не само до действащото положение при нормативната уредба на ЗУТ, но и до отчуждителното действие на уличнорегулационния план по ЗПИНМ (отм.) и ЗТСУ (отм.), което настъпва само при наличие на предвиждане на плана за съответното мероприятие и заплащане на обезщетение на отчуждения собственик. В този смисъл – Решение № 96/25.07.2017 г. по гр.д. № 4212/2016 г. на ВКС, I г.о., Решение № 177/24.03.2025 г. по гр.д. № 1095/2024 г. на ВКС, II г.о. и др.

Ето защо, без оглед на обстоятелството дали и кога процесната реална част от имота на наследодателя на ищеца е била отредена за улица или друго oбществено мероприятие, същата не е станала собственост на държавата или общината предвид липсата на данни за проведена отчуждителна процедура и изплатено обезщетение на собственика.

3

Същевременно, по делото не се установява ищецът да е придобил процесната реална част от У. по наследство – процесният ПИ с идентификатор *** не попада изцяло в имота на наследодателя К. Д. Петров с пл. № 1278 (понастоящем У. I.-94), а и К. К. Д. не е единствен наследник на придобития през 1926 г. недвижим имот. От приетите по делото писмени доказателства е видно, че починалият наследодател е имал преживяла съпруга и шестима низходящи, син на единия от които е ищецът, който се явява законен наследник наред с други внуци на К. Д. Петров. От книжата към приложената по делото преписка, образувана в общината (л. 112 – 122 от делото на СРС) се установява, че впоследствие имотът е бил предмет на съдебна делба, на няколко сделки за продажба между наследниците и на договор за учредяване на право на строеж, като понастоящем същият е застроен с многоетажна жилищна сграда и в съсобствеността на дворното място участва и суперфициарът (л. 63 от делото на СРС). Видно и от издадената от АГКК скица на имота, същият към настоящия момент е съсобствен между няколко лица, като квотата на ищеца от целия У. I.-94 от кв. 305В не се установява по делото.

С оглед на изложеното, доколкото К. К. Д. претендира да е едноличен собственик на процесната реална част от имот, нанесена със самостоятелен идентификатор в КККР ***, а същият не е провел пълно и главно доказване на твърденията си да е придобил този имот изцяло по силата на наследяване, това наведено придобивно основание остава недоказано. Всъщност от твърденията в исковата молба е видно, че ищецът не претендира да е придобил изцяло правото на собственост върху процесния имот по наследство – основните факти, на които К. Д. основава претенцията си за собственост, касаят осъществено давностно владение от него през последните 40 години, доколкото същият бил единствен ползвател на процесната реална част и за установяване на вещните му права е инициирал производство пред нотариус за извършване на обстоятелствена проверка и снабдяване с констативен нотариален акт за собственост по давност.

За установяване на наведеното оригинерно придобивно основание по делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Б. Д. Б., от които е видно, че имотът винаги е бил ограден и ползван от К. Д.. Свидетелят Б. споделя, че познава ищеца от 30 години, като последният винаги е живял в процесния имот, намиращ се до пазара Красно село на бул. „Ц. Б. I.“ – първоначално в старата къща в имота, а отпреди 12 години – в апартамент в блока, който е построен от строителя и на ищеца му е дадено обезщетение. Свидетелят допълва, че дворът от парцела не е бил застроен, като същият е заграден с ограда, направена от К. още преди години, като и към настоящия момент оградата все още си стои. Разказва, че К. ползвал двора зад старата къща за гумаджийница, в която работел, но преустановил дейността си в нея преди 15 години, тъй като вече остарял.

Старата къща и гумаджийницата били съборени от строителя, който изградил нова жилищна сграда и дал на ищеца обезщетение (апартамент), като и към настоящия момент зад блока останала заградена част от дворното място. В подкрепа на изложеното вещото лице по СТЕ посочва в заключението си, че имотът е ограден с паянтова ограда с мрежови модули и се ползва от ищеца като дворно място, в което е паркиран стар автомобил, видно от 4 приложените към експертното заключение снимки.

От събраните доказателства е видно, че К. Д. упражнява фактическа власт върху процесния имот през последните 30 години, т.е. от началото на 90-те години досега, но предвид размерите на терена придобиването му по давност през този период се явява недопустимо.

Съгласно действащата към началото на давностния период разпоредба на чл. 59 ЗТСУ (отм.) реално определени части от дворищнорегулационни парцели не могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност, като по този начин законът въвежда абсолютна забрана за придобиване на соченото оригинерно основание на реални части от урегулиран недвижим имот. След изменението на разпоредбата с ДВ, бр. 34/25.04.2000 г. и влизане в сила на ЗУТ, считано от 31.03.2001 г., законът допуска реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания да се придобиват по давност, но само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ (14 кв.м. лице и 300 кв. м. повърхност за градовете) или ако тези реално определени части от урегулиран имот са присъединени при условията на чл. 17 ЗУТ към съседен имот, а оставащата част отговаря на изискванията на чл. 19 или се присъединява към съседен имот (арг. чл. 200 ЗУТ).