Решение № 3566 от 12.08.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3566 гр. Пловдив, 12.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Христо Г. Иванов при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело № 20235330115398 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от И. М. К., чрез адв. М. срещу „Стик Кредит“ АД, с която се предявяват обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл. 26, ал.1, предл. първо, второ и трето ЗЗД, вр. чл. 19, ал.4 и чл. 11, т.9 и т.10 ЗПК за признаване за установено между страните, че клаузата ПРЕДВИЖАДАЩА зашлащане на неустойка от Договор за паричен заем от *****г е недействителна, като противоречаща на закона, заобикаляща закона и е уговорена в противоречие с добрите нрави и чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 30 лева, представляваща заплатена сума при начална липса на основание, а именно: недействителна клауза за неустойка, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда /******г./ до окончателното й изплащане.

Ищецът поддържа, че между страните е сключенДоговор за паричен заем от ******г, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца паричен заем в размер от 500 лева. Поддържа се, че в договора била уговорена и неустойка в размер от 298,15 лева, която не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Сочи се и че по своето същество, неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора и поради това следва да бъде включена при формиране на ГПР и ясно да бъде посочена в общата сума, дължима по кредита. Тези изисквания не са изпълнени, поради което се сочи, че целият договор е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Акцентира се и върху факта, че поставените от кредитора изисквания за предоставяне на обезпечение са на практика неизпълними за длъжника, особено в предоставения му тридневен срок. В случай, че се приеме, че целият договор не е недействителен, то се сочи, че самата клаузата на чл. 20 от Договора е нищожна поради противоречието й с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа се и че неустойката е противоречаща на добрите нрави, доколкото предвижда задължение потребителят да заплати необосновано високо обезщетение при 1 неизпълнение на това си задължение. Предвид изложеното, претендира се горепосочената сума от 30 лв. като платена при начална липса на основание.

Претендират се и разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от ответника, със становище за неоснователност на предявения иск. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Поддържа се, че законът не поставя изискване при договаряне на неустойка да се посочва кои вреди се компенсират чрез нея. Изтъква се, че в конкретния случай, кредиторът е оценил кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си по договора, то следва да се предостави обезпечение от длъжника. Поддържа се, че вземането за неустойка не следва да е включва при формиране на ГПР по договора, доколкото същото е условно и би възникнало единствено при неизпълнение на поетото задължение от страна на длъжника. Тоест, ако длъжникът бе действал добросъвестно и бе осигурил обезпечение в договорения срок, то не би възникнало и вземането за неустойка.

Изтъква се и че цялата информация за договора му е била предоставена преди сключването, за да може да вземе информиран избор. Ищецът се е съгласил с условията, при които ответникът предоставя кредитно финансиране, поради което и липсва основание да се приеме, че потребителят е бил поставен в неблагоприятно положение. Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 и чл.55ал 1 ЗЗД.

По делото е безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че страните са сключили между страните е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем от *****г., по силата на който кредиторът е предал на длъжника сума в размер от 500 лв.

Съгласно договора на ищеца, като кредитополучател, е отпусната сумата от 800 лв. от ответното дружество, като кредитодател, която сума е изцяло усвоена, при уговорен годишен лихвен процент от 36,00 % и посочен годишен процент на разходите – 47,92 %. В договора е уговорена и клауза за неустойка –в чл.20 от Договор за потребителски кредит паричен заем от *****г, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. За длъжника е предвидено задължение – чл. 17, ал. 1 от Договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на поръчителство. Поръчителят следва да отговаря на конкретно посочени в общите условия изисквания – да е физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, живеещ в България, назначен на постоянен трудов договор от поне шест месеца и получаващо редовно трудово възнаграждение, с минимален осигурителния доход от 1500 лв., както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя. При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден, като начислената неустойка се заплащала периодично заедно с вноските на погасителния план. Така регламентирана в договора, съдът намира клаузата за неустойка за недействителна, като се споделя изложеното от ищцовата страна в тази насока и се намират за неоснователни възраженията на ответника в обратния смисъл.

Уговорената в чл.20 от Договор за потребителски кредит паричен заем от *****г неустойка действително излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три дни след сключването на договора, и многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Налага се изводът, че 2 целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договорът. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно със всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са задължителните указанията в т. 3 от ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Следователно, при включването на неустойката към разходите по кредита, както е следвало да стори и кредиторът, то ГПР по процесния договор неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл.

19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, който е около 50 %. На основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни. В тази насока и при съобразяване с изложеното, клаузата за неустойка в процесния договор за кредит, действително се намира да е нищожна и като нарушаваща изискванията на чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК. Посоченият извод не се променя независимо, че неустойката не е във фиксиран размер, а се начислява на ден и крайният й размер зависи от поведението на длъжника. Това е така, защото кредиторът не е предвидил най-малкото лимит на сумата за неустойката, който да е съобразен със законоустановените ограничения досежно общите разходи по кредита, като вземе предвид и размерът на възнаградителаната лихва.

С оглед на гореизложеното искът се намира за основателен и като такъв ще се уважи, като се прогласи за нищожна, като противоречаща на добрите нрави, както и на основание чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК, клаузата за неустойка в чл.20 от Договор за потребителски кредит паричен заем от *****г.

Предвид гореизложеното, то ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД посоченита сума, представляваща заплатена от ищеца на ответника сума при начална липса на основание, която в случая е в размер на 30 лева, като размера на сумата е определен съобразно разпоредбата на чл.161 ГПК.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл.78, ал.1 ГПК и с оглед на представения списък по чл. 80 ГПК и Договор за правна защита и съдействие. В полза на ищеца следва да се присъди сумата от 100 лв. разноски за държавна такса. На основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в полза на адв. М. от ПАК следва да се присъди сумата от 480 лв. адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

3

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните И. М. К., ЕГН********** и „Стик-Кредит“ АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление гр. Шумен, бул. „Оборище“ № 13, че клаузата за заплащане на неустойка на чл.20 т Договор за потребителски кредит паричен заем от ******г., сключен между страните, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави, както и на основание чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК.

ОСЪЖДА „Стик-Кредит“ АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление гр. Шумен, бул. „Оборище“ № 13, ДА ЗАПЛАТИ на И. М. К., ЕГН********** по предявен иск с правно основание чл. 55, ал.1 предл. първо ЗЗД сумата от 3 0 лева, представляваща недължимо платена при липса на основание по клаузата за заплащане на неустойка от Договор за паричен заем от *****г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – /******г. / г., до окончателното изплащане на сумата.

ОСЪЖДА „Стик-Кредит“ АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление гр.

Шумен, бул. „Оборище“ № 13, да заплати на страните И. М. К., ЕГН********** сумата от 100 лева разноски за производството.

ОСЪЖДА „Стик-Кредит“ АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление гр. Шумен, бул. „Оборище“ № 13, да заплати, основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на адв.М., сумата от 480 лева, представляващо адвокатско възнаграждение, дължимо на за оказана правна помощ на ищеца по настоящото дело.

Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

4