Решение № 468 от 08.03.2021, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 468 гр. Варна , 04.03.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на трети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Диана Д. Митева

Цвета Павлова

Пламен А. Атанасов при участието на секретаря Албена И. Янакиева като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно гражданско дело № 20203100503671 по описа за 2020 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Приета е за разглеждане въззивна жалба на Т. Й. Ц., срещу решение №3141/15.07.2020г., постановено по гр.д. №3286/19г. по описа на ВРС, 16 състав, В ЧАСТТА, с която е бил уважен иска на кредитор „Агенция за събиране на вземания” ЕАД за установяване на дължимостта на придобита с цесия вземане за остатък от главница по договор за потребителски кредит в размер на 559,29лв, договорна лихва в размер на 67,53 лв и обезщетение за забава в размер на 10.30лв, удостоверени като изпълняем дълг в заповед за изпълнение, издадена на праводателя „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД и съответно са определени разноски за исково и заповедно производство.

Като особен представител, назначен на въззивника (длъжник, останал ненамерен на постоянен и настоящ адрес), адвокат Г.(ВАК) сочи допуснати нарушения при постановяване на решението, изразяващи се в неправилно установени факти и приложен закон по оспорената легитимация на цесионер, заявил придобити права от кредитора без цесията да е била надлежно 1 съобщена от цедента. Оспорва извода за приравняването на връчване на книжата по иска на особения представител на редовно съобщаване на поредица от цесии. Отделно се оплаква, че възражението за неправомерно упражнено от кредитора право на предсрочна изискуемост не е било обсъдено, като счита, че според задължително тълкуване (т.18 от ТРОСГТК 4/13) във всички случаи на сезиране на съд с искане за издаване на заповед за изпълнение, съответно и при съдебното установяване на заявените задължения по кредитна сделка, кредиторът дължи да докаже настъпване на фактите по обявена предсрочна изискуемост преди подаване на заявлението.

Допълнително от името на въззивника се излагат и оплаквания за допуснати нарушения при постановяване на решението, изразяващи се в неправилно възприето и неразгледано възражение за недействителност на кредитния договор, поради противоречие с изисквания на специален закон ( чл. 22 вр. чл. 11 ал.1 и 2 ЗПК) за необходимо съдържание на сключена с потребител кредитна сделка по оповестяване приложими към договора общи условия и погасителен план за начин на разпределяне на дължимите плащания на вноските за погасяване на всяко от задълженията за лихва, главница и такси, методологията за определяне на лихвен процент и ГПР. Счита, че като е пренебрегнал тези възражения, съдът е установил неправилно договорно основание за претендираните вземания, вместо да отрече изцяло валидността на договора за кредит. Евентуално оспорва и извода на съда относно валидност на неравноправна клауза относно размера на лихвения процент и ГПР, като сочи че стойностите им са определени едностранно от кредитора, в ущърб на потребителя и в нарушение на изискванията на чл. 19 ЗПК.

В пледоарията си по същество пред настоящия съд адвокат Г. поддържа със същите доводи оспорването на легитимацията на ищеца и отричането на дължимостта на вземането и моли решението за бъде отменено и установителния иск отхвърлен в цялост.

Насрещната страна, чрез упълномощен юрисконсулт Г., оспорва жалбата с доводи за правилно установени факти и прилагане на закона.

Позовава се на настъпили договорени падежи на всички вземания, които са били заявени като просрочен, а не предсрочно изискуем дълг. Сочи установена съдебна практика по последиците от уведомяване на длъжник за прехвърляне на вземане и доказаната добросъвестна активност на 2 упълномощен от цедента приобретател да връчи уведомления, както и възможността ненамерен след положена грижа длъжник да бъде заместен от назначения му представител. Оспорва възраженията по действителността на договора като цяло и отделните му уговорки, като счита, че както предварителната информация, предоставена на потребителя, така и крайното съдържание на кредитната сделка изцяло са съобразени с ЗПК, като специфичните изисквания за съдържанието на погасителен план не се прилагат при фиксиран лихвен процент, а други общи условия, извън вписаните в договора, кредиторът не е прилагал. Като се позовава на индивидуално уговаряне на клаузите относно поемането на задълженията за лихва и вида на всички разходи по кредита и размерите им като различни компоненти, формиращи общия дълг на потребителя в рамките на законовите лимити, въззиваемият сочи, че няма основание да се отрича действителност на договора, нито на отделни негови клаузи и установените по този договор задължения от съда са правилно признати в полза на ищеца като частен правоприемник на кредитора.

В бланкетно писмено становище по същество, юрисконсултът моли за пълно потвърждаване на обжалваното решение, с което е уважен основателния иск на въззиваемия кредитор.

Само въззиваемото дружество претендира разноски, като изявление, заместващо неоспорен списък по чл. 80 ГПК е включено в молбата, докладвана в съдебното заседание (л. 32).

Предварителните въпроси и допустимостта на производството въззивният съд е разгледал в определение №58/6.01.2021г., а към настоящия момент не са настъпили обстоятелства, които да налагат промяна на това произнасяне.

Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите, възприемани в мотивите към ТРОСГТК по т. д. № 1/2011 г. на ВКС) и съответства на предявения иск за установяване на вземане, за което е била издадена конкретно индивидуализирана заповед за изпълнение по твърдения на кредитор (чл. 410 ГПК). Затова, въпреки че обжалваният установителен диспозитив не указва правоприемство между заявителя и ищеца, не може да има съмнение за титулярството на правата в изпълняемото основание.

3

Предмета на установяване обаче точно възпроизвежда предмета на иска, така както е въведено с твърденията на заявителя, придобил с цесия изискуеми парични задължения, произтичащи от неизпълнен паричен заем, заявени като главница и лихви, формиращи вноски с настъпили падежи и обезщетение за забава, като част от по-голяма група вземания, включваща и начислена такса, неустойка и разходи по същия кредит, останали извън издадената заповед.

В рамките на служебната проверка за допустимост съдът констатира идентичността на задълженията в нестабилната заповед за изпълнение, издадена в полза на праводател на въззиваемия търговец с вземанията, присъдени в обжалвания акт. Заповедта е била връчена по реда на чл. 47 ал.5 ГПК, което изключва ефективна защита на длъжника и налага съдебно установяване по специалния ред. Интерес да стабилизира изпълнителното основание има не само заявителя, но и неговия частен правоприемник, придобил с цесия правата му след издаване на заповед за изпълнение( т. 10б ТРОСГТК 4/2013 ВКС). Обжалваната част от произнесеното съдебно решение в полза на цесионера съвпада с очертаната от цедента част от претенция, уважена в заповедното производство и е допустимо.

Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Както предявеният иск, така и заявлението за издаване на заповед за изпълнение титулярите към съответния момент са основали на твърдения за легитимация с договори за последователни цесии, по които е следвало да придобият индивидуализираното в заявлението вземане по кредитен договор с настъпил падеж.

Още при обосноваване на претенцията си, заявителят като цесионер е обявил, че длъжникът е бил уведомен от цедента – заемодател „Вива кредит“ООД за настъпилото прехвърляне на дълга по договор за заем №5388534 от 09.10.2017г. Допълнително в исковата молба, следващият цесионер се е позовал на издаденото му пълномощно от цедента(съответно упълномощен от първия кредитор) за уведомяването на длъжника и предприетата кореспонденция от името на стария кредитор, насочена към обявения в договора постоянен адрес на заемополучателя(потвърден и като 4 съвпадащ с настоящия в хода на съдебния процес), посочен от клиента при договарянето наред с поетото задължение да уведомява своя кредитор за промени в личните си данни. Представени са два комплекта от уведомителни писма, изготвени от пълномощника, който е заявил, че извършва две уведомявания за волята на заемодателя и на неговия частен правоприемник да прехвърлят (всеки един от тях) вземането си на нов титуляр като дългът е ясно индивидуализиран чрез посочване на договора, който го е породил и получената от клиента главница. Според удостовереното в обратната разписка по втората пратка от 11.09.2019г на адреса са получени противоречиви данни от съседи и близки на адресата без да е осъществено поискано от изпращача лично връчване. Длъжникът не е било открит на този адрес не само от пощенските служби, връчващи писмото на пълномощника на цедента, но и от натоварен за връчване съдебен изпълнител и съдебните призовкари. Същевременно не са открити и данни за работно място на това лице.

При тези безспорни факти, въззивният съд намира за неоснователно оплакването за ненадлежно уведомяване на длъжника за двете поредни прехвърляния на дълга. На първо място следва да се отчете добросъвестно предприетите от въззиваемия действия по предварително уведомяване на длъжника, които са останали без резултат, въпреки положената грижа.

Недобросъвестният длъжник, обявил адрес, на който макар и да е познат, не може да бъде открит не следва да може да черпи възражения само от факта, че не е намерен от надлежно легитимиращи се длъжностни лица и куриери.

На второ място, дори да се приеме, че връщането на невръчените писма не освобождава кредитора от задължението да продължи да търси длъжника чрез други по-ефективни методи (включително чрез официално удостоверяване на фактическа хипотеза, приравнена на редовно връчване), то изходящото от упълномощения цесионер уведомление, приложено към исковата молба несъмнено достига до длъжника с връчването й и съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД. В тази връзка вече е наложена съдебна практика по отчитане на подобно „закъсняло“ връчване като нов факт по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК (решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и решение № 78 от 5

09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о.). Това е така, защото самото уведомяване не е елемент от фактическия състав на цесията, а само осигурява противопоставимостта на договор (сключен между други лица) на длъжника, с цел предотвратяване на евентуално ненадлежно изпълнение. Оплакването на въззивника основано на довод за необоснована рефлексия на факта на уведомяване върху материалното правоотношение няма никаква опора в позитивното право. Това положение изобщо не се променя и в хипотезата на фикционното връчване на исковата молба на ответник, ненамерен от съда въпреки пълното изчерпване на процедурата по връчване по чл. 47 ал. 5 ГПК.

Задължението на съда в този случай да назначи особен представил произтича от необходимостта да се гарантира справедлив процес по дело, водено в отсъствие на длъжника. Натовареният с процесуална защита на ненамерен ответник адвокат очевидно не би могъл да обосновава възражение с факти, които не би могъл да знае. Всъщност обаче няма значение дали и кога длъжника е получил уведомлението за цесията, ако представителят не упражнява възражението за предходно удовлетворяване на цедента. Затова и в случая няма никакво значение, дали приложеното към исковата молба уведомление е връчено на длъжника преди подаване на заявлението или с прилагане на фикцията от съда или едва получаването му от особения представител за сметка на ответника ще произведе действието по чл. 99 ал.4 ЗЗД. Отделен е въпросът, че в съдебната практика дори се приема, че факти с несъмнено трансформиращо правата на страните последици могат да се отчитат като настъпили при получаването на книжа именно от особен представител (решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на I т. о. на ВКС). По аргумент на по- силното основание( а не по аналогия както неправилно счита въззивника), няма причина последици с по-нисък интензитет да се признават при същите предпоставки.