Решение № 243 от 03.08.2020, Окръжен съд - Пазарджик

Р Е Ш Е Н И Е

243 гр. Пазарджик, 03.08.2020 г.

В И М Е Т

О Н А Н А Р О Д А

Пазарджишкият окръжен съд, гражданска колегия, в открито заседание на тридесети юли............…..….………………………… през две хиляди и деветнадесета година......................... в състав:

Председател:

КРАСИМИР НЕНЧЕВ

Членове:

АЛБЕНА ПАЛОВА

МАРИАНА ДИМИТРОВА при секретаря Галина

Младенова.........…… .и в присъствието на прокурор……….…...............……. като разгледа докладваното от окръжен съдия

Албена Палова……….в. гр. дело № 330 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение № 432/10.04.2020 г., постановено по гр.д. № 4427/2019 г. Пазарджишкият районен съд е осъдил предявените от П.С.Г., ЕГН ********** *** против Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ при Министерство на вътрешните работи с административен адрес: гр. С., ул. „П.“ № 171А, представлявана от главен комисар Н.Н., искове за заплащане на сума в размер на 1 715,76 лв., представляваща неизплатено допълнително трудово възнаграждение за положен извънреден труд през периода от 05.11.2016 г. до 05.11.2019 г., получен в резултат от преизчисляване на положения нощен труд съобразно въведената в НСОРЗ методика, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата, и обезщетение за забава в размер на 207,71 лв., дължимо за периода от първо число след изтичане на всеки тримесечен период на сумирано изчисляване на работното време до датата на завеждане на исковата молба.

Осъдил е П.С.Г. да заплати на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ при Министерство на вътрешните работи с административен адрес: гр. С., ул. „П.“ № 171А, представлявана от главен комисар Н.Н., юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Против така постановеното решение в законния срок е постъпила въззивна жалба от П.Г. чрез неговия процесуален пълномощник с оплаквания за незаконосъобразност. В жалбата се твърди, че PC-Пазарджик възприел становището, изложено в представената писмена консултация от ответника, изготвена по нарочно възложена правна поръчка за обосноваване на становище на страна в процеса.

Според същата положеният от въззивника нощен труд - във времевия интервал от 22.00 ч. - до 06.00 ч. - бил равен на 8 часа, поради което не следвало да се извършва приравняване с предвидения за това коефициент 1.143. Жалбоподателят счита, че времето от 22.00 ч. до 06.00 часа е времева рамка, в която полаганият труд се счита за нощен, но не е реално определена продължителност на същия. Реалната продължителност на положеният нощен труд не следвало да надвишава границата, предвидена в чл. 140, КТ, според който нормалната продължителност на полаганият труд през нощта е до 7 часа. Нямало как да бъде дерогирано действието на общата разпоредба - императивната норма на чл. 140 КТ.

При тълкуване нормата на чл. 187, ал.1, ЗМВР било видно, че тя не установявала разрешена продължителност на труда през нощта - от 8 часа , а имала в предвид, че работните часове на положеният труд през нощта не следва да надвишават 8 часа на всеки 24-часов период. Нормата не съдържала допустима продължителност на нощния труд и не въвеждала различно правило за нормална продължителност на нощния труд от 8 часа.

В нормата на чл. 188, ал.2 от ЗМВР се съдържала изрична препратка към КТ.

Част от тази специална закрила била изричната уредба в чл. 140, ал.1 от КТ, съобразно която нормалната продължителност на работното време през нощта при 5-дневна работна седмица е до седем часа. Съдът не правел разлика между времевия интервал, в който полаганият труд се считал за нощен такъв и законово уредената максимална продължителност.

Предвид изрично уредената закрила, предоставена от КТ, с която се ползват държавните служители, означавало, че нормалната продължителност на полагания от тях нощен труд следвало да бъде до 7 часа.

Безспорно било, че въззивникът е полагал труд през нощта от 8 часа, при разрешени 7 часа, като този труд не бил отчетен и заплатен като извънреден такъв. При сумирано изчисляване на работното време, нощните часове труд следвало да се приравняват към дневните /тъй като това била нормалната продължителност на работното време при подневното му отчитане - 8 часа /.

Това налагало и съотношението 8:7 и съответно преизчисляването с коефициента 1.143 - за определяне на броя на надвишените работни часове за съответния отчетен период, от което следвало да се прецени и налице ли е полаган извънреден труд при превишаване на нормата за триместър. В случая /тъй като работодателят не е прилагал този коефициент/ работните часове, заложени в графиците му били в рамките на допустимото. След прилагането на този коефициент /каквото е нормативното изискване/ броят на отработените часове се увеличавал, поради което се стигнало до полагане на извънреден труд.

Прецизното тълкуване на нормата на чл. 187, ал.1 и 3 от ЗМВР водело на извода, че тя не установява нормална продължителност на труда през нощта, а нормира обща продължителност на работното време при положен нощен труд. Нормата имала защитна функция по отношение на правото на служителя да почива в достатъчно дълъг период, след като част от работните часове на смяната му са отработени през времето от 22.00 до 06.00 часа, като и в този случай съобразно броя отработени часове не следвало да се надвишава нормалната продължителност на работното време от 8 часа за всеки 24-часов период.

Изричната препратка на нормата на чл. 188, ал.2 ЗМВР към КТ водела до прилагане на императивната норма на чл. 140, ал.1 от КТ.

През процесния период нито в ЗМВР, нито в подзаконовите актове по прилагането му се съдържал алгоритъм за изчисляването на нощния труд. В този смисъл чл. 261 от КТ предвижда: „ Положеният нощен труд се заплаща с увеличение, уговорено от страните по трудовото правоотношение но не по - малко от размерите ,определени от Министерски.“ Такъв акт била НСОРЗ, издадена по силата на законова делегация.

Методиката, която следвало да се ползва при определяне на паричния размер на неотчетения и незаплатен от работодателя извънреден труд, получен чрез превръщане на реално отработените часове нощен труд - 8 часа при съобразяване на максимално допустимата продължителност на същия - 7 часа била тази на чл. 9 , ал.2 от НСОРЗ.

Преценката в коя част и съответно в какъв паричен размер действително положеният нощен труд се явява извънреден такъв се свеждала до следното.

Извънредният труд представлявал работа извън редовното работно време /чл. 187,ал.5 ЗМВР/ .Така при разрешени 7 часа за работа през нощта - горницата до 8 часа, през които служителят е работил, би могла да се изчисли само чрез прилагане на коефициент.

Същите правила регулирали продължителността на работното време при работниците и служителите по трудово правоотношение, поради което не бил основателен доводът, че ползването на коефициента създава привилегия за служителите в МВР.

Съдът постановил своя съдебен акт в противоречие с възприетата за меродавна правна логика в Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г., постановено по ТД № 6/2012 г. на ОС на ГТК на ВКС. В него било прието, че е недопустимо възприемането на диференциран подход спрямо служителите в МВР по отношение на редица техни права.

Следователно ЗДСл намира субсидиарно приложение и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР по определен въпрос .

На държавните служители в звената ГД „ИН“ към Министерство на правосъдието при абсолютно същия сменен режим на дежурства се заплащало преизчисленото с коефициент парично уравняване на действително отработените часове нощен труд след превръщането на нощните часове в дневни. За тази група държавни служители - съгласно чл.16а, ал.7 от ППЗИНС било предвидено:„ Държавните служители от ГДИН и териториалните и служби получават компенсация за нощен труд съгласно Закона за МВР и ППЗМВР." Предвиден бил еднакъв законов режим, на който се подчиняват двете групи държавни служители и съответно се уреждат техните взаимоотношения по повод полагането на нощен труд.

Първоинстанционният съд не бил съобразил и основни принципи и норми в правната уредба, съдържаща се в правото на ЕС, формираща трудовоправните отношения . Така ДИРЕКТИВА 75/117/ЕИО –въвеждала принципа на равното третиране на работниците и служителите и забраната за дискриминация по отношение прилагането на основните начала на трудовото право.

В чл. 157 от ДФЕС , т.2 било разписано, че :„ под „заплащане“ се разбира обичайната, основна или минимална заплата или надница, както и всяка друга придобивка в пари или в натура, изплатена пряко или непряко от работодателя на работника за неговия труд. В т. 3, изр. последно от чл. 157, ДФЕС, било въведено задължението да се приемат мерки, обезпечаващи спазването на ПРИНЦИПА ЗА РАВНО ЗАПЛАЩАНЕ ЗА РАВЕН ТРУД ИЛИ ЗА ТРУД С РАВНА СТОЙНОСТ.“ Тези норми имали превес над норми от националното законодателство и съдът следвало да ги приложи с предимство.

Направено е искане за отправяне на преюдициално запитване, на което съдът е отговорил с изрично определение.

В срок е постъпил писмен отговор от ответника по иска Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ към МВР С..

Твърди, че съгласно чл. 46, ал. 2 от ЗНА, когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. В случая за уредбата на правоотношенията между страните бил приложим ЗМВР и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове. НСОРЗ бил подзаконов нормативен акт, издаден по приложение на КТ, поради което не можел да се прилага нито субсидирано, нито по аналогия в случаите, когато била налице специална правна уредба и то регламентирана в нормативен акт с ранга на закон.

Представената правна консултация била приета за сведение.

Претенцията била за период от 05.11.2016 г. до 05.11.2019 г., в който действала Наредба № 81213-776/29.07.2016 г. Тя уреждала въпросите и било недопустимо прилагането по аналогия на други нормативни актове.

Нямало нормативна празнота. ЗМВР препращал към подзаконовия акт, в настоящият случай именно Наредбата, която била издадена от Министъра на вътрешните работи, на който законодателят е предоставил тази изрична законова делегация.

Тези служители имали специфични функции. За работещите на сумирано работно време служители по ЗМВР били установени 8-, 12- или 24-часови смени. В разпоредбата на чл. 142, ал. 4 от Кодекса на труда било записано, че максималната продължителност на работна смяна при сумирано изчисляване на работното време може да бъде до 12 часа, като продължителността на работната седмица не може да надвишава 56 часа, а за работниците и служителите с намалено работно време - до 1 час над намаленото им работно време. Ищецът полагал труд при работна смяна от 24 часа, а не 12 часа и същата била определена по ЗМВР, а не от КТ. Максималната продължителност на работното време за една смяна, определена в КТ, била максимум 12 часа. Това само по себе си доказвало, че е несъвместимо да бъде прилаган КТ и НСОРЗ за служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, тъй като техният статут бил изключителен и различен от общия, като законодателят бил съобразил това с разделянето на служителите по ЗМВР на три групи.

Цитираното Тълкувателното решение било свързано с уреждане на въпрос касаещ държавните служители в МВР, които полагат труд и техният статут е уреден по ЗДСл. В него се разглеждал въпрос, свързан със заплащане на държавни такси и не можело да се правят допълнителни тълкувания в тази връзка.

В случаите на препращане към Кодекса на труда законодателят изрично /пряко/ бил посочил съответните разпоредби.

С оглед спецификата на служебните правоотношения на държавните служители в МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР били предвидени редица компенсаторни механизми, като допълнително възнаграждение за прослужено време (чл.178, ал.1,т.1 ЗМВР), размер на основния платен годишен отпуск (чл.189, ал.1 ЗМВР), обезщетения за неизползван платен годишен отпуск (чл.234, ал.1 ЗМВР), обезщетения за прекратяване на служебното правоотношение (чл.234, ал.1 ЗМВР), по-благоприятен режим на заплащане на извънредният труд по неговата продължителност - до 280 часа за година по чл.187, ал.5,6 и 7 ЗМВР и други.