Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 551 от 02.10.2025, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно гражданско дело 278/2025
Вид
Решение № 551
Подписан
02.10.2025
В сила
02.10.2025
Състав
Емил Томов, Невин Шакирова, Драгомир Драгнев

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 551 гр. София, 02.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Невин Шакирова при участието на секретаря Росица Ал. Иванова като разгледа докладваното от Невин Шакирова Касационно гражданско дело № 20258002100278 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Г. Г. – И., подадена чрез процесуален представител адв. В. С. против решение № 5776/24.10.2024г., постановено по в.гр.д. № 936/2024г. по описа на Софийски градски съд.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 19177/22.11.2023г. постановено по гр.д. № 39748/2023г. по описа на Софийски районен съд, с което на основание чл. 344, ал.

1, т. 1 и т. 2 от КТ са отхвърлени предявените от Е. Г. Г. – И. с ЕГН [ЕГН] против СБАЛАГ „Майчин дом“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] искове за признаване за незаконосъобразна и отмяна на Заповед № 39/18.05.2023г. на работодателя, с която на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 и чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ вр. чл. 68, ал. 2 от ЗЛЗ е прекратено трудовото правоотношение на ищцата, както и за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „лекар анестезиолог – асистент“ в КАИЛ на СБАЛАГ „Майчин дом“ ЕАД.

Касационното обжалване е допуснато в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по процесуалноправните въпроси: длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като извърши самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, въз основа на която да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на 1 предявените искове и длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по довод/възражение за недействителност на допълнително споразумение към трудов договор, допустимо и преюдициално въведен в предмета на трудов спор за незаконно уволнение от заинтересованата страна?

В отговор на първия въпрос, настоящият съдебен състав се придържа и подкрепя даденото тълкуване в задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд по ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК и ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК, както и в редица постановени решения по чл. 290 от ГПК – Решение № 108 от 20.02.2024г. по гр.д. № 363/2023г., I ГО;

Решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II ТО; Решение № 69/10.05.2022г. по гр.д. № 2530/2021г. на ВКС, III ГО; Решение № 98 от 14.07.2022г. по гр.д. № 2954/2021г., III ГО и др. Обобщено даденото в нея тълкуване е, че въззивният съд и при действието на ГПК/2007г. е съд по същество на материалноправния спор; дейността му е решаваща, а не контролираща; длъжен е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като извърши своя самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, въз основа на която да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. Ограниченията на въззива по чл. 269 от ГПК засягат единствено възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, но това не променя характеристиките на въззивната инстанция като решаваща такава. Задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства произтича пряко от разпоредбата на чл. 121, ал. 2 от Конституция на Република България, съответно от чл. 5, чл. 143, чл. 154, чл. 235 и чл. 236 от ГПК. Съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдяните фактически обстоятелства, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си правни последици. Вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти съдът формира въз основа на относимите и допустими доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред, което включва както първата, така и втората инстанция. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд изисква обсъждане на събраните в хода на делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, посочване на относимите факти, които приема за установени, мотивиране на собствени фактически и собствени правни изводи като се произнесе и по поддържаните във въззивната жалба и в отговора доводи и възражения на страните и даване на свое собствено разрешение на спора, основано на доказателствата и на закона. Предвидената в закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 от ГПК не замества задължението на въззивната инстанция за мотивиране на решението и не я освобождава от задължението да излага собствени фактически и собствени правни мотиви.

Отговор на въпроса длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по довод/възражение за недействителност на допълнително споразумение към трудов договор, допустимо и преюдициално въведен в предмета на трудов спор за незаконно уволнение от заинтересованата страна, обусловил допускане на касационно обжалване е даден отново в практиката на Върховния касационен съд, намерила израз в решения по чл. 290 от ГПК – 2

Решение № 339 от 22.10.2013г. по гр.д. № 2713/2013г. на ВКС, IV ГО; Решение № 581 от 10.12.2010г. по гр.д. № 869/2009г., IV ГО; Решение № 98 от 14.07.2022г. по гр.д. № 2954/2021г., III ГО; Решение № 13 от 14.01.2025г. по гр.д. № 50/2024г., IV ГО; Решение № 176 от 15.03.2010г. по гр.д. № 3022/2008г., III ГО. В тези актове на касационната инстанция е дадено разрешението, че всяка от страните по трудово правоотношение има правен интерес от обявяване недействителността на трудовия договор или на отделни негови клаузи.

Упражняване на правото може да стане в самостоятелен исков трудов спор, инцидентно в рамките на висящ исков процес, включително и чрез възражение в трудов спор за незаконно уволнение, за трудово възнаграждение, трудово обезщетение. Искът по чл. 74 от КТ може да бъде предявен, както по време на действие на трудовото правоотношение, така и когато трудовият договор е прекратен. Във втората хипотеза правният интерес от него произтича от уреждане на отношенията във връзка с прекратеното трудово правоотношение – има преюдициално значение за законосъобразността на основанието, на което е прекратен трудовият договор, съответно за възстановяването на заеманата преди уволнението длъжност или за дължимостта на трудови възнаграждения, обезщетения или други престации по трудовото правоотношение. На основание чл. 75 от КТ отношенията между страните до обявяване недействителността се уреждат като при действителен договор.

Затова преюдициалното произнасяне по релевираната от заинтересованата страна недействителност на договора с това решение има значение по исковете за законността на уволнението, за възстановяване на работа, обусловен от действително трудово правоотношение или за дължими по трудовото правоотношение парични престации.

Настоящият съдебен състав на ВКС се придържа към даденото в практиката на ВКС в този смисъл тълкуване и въз основа на него извежда следния отговор на поставения правен въпрос: въззивният съд е длъжен да се произнесе по довод/възражение за недействителност на допълнително споразумение към трудов договор, допустимо и преюдициално въведен в предмета на трудов спор за незаконно уволнение от заинтересованата страна.

По касационните основания:

Касаторът поддържа касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и отправя искане да бъде отменено, а предявените искове да бъдат уважени, евентуално делото да бъде върнато за ново разглеждане със задължителни указания за произнасяне по доводи, които са останали неразгледани от въззивния съд, а имат преюдициално значение за разрешаване на спора.

Ответникът „Специализирана болница за активно лечение по акушерство и гинекология – Майчин дом“ ЕАД в отговор оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния закон.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

За да постанови решението си въззивният съд е приел, че с допълнителното споразумение № 867/23.12.2020г. сключено по писмено искане на ищцата, страните са постигнали съгласие служителят да изпълнява нова длъжност, различна от заеманата до момента. Приел, че с това 3 споразумение страните не са изменили съществуващото между тях трудово правоотношение, възникнало с трудовия договор от 2004г. за неопределено време, а са сключили нов срочен трудов договор по чл. 68, ал. 1, т. 4 от КТ за работа на длъжност, която се заема с конкурс – за времето, докато бъде заета въз основа на конкурс. Изтъкнал, че при прекратяване на този нов трудов договор, без значение от основанието за това, за работодателя не е възникнало задължение да предлага на работника да продължи да изпълнява трудовата функция по предходния договор, тъй като той не е запазил действието си. Действащото към момента на уволнението правоотношение приел, че е единствено; уволнението е за заеманата от ищцата към този момент длъжност „началник“ на КАИЛ, а не и за заеманата преди това длъжност „лекар анестезиолог-асистент“ /приел, че за последната правоотношението между страните било прекратено с ДС от 2020г. – със заемането на длъжността „началник“/.

След анализ на съдържанието на оспорената заповед въззивният съд направил извод, че заповедта за прекратяване на трудовия договор не страда от сочените в исковата молба пороци, тъй като ясно и недвусмислено сочи кое трудово правоотношение се прекратява, както и фактите, на които работодателят основава упражняване на правото си да прекрати договора, а именно непритежавана от служителя квалификация „хабилитирано лице“ съгласно изискването на чл. 68, ал. 2 от ЗЛЗ. Обосновал, че коректната правна квалификация на основанието за уволнение в случая е по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ. Описаните допълнителни обстоятелства и правни квалификации в заповедта /чл. 335, ал. 2, т. 2 от КТ/ отбелязал, че нямат отношение към законността на уволнението, доколкото не навеждат на друго прекратително основание, а имат поясняващо значение спрямо това по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ - че е сключен договор с лице, което има квалификация, както и че служителят е отказал да сключи предложено му допълнително споразумение от 12.05.2023г. за заемане на друга длъжност. Изхождайки от постановките на т. 1Б от ТР № 4/01.02.2021г. по тълк.д. № 4/2017г. на ОСГК на ВКС, обосновал правен извод, че доколкото трудовият договор не е бил обявен за недействителен към момента на прекратяването му, работодателят е разполагал с правото да го прекрати на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ – служителят не е отговарял на нормативното изискване за заемане на длъжността по чл. 68, ал. 2 от ЗЛЗ. Обосновал, че доколкото в закона не е предвидено отпадане на условието началникът да е хабилитирано лице, ако изпълнява временно тази длъжност, то изискването важи и за изпълняващият функциите. Изтъкнал, че правните доводи на ответника в обратния смисъл /макар и неизгодни за него/ не обвързват съда. Доводите за злоупотреба с право, въззивният съд приел за недоказани по делото. Приел за установено по делото, че действително ищцата е подала описания в исковата молба сигнал за нередности при определяне възнагражденията на акушерите и че атмосферата в клиниката била нарушена. Извел обаче извод, че не е доказано решението за прекратяване на трудовия договор на ищцата да е пряко следствие от това нейно действие. Като аргумент в подкрепа на този извод изтъкнал, че работодателят е поискал ищцата да заеме длъжността „лекар – анестезиолог“, като дори изпратил уведомление по чл. 62, ал. 5 от КТ, без ищцата да е дала писмено съгласие. Акцентирал, че ищцата е отказала да сключи това споразумение. Посочил, че дори и доказана, злоупотребата с право не би обусловила незаконност на уволнението, доколкото 4 изискванията за заемане на длъжността „началник“ на клиника са установени с императивна правна норма, която е била нарушавана в периода, в който ищцата е заемала тази длъжност в болницата. Отбелязал, че преустановяването на това състояние, с оглед качеството на работодателя е с по-висока степен на обществена значимост от спазването на разпоредбата на чл. 8 от КТ. Така, дори и да е упражнено при злоупотреба с право, уволнението е довело до един правомерен резултат – прекратяване на трудовото правоотношение на служител, който не отговаря на изискванията на закона за заемане на длъжността. По иска за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност приел, че дори и да се отмени уволнението, извършено с процесната заповед, ищцата няма право да се възстанови на длъжност, от която не е била уволнена. С тези мотиви обосновал неоснователност на предявените искове, в който смисъл постановил и крайния си акт.