Решение № 298 от 03.07.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 298 гр. София, 03.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Невена Пл. Великова

Виктория Р. Стоилова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Невена Пл. Великова Въззивно гражданско дело № 20261800500378 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 246 от 07.07.2025 г., постановено по гр. д. № 1569/2024 г. по описа на РС – Ботевград, съдът на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ е признал за установено по предявения положителен установителен иск, че М. Ц. Й., ЕГН **********, дължи на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“

АД, ЕИК .............., сумата в размер на 21619,06 лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит № ........... от ............. г., за която сума е издадена Заповед № 1277/22.12.2023 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 2083/2023 г. по описа на РС – Ботевград, като е отхвърлил иска за разликата над уважения размер от 21619,06 лв. до пълния предявен такъв от 23269,39 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК (20.12.2023г.) до окончателното изплащане на сумата, както и исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 2 ТЗ за сумата в размер на 787,30 лв., представляваща възнаградителна лихва по Договор за потребителски кредит № ........... от ............. г. за периода от 03.04.2023 г. до 30.09.2023 г.; с правно основание чл.

422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за сумата от 628,77 лв. – мораторна лихва по Договор за потребителски кредит № ........... от ............. г. за периода от 03.04.2023 г. до 04.12.2023 г.; с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79 ЗЗД за сумата от 17,50 лв. – такси по Договор за потребителски кредит № ........... от ............. г. за периода от 03.05.2023 г. до 03.09.2023 г.; с правно 1 основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79 ЗЗД за сумата от 94,00 лв. – обезщетение за уведомяване по Договор за потребителски кредит № ........... от ............. г. за периода от 16.10.2023 г. до 04.12.2023 г., за които суми е издадена Заповед № 1277/22.12.2023 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 2083/2023 г. по описа на РС Ботевград.

Срещу решението в частта му, с която искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ е бил уважен, е постъпила въззивна жалба от ответницата в първоинстанционното производство – М. Ц. Й., подадена чрез адв. И. И..

В жалбата се твърди, че решението е неправилно, постановено в противоречие с процесуалните правила и необосновано в обжалваната част.

Сочи се, че решението е постановено при недоказаност на твърденията на ищеца и неправилен доказателствен анализ от страна на съда, който е приел за установени факти, за които няма представени надлежни доказателства или са представени доказателства, установяващи обратното. Поддържа, че не е взето предвид възражението, че банката – ищец не е предоставила възможност за встъпване в правата на наследодателя по процесния договор за потребителски кредит, нито е дала на ответницата срок за заявяване дали приема наследството, като е обявила договора за потребителски кредит за предсрочно изискуем „…поради неиздължаване на месечна вноска с падеж 03.04.2023 г. и следващите съгласно погасителния план…“, и на основание чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции e поискала издаване на заповед за незабавно изпълнение. Твърди се още, че не е спазена императивната разпоредба на чл.

51 от Закона за наследството, доколкото на ответницата не е определен срок за заявяване волята дали приема наследството, като към момента на подавана на жалбата наследството не било прието по опис.

С оглед на горното, въззивникът моли съда да отмени постановеното решение, като отхвърли предявения иск. Претендира сторените по делото разноски.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият – ищец в първоинстанционното производство – „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, чрез процесуалния си представител адв. Х. И., е подал отговор на въззивната жалба, в който застъпва становище за нейната неоснователност, доколкото искът е подкрепен с достатъчно доказателства, като е изслушана и съдебносчетоводна експертиза. Претендира направените съдебни и деловодни разноски по водене на делото и пред въззивната инстанция.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателката, редовно призована, не се явява и не изпраща представител.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата страна, редовно призована, не се представлява, като по делото е постъпила писмена защита от адв. И., с която е взела становище по същество, като претендира разноски в производството съобразно списък по чл. 80 ГПК.

2

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

След извършената служебна проверка на първоинстанционното решение, въззивният съд счита, че то е изцяло валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо формулирана.

В настоящия случай, съдът намира, че решението, което е обжалвано в неговата цялост, е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявения такъв.

Съгласно чл. 269, изр. второ ГПК и задължителните указания по приложение на посочената норма, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните норми, както и до проверка за правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Предмет на разглеждане във въззивното производство, както беше изложено, е решението в частта, с която е уважен частично искът по чл. чл.

422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ, поради което в отхвърлителната му част решението, като необжалвано, е влязло в сила.

Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства за новооткрити или новонастъпили факти, респ. такива, които не са били приобщени поради допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение (доколкото такова не е било релевирано), като не се установиха и основания за служебно събиране на доказателства, поради което съдът постановява съдебният си акт на база събраните пред първата инстанция доказателства и доказателствени средства.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.

Районен съд – Ботевград, четвърти състав, е бил сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 3, вр. ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. с чл. 9 ЗПК, съединен с положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. чл. 415, 3 ал. 3, вр. ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ, 86, ал. 1 ЗЗД и 79 ЗЗД, които обаче не са предмет на въззивна проверка.

Тази квалификация е възприета от районния съд и не се оспорва от жалбоподателя във въззивната му жалба. Настоящият съдебен състав я намира за правилна, с оглед твърденията на ищеца в исковата молба, като също така следва да се отбележи, че никоя от страните не се е противопоставила срещу нея нито при връчването на проекта за доклад по делото, нито в първото открито съдебно заседание, в което проектът е обявен за окончателен. Поради това няма основание за упражняване на служебните правомощия на въззивния съд по т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 по т. д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При съобразяване на релевираните в исковата молба твърдения възникването на спорното право, се обуславя от осъществяването на четири групи материални предпоставки (юридически факти): 1. наличието на действително правоотношение по договор за кредит, по силата на което кредитодателят се е задължил да отпусне на кредитополучателя кредит в твърдения размер при уговорена възнаградителна лихва, размер и падеж на вземанията; 2. кредитополучателят да е получил сумата по кредита; 3. неизпълнение на задължението за заплащане на дължимите по договора суми;

4. обявяване на кредита за предсрочно изискуем; 5. настъпило наследствено правоприемство между кредитополучателя и ответника по делото; 6. приемане наследството от страна ответницата.

Съобразно правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване първите две и последните три от гореописаните материални предпоставки, а в тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил точно задълженията си по договора, респ. правоизключващите, правопогасяващите или правоотлагащите си възражения, в случай че има такива.

Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.“, тоест първоинстанционният съд следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ЗЗП, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

4

Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС „Съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства“.

Както бе изяснено, по силата на правната норма, уредена в чл. 269, изр.

2 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по релевираните във въззивната жалба основания, т. е. по действащия ГПК, по което се развива настоящото съдебно производство, въззивният съд действа като апелация (т. нар. „ограничен въззив”). В този смисъл е и практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – напр. Решение № 199 от 17.12.2009 г. на ВКС по т. д. № 386/2009 г., II т. о., ТК, Решение № 189 от 09.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 107/2012 г., II г. о., ГК, като това е възприети и в горецитираното Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК.

Следователно, предметът на решаващата дейност на въззивната инстанция е очертан не с наведените фактически доводи и правни съждения в исковата молба, респ. в отговора на исковата молба, а с релевираните във въззивната жалба основания за неправилност на обжалвания съдебен акт – по отношение на неговата обоснованост, респ. по отношение на обстоятелството дали първоинстанционният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила или не е приложил правилно материалния закон.