Решение № 816 от 13.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 816 гр. София, 13.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20221100513357 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответника А. Х. К. срещу решение № 7559/05.07.2022 г., постановено по гр.д. № 55077/2021 г. по описа на СРС, 154 състав, в частта, в която е уважен предявеният от „М.К.“ ЕООД положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 535 ТЗ за сумата от 444,34 лв., представляваща вземане по запис на заповед от 20.07.2020 г., предявен за плащане на 23.04.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата от 28.05.2021 г. до окончателното й изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по гр.д. № 30198/2021 г. по описа на СРС, 154 състав.

Във въззивната жалба са изложени доводи за неправилност на решението в обжалваната част поради противоречие с материалния закон и необоснованост с твърдения, че при доказаното каузално правоотношение между страните претендираната сума не се дължи от ответника, тъй като не се установява пълно и главно предаване на заемната сума. Въззивникът поддържа, че договорът за потребителски кредит е нищожен поради нарушение на императивни норми на ЗПК и противоречие с добрите нрави, като връщане на чистата стойност на кредита е недопустимо въз основа на предявената облигационна искова претенция. Ето защо моли решението в обжалваната част да бъде отменено, а предявеният 1 иск да бъде отхвърлен изцяло.

Въззиваемият „М.К.“ ЕООД счита, че решението на СРС в обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.

По делото е постъпила и частна жалба от ответника А. Х. К. срещу определение № 24456/20.09.2022 г. по гр.д. № 55077/2021 по описа на СРС, 154 състав, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с твърдения, че на процесуалния представител на длъжника в заповедното производство адв. К.Б. следва да бъдат присъдени допълнително разноски за възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в размер на още 80,30 лв. на основание чл. 7, ал. 2, вр. с ал. 7 НМРАВ. Ищецът „М.К.“ ЕООД не подава отговор на частната жалба.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото обаче е частично неправилно поради нарушение на императивни материалноправни разпоредби поради следните съображения:

Предявената искова претенция се основава на твърдения за подписан от ответника запис на заповед за търсената сума. Макар записът на заповед да е абстрактна едностранна сделка, за действителността на която не следва да се установява наличието на основание, при въвеждане от страните в процеса на твърдения за съществуване на каузално правоотношение, във връзка с което е издаден менителничният ефект, това обстоятелство следва да бъде разгледано по същество в производството по иск по чл. 535 ТЗ с оглед установяване наличието на изискуеми парични вземания на ищеца по него. С въвеждането на твърдения или възражения от издателя-ответник за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга, като при липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените от ответника – длъжник релативни възражения, като например: за 2 невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по каузалното правоотношение. В този смисъл – задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 17.

В настоящия случай се доказва наличие на конкретна връзка между менителничния ефект и твърдяното от ответника заемно правоотношение – това обстоятелство изрично се признава от процесуалния представител на ищеца в откритото съдебно заседание пред първата инстанция, а и несъмнено се установява от съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства. Така за основателността на предявената претенция, макар и основана на абстрактна едностранна менителнична сделка, следва да се установи наличие на изискуеми вземания на заемодателя срещу заемателя по каузалното заемно правоотношение.

По делото е представен сключеният между страните индивидуален договор за заем № 33058/30.07.2020 г., който несъмнено има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, като заемополучателят по него има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което съдържанието му следва да бъде изцяло съобразено с изискванията на ЗПК и ЗЗП.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

В случая, в процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от 41,18 %, с 3 което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е било изпълнено. В същото време обаче, от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР – в клаузите на договора е посочено общо, че ГПР е изчислен съобразно допусканията, че договорът ще има действие между страните за целия му срок и всяка от страните ще изпълнява точно задълженията си, но това не е достатъчно, за да бъде спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като е следвало да бъдат описани конкретно взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по точно тази сделка, сключена с ответника.

Същевременно, очевидно е, че уговореният размер от 41,18 % не отразява реалния ГПР, тъй като в него не се включват част от разходите по кредита, а именно т.нар. неустойка за непредставяне на обезпечение по чл. 12, ал. 4 от договора, която съгласно легалната дефиниция на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е част от общите разходи по кредита. В посочената разпоредба се предвижда, че „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая, неустойката несъмнено представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна на кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, включена е в погасителния план по него, като липсват данни да е била незадължително условие за сключване на сделката, дължи се ежемесечно и представлява част от месечните погасителни вноски. Макар формално заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на кредитополучателя, при съвкупното тълкуване на договорните клаузи е видно, че неустойката би била винаги дължима, тъй като задължението за представяне на обезпечение е практически неизпълняемо – в тридневен срок от сключване на договора да бъде осигурено трето лице – поръчител за вземанията по договора, което да отговаря на подробно описани многобройни изисквания. Така формулирана неустойката представлява скрито възнаграждение за кредитора, поради което същата е следвало да бъде включена в общия разход по кредита. С нейното добавяне действителният ГПР по договора за кредит става значително по-висок от обявения в него и несъмнено надхвърля законово регламентирания максимум от 50 %. В случая, при просто математическо изчисление става ясно, че сборът на уговорените възнаградителна лихва и неустойка (340,37 лв.) надхвърля 85 % от размера на предоставената заемна сума (400 лв.), поради което е очевидно, че ГПР надвишава значително максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК.

С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че макар предвиденият в 4 договора ГПР да е в съответствие с максимално установения в закона, то не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, който предвижда като част от задължителното съдържание на договора посочването на ГПР, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. Тази част от договора е от съществено значение за интересите на потребителите, тъй като целта на законовите изисквания за ГПР е да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, а за целта е необходимо те да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит. Поради тази причина неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо с императивна норма съдържание, законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че води до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.