Решение № 284 от 18.11.2025, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 284 гр. Варна, 18.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Марин Г. Маринов

Членове:

Магдалена Кр. Недева

Диана Д. Митева при участието на секретаря Дарина Б. Баева като разгледа докладваното от Магдалена Кр. Недева Въззивно търговско дело № 20253001000252 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.

Образувано е по подадена въззивна жалба от Я. П. Г., представляван от особен представител адвокат С. Х., срещу решение № 8/08.04.2025г. на Силистренския окръжен съд, постановено по търг. дело № 54/2023г., в частта, в която е прието за установено в отношенията между страните, че ответникът Я. П. Г. дължи на ищеца „ИНВЕСТБАНК” АД, сумата от 37 643,50 лв, представляваща чистата стойност на кредита по Договор за потребителски кредит Инвест Максимум № 8047-2461/12.12.2019г., изменен с Анекс №1/19.05.2020г. и Анекс №2/08.03.2021г. по смисъла на чл.23 ЗПК, ведно със законната лихва върху главницата от 37 643,50 лева от подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение /19.05.2023г./ до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена Заповед за изпълнение №390/31.05.2023г. по ч.гр.д. № 741 по описа за 2023 година на РС – Силистра.

Въззивникът счита решението в обжалваната му част за незаконосъобразно. Основното му възражение е срещу извода на първата инстанция за дължима чиста стойност на кредита. Смята, че в хипотезата на обявен договор за банков кредит за недействителен по реда на ЗПК банката следва да предяви иск за неоснователно обогатяване, по който съдът да се произнесе за дължимата чиста стойност на кредита. Такова произнасяне не може да се направи по предявен установителен иск по чл. 422 ГПК, каквото е 1 настоящото производство. По тези съображения иска отмяна на решението в обжалваната му част и решаване на спора по същество чрез отхвърляне на предявените искове изцяло.

Въззиваемата страна счита жалбата за неоснователна и моли същата да бъде оставена без уважение, а решението в обжалваната му част да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Съдът, за да се произнесе по съществото на въззива, прие за установено следното:

Предявените искове са с правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл.430 от ТЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът Я. П. Г. дължи на и щ е ц а „Инвестбанк“ АД суми по издадени заповеди за изпълнение №390/31.05.2023г. по ч.гр.д. № 741 по описа за 2023 година на РС – Силистра.

От събраните по делото доказателства безспорно се установява от фактическа страна, че между страните по спора е възникнало валидно облигационно отношение въз основа на сключения между тях Договор за потребителски кредит Инвест Максимум № 8047-2461/12.12.2019г., изменен и допълнен с Анекс № 1/19.05.2020г. и Анекс № 2/08.03.2021г., по силата на който банката отпуснала на кредитополучателя Я. Г. кредит в размер на 50 000 лева, усвоен на 13.12.2019 година, който следвало да бъде издължен на 119 равни месечни анюитетни и една последна изравнителна вноска, съгласно приложения към договора Погасителен план, с краен срок на договора 25.11.2029 година. Усвоената парична сума се олихвява с годишна плаваща лихва в размер на 12М EURIBOR плюс надбавка в размер на 5.99 пункта, но не по-малко от 6% върху главницата по кредита. На основание чл.7.2.2. към датата на сключване на договора договорният лихвен процент е намален с 0.40 пункта и е в размер на 5.60%, в резултат на ползвана пакетна програма „Инвест Оптима +”. Последвало е подписване на допълнителни споразумения към договора за потребителски кредит, с които се предоставя гратисен период за погасяване на главницата от 5 месеца, като остатъкът на кредита следва да се издължи на 109 равни анюитетни вноски и една последна изравнителна на 25.11.2029 година, както и е постигната уговорка за крайният срок на договора, който е удължен до 25.09.2030 година. Последвало преустановяване на плащанията на анюитетните вноски от страна на кредитополучателя, което било съпроводено със завишаване лихвения процент по договора, на основание чл. 7.2.4 от договора. Предвид необслужването на кредита, банката го обявила за предсрочно изискуем с връчване на уведомление до кредитополучателя и солидарния длъжник при условията на чл.47, ал.5 от ГПК на 07.12.2022 година. Изпълнение на заетите суми не е последвало.

В рамките на инициираното от банката заповедно производство е издадена заповед за НИ на основание чл. 417, ал. 1 т. 2 ГПК. Въз основа на издадения изпълнителния лист длъжниците Я. П. Г., като кредитополучател и Е. Г. С., като поръчител са осъдени солидарно да заплатят в полза на банката 2 сумите по изпълнителното основание. В изпълнение на задължението по чл.

418, ал. 5 ГПК, ЧСИ Г. Г., рег. № 767, е уведомил заповедния съд за реализирано връчване на ПДИ по чл. 428, ал. 1 ГПК адресирана до длъжниците, посредством залепване на уведомление по реда на чл. 47 ГПК (л.

61 – л. 66 от делото).

Несъмнено спорът между страните е потребителски, а с оглед съдържанието на договора и момента на неговото сключване (12.12.2019 година), отношенията между тях попадат под предметния обхват на ЗПК (обн.

ДВ бр. 18 от 05.03.2010 година).

С оглед обхваната на въззивната проверка и заявените от страните възражения, настоящата инстанция не дължи произнасяне по въпросите свързани с приложението на чл. 22 ЗПК, като приема договора за потребителски кредит, на който банката основава вземането си за недействителен.

По приложението на императивната материална норма на чл. 23 ЗПК и свързаното с него основно възражение на въззивника:

В практиката на ВКС (решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о, решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о. и решение № 50056/29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, І т. о. е прието, че при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит, по предявения от кредитора иск по реда на чл. 422 ГПК на договорно основание за заплащане на дължими суми по договора, с решението си съдът следва да установи на основание чл. 23 ЗПК дължимата сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита, като не е необходимо вземането за чистата стойност на кредита да бъде предявено с иск на извъндоговорно основание по чл. 55 ЗЗД. Съображенията са основани на това, че ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и задължението за връщане на чистата сума по кредита следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, при който връщането на предоставената сума е на вноски с различни падежи. Посочено е, вземането за връщане на предоставената сума е изискуемо с оглед обявената недействителност на договора. Настоящият съдебен състав споделя изцяло даденото разрешение, поради което е неоснователно възражението на въззивника, че връщането на сумите по чистата стойност на кредита следва да се извършва посредством предявяване на иск за неоснователно обогатяване в отделно исково производство.

Изводите, които следват от даденото разрешение са, че чистата стойност на кредита, която подлежи на връщане при недействителност на договора според специалното правило на чл. 23 ЗПК, представлява вземане на кредитора, което при действителен договор е изискуемо обичайно според уговорените падежи на отделните вноски. Доколкото връщането на непогасената главница безспорно се дължи и това следва да бъде съобразено 3 именно в настоящото производство, без нужда от провеждане на друг исков процес (по иск с правно основание чл. 55 ЗЗД).

Според изслушаната експертиза пред първата инстанция, чистата стойност на усвоените суми по кредита е в размер на 37 643,50лвобстоятелство, което не е спорно между страните. Поради това предявеният иск по чл. 422 ГПК следва да бъде уважен за тази чиста стойност на кредита, дължима на основание чл. 23 ЗПК. С оглед така формираната практика на касационната инстанция не е налице недопустимо решение на първата инстанция в обжалваната му част. Наведените във въззивната жалба възражения са неоснователни.

Поради съвпадение на правните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение следва да се потвърди.

По разноските:

Макар и спорът да има потребителски характер, разноски се дължат съобразно неговия изход. В решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C224/19 и C-259/19 на СЕС съдът се е произнесъл по въпроса дали е съвместимо с принципа на ефективност възлагането на потребителя на съдебните разноски в зависимост от върнатите му суми, при положение, че искът му е уважен в частта относно неравноправния характер на спорната клауза. СЕС е приел, че обвързването на разпределението на съдебните разноски в това производство само с недължимо платените суми, чието връщане е разпоредено, може да възпре потребителя да упражни посоченото право, предвид разноските, до които води предявяването на иск по съдебен ред и е решил, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 , както и принципът на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. Това разрешение е застъпено и в практиката на ВКС (определение от 16.08.2022 г. по ч. т. д. № 1085/2022 г.). Но в конкретния случай не се касае за иск, предявен от потребител, който да се позовава на неравноправни клаузи в договор за банков кредит, за да не се възложат съдебни разноски в тежест на ответника.

Въззивникът е представляван от особен представител, за който сумите за определеното възнаграждение са депозирани от въззиваемата страна и са изплатено на основание чл. 47, ал. 5 ГПК, за което е издаден РКО, според протоколно определение от проведеното съдебно заседание пред въззивната инстанция. Първата инстанция се е произнесла по разноските направени в заповедното производство (така т. 12 от ТР № 4/2013 година на ОСГТК на 4

ВКС).

Въззиваемата страна е претендирала разноски в производството, за което е представила списък (л. 50 от делото), сред които и предварително внесените суми за възнаграждение на особения представител на ответника. В хипотезата н а чл. 47, ал. 6 ГПК на особения представител се дължи възнаграждение за всяка от инстанциите, независимо от постигнатия правен резултат, което възнаграждение винаги е за сметка на ищеца и се внася предварително – преди приключване на делото в съответната инстанция (ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 6). Заплатените от ищеца възнаграждения за назначения по реда на чл.

47, ал. 6 ГПК особен представител за всяка от инстанциите представляват разноски по водене на делото, за извършването на които ищецът може да поиска да бъде възмезден от ответника по правилата на чл. 78 ГПК, според изхода на делото. Такова е настоящото искане. Направени са разноски, които не следва да остават в тежест на ищеца, а следва да се възложат на ответника, представляван от особен представил, чието възнаграждение е предварително внесено от ищеца. В полза на банката следва да се присъди общо разноски в размер на 2800 лева (2500 лева предварително внесени за възнаграждение на особен представител и 300 лева юрисконсултско възнаграждение), съобразно изхода на спора пред въззивната инстанция и представения списък по делото.

С ТР № 6/2012 г. ОСГТК на ВКС, т. 7 се прие, че особения представител на ответник по чл. 47, ал. 6 ГПК не дължи заплащане на държавна такса, защото такава се дължи от страната, в чиято полза се извършва процесуалното действие, съгласно чл. 71 във вр. с 261, т. 4 ГПК. Назначеният особен представител не защитата свои права, а процесуалните права на страната, която представлява, поради което не той, а страната дължи държавна такса.