Решение № 754 от 13.08.2019, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

Номер ІІ-59 13.08.2019 г. гр.Бургас

В ИМЕТО НА НАРОДА

БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН

СЪД втори въззивен граждански състав

На: осемнадесети юни две хиляди и деветнадесета година

В публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА

ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА

Секретар Стойка Вълкова

Прокурор като разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева въззивно гражданско дело номер 718 по описа за 2019 година

Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Бургаският окръжен съд е сезиран с въззивна жалба от Т.П.К. ***, подадена чрез адв.Атанас Тасков, против решение № 69/25.03.2019 г., постановено по гр.д.№ 1058/2018 г. по описа на РС-Айтос, с което е отхвърлен предявения иск от Т.П.К. против Р.П.Р.

***, за осъждане на ответника да й заплати сумата от 1000 лв., представляваща дължим остатък от общо 2000 лв., предадени от нея на ответника през 2012 г. по повод устна договорка за закупуване на жилище. С решението Т.П. е осъдена да заплати на Р.Р. сумата от 300 лв. за направените по делото разноски.

Във въззивната жалба се изразява недоволство от първоинстанционното решение, като същото се счита за неправилно.

Оспорва се като неправилен извода на съда, че по делото не е доказано адресирано до ищцата признание на ответника на претендираното вземане за капаро в пълния му размер от 2000 лв. Според въззивника, съдът неправилно е съобразил съдържанието на представените към исковата молба извлечения от банкови плащания от ответника и е ценил същите единствено от гледна точка на размера на банковите преводи в полза на ищцата, които действително касаят само отделни частични плащания, а не пълния размер на претендираната сума, като извън обхвата на преценката на съда е останало посоченото основание на плащанията – връщане на получено капаро. В тази връзка се счита, че така посоченото основание за преводите не обосновава извода на АРС за това, че ответникът е признал задължението за връщане само на половината от полученото капаро, тъй като подобно уточнение не е направено от негова страна в платежните документи.

Поради това, въззивникът счита, че съдът е ценил писмените доказателства едностранчиво и в противоречие с обективираното в тях признание на задължението за връщане на капарото, като неправилно е отказал да съобрази изявленията на ответника във взаимовръзката им с останалите събрани по делото доказателства и с другите установени по делото факти, релевантни за правилното решаване на спора. В тази връзка се сочи, че съдът не е съобразил обясненията на ответника, дадени по реда на чл.176 ГПК, че именно той е получил сумата от 2000 лв., което съставлява признание на неизгоден за него факт и тези обяснения е следвало да се ценят като годно доказателство, още повече, че в същия смисъл са и показанията на св.К.. Изложени са подробни доводи и за това, че районният съд неправилно е обосновал изводите си по същество с представения нотариален акт и с обясненията на ответника, дадени пред полицията, тъй като вътрешните отношения между него и св.К. относно правото на собственост върху апартамента, в които ищцата не е страна, са ирелевантни за настоящия спор за неоснователно обогатяване. Счита се също, че ответникът е направил признание на задължението за връщане на капарото преди да изтече погасителната давност, което е породило своите правни последици по прекъсване на давността по отношение на пълния размер на вземането, като е без значение дали ответникът е считал, че признава само половината от задължението, тъй като е важно какво негово изявление е достигнало до ищцата. Според въззивника, веднъж настъпило прекъсването на давността, поради признаване на задължението, не може да отпадне с обратна сила, поради „оттегляне“ на това признание, тъй като такава правна възможност не е предвидена в закона. Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да се уважи предявения иск. Не се правят нови доказателствени искания. Претендира се присъждане на направените разноски пред двете съдебни инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия Р.П.Р., подаден чрез адв.Емил Томов, в който са изложени съображения за неоснователност на въззивната жалба. Извършвайки анализ на доказателствата, въззиваемият излага подробни съображения за неоснователност на предявения иск и изразява съгласие с приетите от районния съд правни изводи.

Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Не се правят нови доказателствени искания. Претендира се присъждане на разноските пред настоящата инстанция.

Въззивната жалба отговаря на изискванията на чл.259 и сл. ГПК, същата е подадена в законоустановения срок от лице, което има правен интерес от обжалването, поради което съдът я намира за допустима и следва да я разгледа по същество.

С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните, като прецени събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, Бургаският окръжен съд приема за установено следното:

С исковата молба ищцата Т.П.К. е претендирала от ответника Р.П.Р. да й заплати сумата от 1000 лв., представляваща дължим остатък от общо 2000 лв., предадени от нея на ответника през 2012 г. по повод устна договорка за закупуване на жилище, с която сума ответникът се е обогатил без основание. Ищцата е изложила твърдения, че през 2012 г. се свързала с Р.Р. и с негов приятел Д.К., ответника й обяснил, че строи жилищна кооперация в гр.Айтос, при което тя проявила интерес да закупи жилищен имот в тази кооперация и като част от уговорките за бъдещата продажба предала на ответника като капаро сумата от 2000 лв. за извършване в жилищния имот на преустройства, свързани с местене на тръби и ел.инсталации в жилището. Твърди се, че тези преустройства не били изпълнени и до сключване на окончателен договор за покупко-продажба на имота не се стигнало. Ищцата дълго време чакала ответника да й върне получената сума, провела няколко разговора с него и с Д.К., като последният разговор бил през м.декември 2016 г. Ответникът признал, че има да й връща 2000 лв. и обещал да й ги изплати на части, като започнал да й превежда по банков път на няколко пъти по 200 лв. с последно банково плащане на 29.05.2017 г., но в крайна сметка й заплатил само 1000 лв., след което преустановил плащанията, като й казал, че другите 1000 лв. трябва да й ги върне Д.К. и да си ги търси от него. Предвид това ищцата счита, че ответникът й дължи връщане на остатъка от 1000 лв. от предадената му сума от 2000 лв., тъй като същата е получена от него без основание и той се е обогатил за нейна сметка. За установяване на твърденията си ищцата е ангажирала писмени и гласни доказателства.

Така предявеният иск е с правно основание чл.55, ал.1, предл.второ ЗЗД.

В срока по чл.131 ГПК ответникът е представил писмен отговор, с който е оспорил исковата претенция като неоснователна. Изложил е доводи, че общата сума от 2000 лв. е била дадена от ищцата на него и на съдружника му Д.К., тъй като двамата са строили имота и ищцата дала сумата на двамата, т.е. на всеки по 1000 лв., като той е върнал неговия дял от 1000 лв., поради което за останалата част ищцата следвало да насочи претенциите си към съдружника му К..

Ответникът е направил и възражение за погасяване на вземане по давност. Ангажирал е писмени доказателства.

С обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел за безспорно установено по делото, че между страните са проведени преговори във връзка със закупуване на апартамент от ищцата в новострояща се кооперация, в хода които тя е предала на ответника сумата от 2000 лв., получена с цел да се извърши преустройство на апартамента, който ищцата е пожелала да закупи от строителите Р.Р. и Д.К., като след сключване на договора за покупко-продажба сумата да се приспадне от продажната цена на апартамента. За установено е прието също, че договор за покупко-продажба между страните не е бил сключен въпреки извършените преустройства, поради което парите се явяват дадени без правно основание и следва да се върнат от лицето, което ги е получило от ищцата, а именно от ответника Р., който й възстановил само половината от предадената му сума, поради което претендираното от нея вземане е установено по основание и размер. В тази връзка, съдът е разгледал направеното от ответника възражение за погасяване на вземането по давност и е счел същото за основателно. Прието е, че вземането на ищцата е възникнало през 2012 г., а исковата молба е предявена повече от пет години след възникване на вземането – 26.11.2018 г., поради което дори и да се приеме, че сумата от 2000 лв. е дадена в края на

2012 г., то към момента на предявяване на исковата молба предвиденият петгодишен давностен срок вече е бил изтекъл. За неоснователни са преценени доводите в исковата молба, че давността била прекъсната с направено признание на дълга от Р., което било видно от дадените от него сведения в полицията и направеното частично плащане в полза на ищцата до размера на 1000 лева. Позовавайки се на практика на ВКС, районният съд е приел, че извършването на частично плащане не прекъсва давността за остатъка от дълга и признаването на част от дълга не означава изразена воля на длъжника, че признава съществуването и на остатъка от задължението.

В тази връзка е прието, че по делото няма доказателства за ясно и недвусмислено изразено от ответника признание относно съществуването на задължение за остатъка от сумата от 1000 лв., тъй като волята на ответника е ясно и последователно манифестирана преди и след образуване на делото в насока, че не дължи остатъка от 1000 лв., макар да признава наличието на фактите, от които произхожда претендираното вземане. Такова признание не се съдържа в сведенията, приложени към исковата молба, нито в отговора на ответника, не се съдържа и в обясненията му, дадени в съдебно заседание, а събраните гласни доказателства сочат, че ответникът нито в един момент не е признавал наличие на задължение в негова тежест в размер над изплатените на ищцата 1000 лв. Последователно се е придържал към становището си, че след като кооперацията е строена от двамата съдружници, то всеки от тях дължи връщане на сума, съответна на дела му, като той е върнал своя дял.

Предвид това, съдът не е възприел доводите за прекъсване на давността и е приел, че вземането е погасено по давност, поради изтичане на петгодишния срок по чл.110 ЗЗД. По горните мотиви, районният съд е отхвърлил предявения иск като неоснователен.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.

С оглед събраните по делото доказателства и приложимите разпоредбите на закона, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, като изцяло споделя окончателните правни изводи на районния съд и счита, че решението му следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Страните не спорят по фактическата обстановка по делото и същата се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение, поради което не следва да се преповтарят от въззивния съд събраните пред първата инстанция доказателства. АРС е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, ангажирани от страните, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК. Настоящата инстанция напълно споделя и решаващите правни изводи на АРС за неоснователност на исковата претенция по чл.55, ал.1 ЗЗД, поради погасяване на вземането по давност, които са формирани въз основа на установената фактическа обстановка, като намира тези изводи на АРС за правилни и в съответствие със закона, поради което препраща към мотивите на обжалваното решение на основание чл.272 ГПК.