Решение № 15091 от 28.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 15091 гр. София, 28.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЦВЕТИНА В. КОСТАДИНОВА при участието на секретаря ЙОАНА П. ПЪРВАНОВА като разгледа докладваното от ЦВЕТИНА В. КОСТАДИНОВА Гражданско дело № 20251110143995 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано въз основа на подадена от ищцата С. Н.

И. срещу „***“ АД и „***“ ООД искова молба.

Ищцата С. Н. И. твърди, че на 28.04.2023г. е сключила с „***“ АД Договор за паричен заем №***, като намира, че същият е недействителен поради противоречието му със закона. Поддържа, че съдържащата се в него клауза за възнаградителна лихва е нищожна, тъй като с уговорения лихвен процент в размер на 35% се нарушават добрите нрави. Сочи, че не са спазени и изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга. Излага съображения, че посоченият лихвен процент не отговаря и на действително приложимия, тъй като счита, че възнаграждението на гаранта представлява скрита лихва. Поддържа, че клаузата за възнаградителна лихва е и неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП, като по отношение на нея не са изпълнени и изискванията на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК за посочване на „условията за прилагане“ на лихвения процент. Обоснова, че уговореното в полза на фирмата-гарант възнаграждение представлява разход по кредита, тъй като е индикатор за общото оскъпяване на кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК, поради което следва да бъде включено в ГПР. Поддържа, че неговото изключване от ГПР съставлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП. Твърди, че по този начин кредиторът е нарушил правата на потребителя, тъй като не е посочил 1 по ясен и разбираем за него начин всички разходи по кредита, лишавайки го от възможността да разбере какви са икономическите последици от поетото от него задължение за връщане на предоставената му в заем сума. Заявява, че сключеният с „***“ ООД договор за предоставяне на гаранция е недействителен на собствено основание, поради което съдържащата се в него уговорка за заплащане на възнаграждение не е породила своите последици. Твърди, че поставянето на изискване за заплащане на възнаграждение за осигуряване на обезпечение противоречи и на добрите нрави, като трансформираната във „възнаграждение на гаранта“ неустойка в размер на 1 199 лева излиза извън присъщата за неустойката обезщетителна функция и е в прекомерен размер спрямо получената заемна сума от 1 500 лева. Поддържа че клаузата за ГПР е нищожна, тъй като в нея не са включени всички разходи по кредита.

Сочи, че договорът за потребителски кредит не е породил действието си и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК, тъй като в съдържанието му не са включени всички права на потребителя. Счита, че по отношение на посочените от него пороци на договора не може да намери разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД, тъй като същият не би могъл да бъде сключен без недействителната му част. Обосновава недействителност и на сключения договор за предоставяне на поръчителство. С оглед на изложеното отправя искане за уважаване на предявените искове и прогласяване нищожността на договорите.

В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „****“ АД, с който ответникът оспорва редовността и допустимостта на подадената искова молба. Намира, че ищцата няма интерес от предявяване на иск срещу него, доколкото задълженията й към настоящия момент са погасени от „***“ ЕООД. Излага съображения, че сключеният между тях договор за потребителски кредит отговаря на изискванията на закона. Твърди, че размерът на лихвения процент като част от ГПР е в рамките на предвиденото в чл.19, ал.4 ЗПК ограничение. Сочи, че при наличие на нормативно установена горна граница на разходите по договорите за потребителски кредит /чл. 19, ал. 4 ЗПК/, част от които е лихвеното задължение, съдебната практика приема за валидна и непротиворечаща на добрите нрави уговорка, при която договорната лихва надвишава двукратния, респ. трикратния размер на законната лихва.

Твърди, че договорът за потребителски кредит е в съответствие и с изискванията на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, като лихвеният процент по договора е фиксиран и ясно посочен в чл.2, т. 6 от договора. Счита, че договорът отговаря и на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК, тъй като в него е посочен както ГПР, така и общата сума, дължима от потребителя, а също и условията за издължаване на кредита от потребителя. Заявява, че ГПР включва всички разходи по кредита, какъвто в процесния случай е само задължението за възнаградителна лихва. Поддържа, че заемодателят няма задължение да изчислява и посочва нов ГПР при промяна на условията на договора, тъй като съгласно чл.11, ал.1, т.10 общата дължима сума и ГПР се изчисляват към момента на 2 сключване на договора. Твърди, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство не следва да се включва при изчисляване на ГПР, тъй като не е част от общия разход по кредита за потребителя. Поддържа, че предоставянето на обезпечение не е условие за предаване на заемната сума от заемодателя, както и че същото е присъщ белег на всеки договор за кредит. Твърди, че предоставянето на гаранция не замества процедурата по оценка на кредитоспособността на длъжника.

Оспорва твърденията на ищеца, че невключването на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство в ГПР представлява заблуждаваща търговска практика. С оглед на изложеното отправя искане към съда за отхвърляне на предявения срещу него иск.

В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба и от „***“ ЕООД, с който ответникът оспорва редовността на предявените искове и тяхната допустимост с твърдения, че е прехвърлил вземанията си по процесния договор за предоставяне на гаранция. Поддържа, че същият отговаря на законовите изисквания и е валиден. Счита, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция като насрещна престация срещу задължението за обезпечаване на изпълнението на задълженията по договора за кредит не противоречи или нарушава добрите нрави и закона, като излага подробни аргументи в тази насока. Твърди, че всеки потребителотносително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, би могъл да прецени потенциално значимите икономически последици за него, с оглед на което договорът не би могъл да бъде определен като неравноправен. Въз основа на изложеното отправя искане към съда за отхвърляне на предявения срещу него иск.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и наведените от страните доводи и възражения, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предмет на разглеждане в настоящото производство са предявени от С. Н. И. срещу „****“ АД пасивно субективно съединени установителни искове с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.22 от ЗПК за признаване за установено, че Договор за паричен заем №***от 28.04.2023г., сключен с „***“ АД, е нищожен поради противоречието му със закона, респективно Договор за предоставяне на гаранция №4786591 от 28.04.2023г., сключен с „***“ ЕООД е нищожен поради противоречието му със закона, както и съединени при условията на евентуалност с тях установителни искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД за признаване за установено, че клаузата на чл.4 от Договор за паричен заем №*** от 28.04.2023г. и на чл.3 от Договор за предоставяне на гаранция №*** са нищожни като противоречащи на добрите нрави и на императивните норми на чл.143, ал.1, и чл.146, ал.1 ЗЗП.

За да бъдат същите основателни, в доказателствена тежест на ищцата е да установи сключването на договора за заем и договора за предоставяне на гаранция с 3 посоченото от нея в исковата молба съдържание, включително и на оспорените от нея клаузи, което противоречи на императивна законова разпоредба, респективно на добрите нрави. В тежест на ответниците е да установят наведените от тях възражения.

В случая с Определението от 01.06.2026г., в което е обективиран проектът за доклад, обявен за окончателен в проведеното на 29.06.2026г. съдебно заседание, съдът на основание чл.146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между С. Н. И. и „***“ АД е бил сключен Договор за паричен заем №**от 28.04.2023г., а между С. Н. И. и „****“ ООД е бил сключен Договор за предоставяне на гаранция №*** от 28.04.2023г., както и че в посочения в договора за паричен заем ГПР в размер на 48,28% е включена като разход единствено уговорената възнаградителна лихва.

По делото е приет сключеният между С. Н. И. и „***“ АД Договор за паричен заем №*** от 28.04.2023г., въз основа на който на ищцата е отпуснат кредит в размер на 1 500 лева, със срок за връщане на предоставената й сума от 10 месеца , брой вноски- 10, последната от които с падеж 24.02.2024г., при фиксиран лихвен процент от 40%, приложим на годишна основа към сумата на усвоения кредит, годишен процент на разходите от 48,28% и общо дължима сума, изчислена към момента на сключване на договора- 1 788,50 лева. В чл.4 от договора е предвидено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на настоящия договор да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. Две физически лицапоръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетният размер на трудовото му възнаграждение да е в размер над 1 000 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „***“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“ или . 2. Банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата по чл.2, т.7 /1 788,50 лева/ със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор. или 3. Одобрено от заемодателя дружествогарант, което предоставя гаранционни сделки.

Приет по делото е и Договор за предоставяне на гаранция №*** от 28.04.2023г. сключен между С. Н. И. и „***“ ЕООД, с който потребителят възлага, а гарантът се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на „***“ АД с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, в това число главница, възнаградителна лихва, законна лихва за забава, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорари срещу възнаграждение в размер на 691,50 лева, плащането на което е разсрочено на 10 4 вноски, последната от които с падеж 24.02.2024г. Изрично уговорено е, че потребителят заплаща възнаграждението по начините, установени в договора за паричен заем за плащане на задълженията по него.

При анализ на горепосочените клаузи на процесните договори съдът намира, че породените от тях облигационни правоотношения следва да бъдат разгледани като едно цяло. В този смисъл е налице и практика на СЕС, съгласно която за да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това, е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа деиност, която при кредитирането има лукративна цел – печалба. Следва да бъде посочено, че за свързано лице по смисъла на §1, ал.1, т.5 от ДР на ТЗ се счита дружество, което притежава повече от 5 на сто от дяловете и акциите, издадени с право на глас в дружеството. В случая след извършена служебна справка в ТРРЮЛНЦ се установява, че към датата на сключване на процесния договор за предоставяне на гаранция /28.04.2023г./, както и към настоящия момент, едноличен собственик на капитала на дружеството-гарант „****“ ЕООД е „***“ АД – кредитор по договора за потребителски кредит, с оглед на което двете дружества се явяват свързани лица по смисъла на посочената разпоредба.