Решение № 2313 от 04.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2313 гр. София, 04.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Виктория М. Станиславова при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно гражданско дело № 20221100512215 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20062146/15.10.2022 г., постановено по гр. д. № 53395/2020 г. по описа на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 161 състав, е признато за установено по предявените от М. В. В., С. Г. В. и Д. Г. П. срещу „Т.С.“ ЕАД субективно и обективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищците не дължат на ответното дружество общо сумата от 14 108,29 лева – стойност на топлинна енергия /ТЕ/ за периода м. 11.2006 г. – м. 04.2013 г. и м. 11.2015 г. – м. 10.2020 г., за недвижим имот, находящ се в гр. София, ж. к. ****, абонатен № 033834 (по 1/3 част за всеки от ищците според наследствения им дял), както и общо сумата от 10 443,39 лева – мораторна лихва върху главниците за периода м. 11.2006 г. – м. 04.2013 г. и м. 11.2015 г. – м.10.2020 г. (по 1/3 част за всеки от ищците според наследствения им дял).

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът „Т.С.“ ЕАД е осъден да заплати на всеки от ищците сумата от по 1 800 лева – разноски в производството пред СРС.

Срещу първоинстанционното решение, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от ответника „Т.С.“ ЕАД, чрез юрисконсулт Р.М..

Излагат се оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа, че неправилно Софийски районен съд е приел за недоказано наличието на облигационно отношение между страните по делото. В тази насока се посочва, че съдът не е съобразил ангажираните по делото писмени доказателства, видно от които било, че ищците са собственици и ползватели на процесния недвижим имот, доколкото срещу тях бил издаден изпълнителен лист за въвод в неговото владение. При тези аргументи се моли за отмяна на решението на Софийски районен съд и уважаване на въззивната жалба. Претендират се разноски за въззивната инстанция.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил общ писмен отговор на въззивната жалба от ищците М. В. В., С. Г. В. и Д. Г. П., чрез адвокат П. Х., адвокат Р.М. и адвокат Л.П.. Излагат се съображения за неоснователност и недоказаност на заявените с въззивната жалба доводи и се моли за потвърждаване на обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за въззивната инстанция съгласно 1 представен списък на разноски по чл. 80 ГПК.

Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран със субективно и обективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено несъществуване на вземания за доставена ТЕ, ведно с обезщетение за забава, до недвижим имот, представляващ апартамент № 39 в гр. София, ж. к. „Гео Милев“, бул. ****, абонатен № 033834.

В исковата молба се навеждат твърдения, че през 2018 г. ищците получили от „Т.С.“ ЕАД съобщение към фактура № 0089060862/31.12.2017 г., издадено на името на С. Г. В., починала на 12.04.2004 г., съгласно което последната дължала на ответното дружество заплащане на следните суми: 8 488,46 лева – главница, 7 575,25 лева – лихва, както и 2 342,19 лева – доплащане за корекции. Сочи се, че съгласно Удостоверение за наследници изх. № РСЛ 19-УГ01-9295/19.08.2019 г. ищците се явявали наследници по закон на починалата С. В.. От горепосочената фактура се установявало, че ищците били уведомени от ответната страна, че срещу тях предстои иницииране на съдебно производство, за което били информирани и чрез телефонни обаждания от страна на служители на „Т.С.“ ЕАД. При посещение в клиентски център на ответника последният предложил на ищците да подадат типизирано заявление за отпадане на дължимите, погасени по давност, суми, но те отказали, тъй като от съдържанието на заявлението се установявало, че с подписването му се обективира признание относно дължимостта на непогасените по давност суми. При тези фактически твърдения ищците оспорват дължимостта на каквито и да е суми към ответника, независимо дали същите са погасени по давност или не. Оспорват съществуването на облигационни отношения с ответника и качеството си на потребители на ТЕ, доколкото нито наследодателката им, нито те са собственици или носители на друго вещно право относно индивидуализирания в съобщение към фактура № 0089060862/31.12.2017 г. недвижим имот – апартамент № 39, находящ се в гр. София, ж. к. ****, абонатен № 033834.

В условията на евентуалност правят искане за признаване за установено, че ищците не дължат сумите, претендирани от ответника в извлечение за абонатен № 033834, поради погасяване на правото на принудително изпълнение върху същите. Уточняват, че сумите, предмет на предявените отрицателни установителни искове, касаят претендирани от ответното дружество вземания за ТЕ и обезщетение за забава на нейното плащане за периода м. 11.2006 г. – м. 04.2013 г. и м. 11.2015 г. – м. 10.2020 г. Молят за постановяване на съдебно решение, с което предявените искове да бъдат уважени в цялост. Претендират разноски по делото.

С постъпилия в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът оспорва предявените искове като недопустими и неоснователни. Навежда твърдения за нередовност на исковата молба поради неконкретизране на процесните суми по пера /главница доставена ТЕ, главница цена на услуга дялово разпределение, обезщетение за забава върху всяка главница/. Твърди, че ищците са потребители на ТЕ за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, относно процесния имот, поради което са обвързани от общите условия на ответника съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като не са упражнили правото си по чл. 150, ал. 3 ЗЕ да предложат специални условия. Сочи, че за исковия период за имота е била доставяна ТЕ, поради което дължат заплащане на цената за нея, като съгласно общите условия потребителят следва да заплаща месечната сума за ТЕ в 30-дневен срок от изтичане на периода, за който се отнася, след което изпада в забава за това задължение. Твърди, че настоящият спор е ненужен, тъй като ищците са имали възможността да заявят желанието си за извънсъдебно решаване на спора. Признава, че процесните суми, поначало дължими за периода до м. 05.2017 г., с изключение на периода м. 05.2013 г. – м. 10.2015 г., са погасени по давност. Не сочи и не представя доказателства. Не прави доказателствени искания. Моли да бъде постановено съдебно решение, с което да бъдат отхвърлени предявените отрицателни установителни искове досежно процесните суми, дължими за периода м.

05.2017 г. – м. 10.2020 г. Претендира разноски по делото.

По делото е представено Удостоверение за наследници изх. № РСЛ 19-УГ019295/19.08.2019 г., видно от което С. Г. В. е починала на 12.04.2004 г., като е оставила за свой наследник по закон Г.С. В. – неин син. Последният е починал на 20.01.2019 г., като е оставил за свои наследници по закон М. В. В. – съпруга, С. Г. В. – син, и Д. Г. П. – дъщеря.

По делото е прието като писмено доказателство съобщение към фактура № 2

0089060862/31.12.2017 г. с получател С. Г. В. относно имот, представляващ апартамент № 39 с адрес: гр. София, ж. к. ****, абонатен № 033834, съгласно което получателят дължи заплащане на сумата от 143,36 лева – топлинна енергия за периода 01.12.2017 г. – 31.12.2017 г., в срок до 14.02.2018 г. В съобщението се съдържа информация относно общо дължими и просрочени от потребителя задължения към „Т.С.“ ЕАД към дата 13.01.2018 г., както следва:

8 488,46 лева главница, 7 575,25 лева – обезщетение за забава, и 2 342,19 лева – доплащане по корекции. Върху съобщението се съдържа отбелязване, че предстои съдебно производство.

По делото е прието като писмено доказателство извлечение от интернет страницата на „Т.С.“ ЕАД, неоспорено от последната, съдържащо опис на фактури за дължимите суми към ответника за абонат с номер на инсталация 4000091083 за периода м.11.2006 г. – м.10.2020 г., които възлизат на сумата от 14 153,29 лева – главница, 10 530,52 лева – лихва, или общо сумата от 24 683,80 лева.

С доклада по делото Софийски районен съд е отговорил на възраженията за нередовност на исковата молба, като е посочил, че е ясно посочен периодът на главниците – предмет на исковете, и претендираният срещу ищците размер; отбелязвал е, че отрицателният установителен иск може и да не се характеризира с основанието на иска – съгласно чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, тъй като при твърдение, че „оспорваното право никога не е възниквало, ищецът не би могъл и да сочи юридически факт, от който такова право се поражда“ (съобразно приетото в т. 1 от ТР № 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК), а и не е длъжен да знае на какво основание ответникът по такъв иск претендира наличието на задължение в своя полза и в тежест на ищеца.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК Софийски районен съд е отделил като безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване по делото обстоятелствата, че са погасени по давност задълженията, възникнали относно процесния имот касателно периода до м. 05.2017 г.

В проведеното на 28.09.2022 г. първо и единствено открито съдебно заседание пред районната инстанция ответникът, редовно призован, не изпраща представител.

Други доказателства не са ангажирани от страните в първоинстанционното производство.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен съдебен контрол акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.

При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.

Решението на Софийски районен съд е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от районната инстанция. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

В предмета на делото са включени субективно и обективно съединени отрицателни установителни искове по чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК, при които в тежест на ищците е да докажат възраженията си срещу вземанията на ответника, евентуално погасяване на задължението поради настъпило плащане, изтекла давност и др., а в тежест на ответника – да установи фактите, от които вземанията произтичат. Разпределението на доказателствената тежест не зависи от ролята на ищец или ответник, а от отношението към спорното право – дали се твърди, че то съществува или се отрича неговото съществуване. С оглед посоченото ответникът по предявения отрицателен установителен иск трябва да докаже, че вземането е възникнало и съществува, а ищецът – че същото е погасено (в този 3 смисъл практиката на ВКС, обективирана в Решение № 240/15.02.2012 г. по гр. д. № 1438/2011 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 287/08.06.2010 г. по гр. д. № 4896/2008 г. на ВКС, ІІІ ГО и др.). Интересът от търсената защита произтича от наличието на спор между страните относно съществуването на дълг в тежест на ищците, произтичащ от доставена и незаплатена от тях топлинна енергия за исковия период. Ответникът претендира извънсъдебно плащане на тези задължения посредством изпращане на фактури за неплатените от ищците суми, макар да не е инициирал нарочно производство за това. Тези обстоятелства очертават наличието на правен интерес от търсената защита съгласно изискването на чл. 124, ал. 1 ГПК.