Решение № 736 от 14.01.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 736 гр. София, 14.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Антоанета Г. Ивчева при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА като разгледа докладваното от Антоанета Г. Ивчева Гражданско дело № 20251110101506 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Глава осемнадесета, Раздел I, чл. 235 ГПK.

Предявени са субективно и обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът Т твърди, че е налице облигационно правоотношение с ответниците, възникнало въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите без да е необходимо изричното им приемане по отношение на топлоснабден имот с адрес: **.

Поддържа, че съгласно тези ОУ е доставял на ответниците за процесния период топлинна енергия, за която не е заплатена дължимата цена. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено, че ответниците му дължат при условията на разделна отговорност сумите, за които по ч. гр. дело № 35688/2024 г. по описа на СРС, 74 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 30.07.2024 г., както следва:

1/ М. А. Б. – 1862,07 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г. в имот, находящ се в **, ведно със законната лихва от 12.06.2024 г. до изплащане на вземането, 291,20 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2022 г. до 03.06.2024 г. върху вземането за главница за цена на доставена топлинна енергия, 22,87 лева, представляваща главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законната лихва от 12.06.2024 г. до изплащане на вземането, и 5,26 лева, 1 представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 16.07.2021 г. до 03.06.2024 г. върху вземането за главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение;

2 / Д. М. Б. – 465,58 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г. в имот, находящ се в **, ведно със законната лихва от 12.06.2024 г. до изплащане на вземането, 72,80 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2022 г. до 03.06.2024 г. върху вземането за главница за цена на доставена топлинна енергия, 5,72 лева, представляваща главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законната лихва от 12.06.2024 г. до изплащане на вземането, 1,31 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 16.07.2021 г. до 03.06.2024 г. върху вземането за главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение;

3/ А. М. Б. – 465,58 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г. в имот, находящ се в **, ведно със законната лихва от 12.06.2024 г. до изплащане на вземането, 72,80 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2022 г. до 03.06.2024 г. върху вземането за главница за цена на доставена топлинна енергия, 5,72 лева, представляваща главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законната лихва от 12.06.2024 г. до изплащане на вземането, 1,31 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 16.07.2021 г. до 03.06.2024 г. върху вземането за главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение.

Ответниците М. А. Б., Д. М. Б. и А. М. Б., чрез назначения по делото особен представител адв. И. К., са подали в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба, в който оспорват предявените искове по основание и размер. Оспорва се наличието на облигационно правоотношение между страните, което да е източник на процесните задължения. Оспорва се да е доказан обема на реално доставената и потребена в имота топлинна енергия, съответно стойността. Направено е възражение за изтекла погасителна давност.

Третото лице – помагач Т изразява становище за основателност на предявените искове.

Съдът, като съобрази доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

2

По исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ:

Основателността на предявените искове за установяване, че ответниците дължат на ищеца съответната част от претендираната цена по договор за продажба на топлинна енергия се обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на действително възникнало между страните облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия, 2) продавачът да е доставил през исковия период топлинна енергия в твърдяното количество и на претендираната стойност на купувачите, и 3) изискуемост на задължението за плащане на продажната цена.

Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е установяване на горните предпоставки при условията на пълно и главно доказване. Липсата на една от предпоставките води до неоснователност на претенцията. В случай, че ищецът установи посочените по-горе обстоятелства, ответната страна следва да докаже опровергаващия довода за неизпълнение факт – точно във времево и количествено отношение изпълнение на задължението за плащане на потребената топлинна енергия за процесния период.

Правната регламентация на правоотношението по продажба на топлинна енергия се съдържа освен в общата уредба по чл. 183 и сл. Закон за задълженията и договорите (ЗЗД), още в специалния Закон за енергетиката (ЗЕ). Съгласно последния правоотношението по продажба на топлинна енергия е договорно, сключвано при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) - чл. 150, ал. 1 ЗЕ.

Предвидена е писмена форма на договора, която не е форма за действителност, а за доказване. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 ЗЕ), в отклонение от правилото на чл. 16, ал. 1 ЗЗД.

Характерна особеност за правоотношението по продажба на топлинна енергия е обстоятелството, че за възникването на договорната връзка не е необходимо изрично волеизявление, като същото следва по силата на законовата презумпция на чл. 153, ал.

1 от Закона за енергетиката, в приложимата за процесния период редакция, съгласно която всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда в режим на етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти/потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба. Следователно, за да се приеме, че ответната страна има качеството потребител на топлинна енергия, то достатъчно е да се установи, че същата е собственик/ползвател на недвижим имот и е налице решение на Общото събрание на 3 етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

В константната и задължителна съдебна практика безпротиворечиво е изведено, че изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Клиенти (потребители) на топлинна енергия могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобИ. качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а, пар. 1 ДР от ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС.

По делото е приет Договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти, видно от който на 05.06.1991 г. въз основа на Заповед № ДИ-03-3905/90 г. от 29.03.1991 г. на председателя на ИК на ОбНС „Люлин“ процесният апартамент, собственост на държавата (ведомствен на „Балканкар“), а именно: апартамент № 72, находящ се в **, състоящ се от две стаи, столова, кухненски бокс и обслужващи помещения, със застроена площ от 76, 57 кв. м., с принадлежащо таванско помещение № 72 с полезна площ от 3, 87 кв. м. и с 1, 299 % идеални части от сградата и от правото на строеж върху мястото, е продаден на М. А. Б. и МК Б. за сумата от 15 702 лв., заплатена напълно от купувачите.

Видно от Удостоверение за наследници с изх. № РЛН20-УГ51-937/20.01.2021 г., издадено от Столична община, район „Люлин“, МК Б. е починала на 28.02.2005 г., като е оставила за свои наследници по закон: М. А. Б., ЕГН ********** – съпруг, Д. М. Б., ЕГН ********** – дъщеря, и А. М. Б., ЕГН ********** – син.

От така приетите доказателства съдът приема, че ответниците М. А. Б., Д. М. Б. и А. М. Б. са били титуляри на правото на собственост върху процесния имот за исковия 4 период. Този факт се установява от представения и неоспорен Договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 05.06.1991 г., видно от който имотът е придобит чрез покупко-продажба от М. А. Б. и МК Б. в режим на съпружеска имуществена общност на основание чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.).

Със смъртта на МК Б. е прекратена съпружеската имуществена общност и М. А. Б. е станал собственик на 1/2 идеална част от жилището, а другата 1/2 идеална част е включена в наследството на МК Б. и на основание чл. 9, ал. 1 ЗН и чл. 5, ал. 1 ЗН е придобита по наследство от съпруга и децата й при квоти от по 1/3 идеални части, съответно М. А. Б. е станал собственик на общо 4/6 идеални части от правото на собственост върху имота, а Д. М. Б. и А. М. Б. – на по 1/6 идеална част от правото на собственост върху имота.

Според практиката на ВКС, обективирана в решение № 437/17.01.2012 г. по гр. дело № 70/2011г. на III ГО на ВКС, нормата на чл. 48 ЗН съставлява законова презумпция, по силата на която законните наследници носят отговорността по чл. 60 ЗН от открИ.нето на наследството по смисъла на чл. 1 ЗН до доказване приемането на наследството под опис или отказ от наследството. В случая нито са наведени твърдения, нито са ангажирани доказателства за вписани по предвидения в чл. 52, вр. чл. 49, ал. 1 ЗН ред откази от наследството на починалото лице. Същевременно следва да се има предвид, че по аргумент от разпоредбите на чл. 49 ЗН и чл. 51 ЗН възражението, че наследството не е прието, е от категорията на личните възражения и следва да се релевира лично от страната или от изрично упълномощен от нея пълномощник, не и от назначен особен представител, вкл. в тази хипотеза не следва да се дават указания и чл. 51 ЗН, доколкото определяне на такъв срок на страна, представлявана от особен представител, не може да доведе до регламентираните в разглежданата норма правни последици, тъй като особеният представител не разполага с правната възможност да изразява воля в тази насока, която е свързана изцяло с лична преценка на призования наследник и се отразява пряко в неговата имуществена сфера.