Решение № 5108 от 17.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5108 гр. София, 17.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: .......... при участието на секретаря ..... като разгледа докладваното от .......... Гражданско дело № 20251110122058 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на А. Г. А. против ....., с която се поддържа, че на 19.09.2022 г. страните са сключили договор за паричен заем № ....., по който паралелно е подписан и договор за предоставяне на гаранция с дружеството ....... Ищецът твърди, че договорът за кредит е недействителен поради нарушение на императивни норми на Закона за потребителския кредит, изразяващо се в непосочване на реалния годишен процент на разходите. Поддържа се, че в ГПР не е включено възнаграждението по договора за гаранция, което според ищеца представлява скрито възнаграждение за кредитора, водещо до нищожност на целия договор за кредит. С оглед на това се претендира възстановяване на недължимо платени суми над чистата стойност на главницата.

Ответникът ..... оспорва иска, като поддържа валидността на договорните отношения.

Твърди, че разходите за гаранция са извън обхвата на ГПР и са поети доброволно от потребителя, като договорът съответства на всички законови изисквания.

Съдът, след като прецени събраните доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна. Налице е основателно възражение за нищожност на договора за потребителски кредит. Съгласно установената практика на Върховния касационен съд и Съда на Европейския съюз, когато предоставянето на кредит е съпроводено със задължение за сключване на допълнителен договор за гаранция, цената на който е изначално определена и предвидена още при сключването на основния договор, тези разходи представляват част от общата цена на кредита. В конкретния случай възнаграждението за гаранция по своята правна същност представлява „скрита лихва“, тъй като не е свързано с обезщетяване на виновно неизпълнение на главното задължение, а е предварително фиксирано като условие 1 по сделката. Неизпълнението на изискването за включване на тези суми в изчисляването на ГПР води до нищожност на договора на основание чл. 22 във връзка с чл. 11 от Закона за потребителския кредит.

При прогласена нищожност на договора за потребителски кредит приложение намира императивната норма на чл. 23 от Закона за потребителския кредит. Съгласно тази разпоредба потребителят дължи връщане единствено на чистата стойност на главницата по кредита, без да е задължен да заплаща каквито и да е лихви, такси или други разходи под каквато и да е форма. Тъй като ищецът е заплатил суми над размера на предоставената му главница, включително суми под формата на възнаградителна лихва и такси за гаранция, същите са получени от ответника при начална липса на основание по смисъла на чл. 55 ал. 1 от ЗЗД и подлежат на връщане.

От представените по делото доказателства, протоколи и заключението на експертизата се установява, че ищецът е заплатил сумата от 30.48 лв. за възнаградителна лихва и сумата от 185.52 лв., представляваща левовата равностойност на 94.85 евро, внесени по договора за гаранция. Тези суми, платени извън главницата, подлежат на възстановяване ведно със законната лихва./

По отношение на разноските, съдът ги възлага върху ответника съобразно изхода на спора.

Съгласно представените доказателства за направени разходи и списъка по чл. 80 от ГПК, на ищеца се дължат сумите за държавна такса и депозит за вещо лице. Следва да се възстанови по изрично посочена от ищеца сметка сумата в размер на 225 лв или 143.16 евро за надвнесен депозит СЧЕ.

На основание чл. 38 от Закона за адвокатурата на процесуалния представител на ищеца следва да се присъди съответното възнаграждение, определено от съда в размер на 280 лв. с вкл. ДДС или 143.16 евро, съгласно мотивите в постановеното Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, с което е дадено тълкуване в смисъл: 1) че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, то националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; 2) чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.

При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към 2 разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и 3) чл. 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.Поради което съдът определя размера на адвокатското възнаграждение по преценка от съда с оглед цената на иска, като от значение следва да се вземе предвид, видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото, които не са високи внатоящия случай, както и като се вземе предвид и това, че ищецът е имал възможност да предяви свързаните искове, които произхождат от едно правоотношение в едно производство - настоящото и гр. д. № 25794/23 г. СРС, по което вече е присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с вкл. ДДС.

Мотивиран от изложеното, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА ....., ЕИК ....., със седалище и адрес на управление ......., да заплати на А. Г. А., ЕГН **********, с адрес ....., на основание чл. 55 ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 23 от ЗКп сумата от 15,58 евро /равняваща се на 30,48лв./, ведно със законната лихва върху сумата от 1лв. или 0.51 евро, считано от 15.04.2025г. до окончателното изплащане на сумата, а за разликата от над 1лв. или 0.51 евро до сумата от 30,48лв. или 15.58 евро – от датата на увеличението, а именно 11.02.2026г. до окончателното изплащане на вземането, представляваща недължимо платена възнаградителна лихва, уговорена в договор за паричен заем № ..... от 19.09.2022 г., сключен между А. Г. А., ЕГН **********, и ....., ЕИК .....

ОСЪЖДА ....., ЕИК ....., да заплати на А. Г. А., ЕГН **********, сумата от 25.05. евро и 225 лева или 115, 04 евро за направени разноски в производството за държавна такса и експертиза.

ОСЪЖДА ....., ЕИК ....., да заплати на адвокат Д. М., сумата от 280 лв.. с вкл. ДДС или 143.16 евро адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата.

Да се възстанови по изрично посочена от ищеца сметка, сумата в размер на 225 лв. или 143.16 евро за надвнесен депозит СЧЕ.

Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

3

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

4