Решение № 3450 от 23.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3450 гр. София, 23.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 52 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: НИКОЛАЙ ИЛ. НИКОЛОВ при участието на секретаря АЛЕКСАНДРА В. ТОДОРОВА като разгледа докладваното от НИКОЛАЙ ИЛ. НИКОЛОВ Гражданско дело № 20231110163971 по описа за 2023 година

Предявени са искове по чл. 422, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл.240, ал.1 и ал.2 и чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и по чл. 422, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл.86 от ЗЗД.

Ищецът „И.“ ООД твърди, че с длъжника А. В. Д. е сключил Индивидуален договор за потребителски кредит № SO 3340/23.12.2022 г., по който е отпуснал на последния сумата о т 1900 лева, срещу задължението да върне сумата с една погасителна вноска в размер на 2 785.40 лева, в срок от 60 дни, или до 21.02.2023 г., при фиксиран годишен лихвен процент от 40.15 %; фиксиран годишен лихвен процент на ден от 0.11 % и годишен процент на разходите от 47.52 %. Заявява, че длъжника не е изпълнил в срок задълженията по Договора за кредит. Поддържа, че е предявил Заявление(вх.№ 106861/18.04.2023 г.) по чл.410 ГПК, като е издадена Заповед № 12219/27.04.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по частно гражданско дело № 20264/2023 г. по описа на СРС, 52 състав.

Претендира да бъде призната за установено съществуването на сумата от 1 900 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит SO № 3340/23.12.2022 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл.410 ГПК- 18.04.2023 г. до окончателното изплащане; сумата от 125.40 лева, представляваща договорна лихва за периода от 21.02.2023 г. до 21.02.2023 г.; сумата от 26.39 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 22.02.2023 г. до 13.04.2023 г. и сумата от 73 лева, представляваща такса за експресно разглеждане на документи. Претендира ответникът да бъде осъден да плати разноските.

Ответникът А. В. Д. е получил препис от исковата молба и в срока по чл.131 от ГПК не е представил писмен отговор.

1

Софийски районен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл.240, ал.1 и ал.2 и чл.

79, ал. 1 от ЗЗД ищецът следва да докаже: наличието на валидно облигационно отношение по Индивидуален договор за потребителски кредит № SO 3340/23.12.2022 г., сключен между него и ответника, и неговото съдържание, както и предоставянето на заемната сума на ответника, а по иска с правно основание чл. 86 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже възникването на главен дълг /доколкото се твърди главното задължение да е срочно/, както и договорената възнаградителна лихва и изпадане на ответника в забава.

В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи погасяване на паричното си задължение.

Установява се от приложеното частно гражданско дело № 20264/2023 г. по описа на СРС, 52 състав, че по заявление на кредитора „И.“ ООД е издадена Заповед № 12219/27.04.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с която е разпоредено ответникът да заплати на ищеца сумата от 1900 лева, представляваща главница п о Индивидуален договор за потребителски кредит № SO 3340/23.12.2022 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението-18.04.2023 г. до изплащане на вземането; сумата 125.40 лева, представляваща договорна/възнаградителна лихва за периода от 21.02.2023 г. д о 21.02.2023 г.; сумата 26.39 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 22.02.2023 г. до 13.04.2023 г.; сумата 73 лева, представляваща такса за експресно разглеждане на документи, както и държавна такса от 42.49 лева и адвокатско възнаграждение от 980 лева.

Процесната Заповед е връчена на длъжника на 05.05.2023 г., като последния е подал Възражение по чл.414 ГПК (вх.№ 150446/30.05.2023 г.). С Разпореждане №112575/13.09.2023 г., съдът е указал на заявителя възможността в едномесечен срок от съобщението да предяви иск за установяване на вземанията си по заповедта. Съобщението с указанията за възможността за предявяване на установителни искове е връчено на ищеца, като последният е упражнил правото си на иск и в рамките на определения от закона едномесечен срок е предявил настоящите установителни искове, които имат за предмет вземания, идентични на тези, предмет на издадената заповед за изпълнение. По изложените съображения съдът намира, че предявените искове са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

По делото е представен Индивидуален договор за потребителски кредит № SO 3340/23.12.2022 г., по силата на който „И.“ ООД е отпуснал на кредитополучателя и ответник по настоящото дело А. В. Д. потребителски паричен кредит в размер на 1900 лева, който следвало да се погасява на 1 вноска от 2 785.40 лева, включваща главница от 1900 лева; възнаградителна/договорна лихва от 125.40 лева и такса експресно разглеждане на документи от 760 лева. Уговорен е годишен процент на разходите(ГПР) от 47.52 % и лихвен процент от 40.15 %. Крайният срок за връщане на сумата по договора за кредит е 21.02.2023 г., като общата дължима от ответника сума е в размер на 2 785.40 лева.

В отношенията между страните не се спори, че договорът е сключен по реда за предоставяне на финансови услуги от разстояние, регламентиран в ЗПФУР, като според чл.

6 договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средство за комуникация - едно или повече. Дефиниция на понятието "финансова услуга" се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР - това е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на "средство за комуникация от разстояние" - в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, в който е посочено, че това е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.

Настоящият договор се явява сключен от лице, притежаващо качеството „потребител“, предвид което приложими в настоящия случай са разпоредбите на ЗПК. Съгласно 2 разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност и когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този смисъл е Решение № 23/07.07.2016 г. по търговско дело № 3686/2014 г., на I ТО при ВКС). Доколкото в случая става въпрос за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1/09.12.2013 г., постановено по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК при ВКС, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод. Съгласно чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 47.52 %, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК.

Настоящият съдебен състав приема, че „таксата за експресно разглеждане“ е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10%), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50% от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл.

19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. Предвид изложеното, съдът приема, че „таксата за експресно разглеждане“, уговорена в чл. 1, т. 2 от процесния договор, представлява разход по кредита, който е следвало да бъде, но не е включен при изчисляването на годишния процент на разходите по кредита, с което са нарушени разпоредбите на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК.

Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва, която съгласно ПМС № 426 от 18.12.2014 г. е в размер на 10%, или годишният размер на разходите не следва да надхвърля 50% от предоставената по кредита сума. Съдът намира, че с разглежданата клауза за такса за експресно разглеждане се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. Ако към посочения ГПР от 47.52 % се прибави и размерът на „таксата за експресно разглеждане“, то тогава годишният 3 процент на разходите ще е по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките, настоящият съдебен състав счита, че макар формално процесният договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения.