Решение № 3867 от 02.10.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3867 гр. Пловдив, 02.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Христо Г. Иванов при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело № 20235330106546 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от Г. С. Д., ЕГН **********, чрез пълномощник адв. С. П. против „ЮтеКредит България” ЕООД, ЕИК 205559807, с която е предявен иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК за признаване на установено, че клаузата от Договор за паричен заем № ***, предвиждаща заплащането на еднократна такса в размер на 872.89 лева за разглеждане, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК.

В срока по чл. 131 ГПК и на основание чл. 211, ал. 1 ГПК, „ЮтеКредит България” ЕООД, ЕИК 205559807 е предявило против Г. С. Д., ЕГН ********** насрещни обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал.

1 във вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата от 1861,36 лева – главница, за периода 17.11.2023 г. – 17.08.2024 г., дължима по Договор за паричен заем № ***, сумата от 76,61 лева – договорна лихва за периода 17.11.2023 г. – 06.01.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.11.2023 г. до окончателното изплащане на сумата.

В първоначално предявената искова молба се твърди, че на 17.08.2022 г. между страните е сключен договор за паричен заем № ***, по който на ищеца се предоставила заемна сума от 4000 лева, при фиксиран лихвен процент- 20 % и ГПР 45,01 %. Съгласно Общите условия на договора се дължала и еднократна такса за разглеждане в размер на 872.89 лева. Твърди се, че тази уговорка е нищожна, като неравноправна, излагат се подробни съображения, че процесната клауза е недействителна, тъй като съгласно чл. 10 а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква 1 заплащане на такси и комисионни за действия свързани с усвояване и управление на кредита. Излага се, че нарушена разпоредбата на чл. 143, т. 19 ЗЗП. Ангажират се доказателства. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва по основание и размер. Твърди се, че потребителят не се бил възползвал от възможността си в 14-дневен срок да упражни правото си на отказ от договора, ако е имал възражения по него, поради което с иска си злоупотребявал с права. ГПР бил посочен в реалния си размер, с включване на таксата за разглеждане, като не надвишавал прага на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Тази такса била и индивидуално уговорена, защото не била фиксирана, а се променяла при промяна на срока на погасяване на кредита. На сайта на дружеството имало информация какво представлява тази такса, като с избора на клиента се визуализирали и основните параметри на кредита. Таксата била за действия, предхождащи усвояването на кредита, поради което не попадала в ограничението по чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. ГПР отговарял на законовите изисквания и тази такса била включена в него. Твърди се, че ищецът злоупотребявал с права и недобросъвестно упражнявал права, при положение, че имал възможност за отказ от договора. Таксата не била и в прекомерен размер.

Моли за отхвърляне на иска, претендира и разноски. Прави се възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з. страната не се явява, но и тя представя писмени становища.

Направено е възражение за прихващане.

В срока по чл. 131 ГПК и на основание чл. 211, ал. 1 ГПК, ответникът е предявил насрещни обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 във вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

На 17.08.2022 г. между страните бил сключен Договор паричен заем № ***, по силата на който на ответницата по насрещния иск била предоставена сумата от 4000 лв. – главница, със срок на погасяване – 17.08.2024 г., при фиксиран лихвен процент от 20%. Твърди се, че ответницата не е погасила вземанията по договора, като с насрещната искова молба, ищецът упражнил правото си да обяви вземането за предсрочно и незабавно изискуемо.

С молби-уточнение с вх. № 104986 от 17.11.2023 г. и с вх. № 23681 от 29.02.2024 г., ищецът по насрещния иск е конкретизирал искането си, като моли ответницата да бъде осъдена да заплати на дружеството следните суми: 1861,36 лв. – главница, за периода 17.11.2023 г. – 17.08.2024 г., дължима по Договор за паричен заем № ***; 76,61 лева – договорна лихва за периода 17.11.2023 г. – 06.01.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.11.2023 г. до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответницата по насрещния иск. Прави признание на насрещния иск за главница в размер на сумата от 162,10 лв., като представя банково бордеро, за погасяване на задължението. Моли да бъде постановено решение при признание на иска. Оспорва насрещния иск, с който е предявена претенция за обезщетение за забава в размер на 41,48 лв., както и претенция от 36,38 лв. – такса за разглеждане, които не се дължат, поради недействителния характер на договора. Сочи, че процесният договор е със срок на действие до 17.08.2024 г., до която дата ответницата би могла да изпълни задълженията си. Твърди, че не е обявена предсрочна изискуемост от страна на ищцовото дружество по отношение на задълженията по договора за кредит, преди завеждане на насрещния иск 2 и въпреки това да е налице бездействие, неизпълнение от страна на ответницата, за да се предяви насрещнен иск. Едва с насрещния иск се сочи, че се обявява предсрочна изискуемост на вземанията по договора, но пък по този начин ответницата не е дала повод за завеждане на делото. В случая нито била обявена предсрочна изискуемост, нито ответницата била поканена да изпълни задължението си от 162,10 лв. за главница.

Моли да бъде постановено решение при признание на иска за заплащане на главница в размер на 162,10 лв., която не се оспорва като дължима, дори е заплатена и моли искът да бъде отхвърлен. Моли също така искът за сумата от 41,48 лв. – обезщетение за забава и 36,38 лв. – такса за разглеждане да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен Договор за кредит № ***, от които се установява, че на ищцата по първоначално предявения иск е предоставена сумата от 4000 лева – главница. Кредитът е отпуснат при следните условия: за срок от 24 месеца, с такса за разглеждане на документите в размер на 872,89 лева, с фиксиран годишен лихвен процент по заема - 20 %, при ГПР- 45,01 %.

Като писмени доказателства по делото са приети: Договор за кредит № ***;

Приложение № 1/Погасителен план към договора, от който се установява, че падежа на първата по договора вноска е с дата 17.09.2022 г., а последната – 17.08.2024 г.; СЕФ;

Рамково споразумение за потребителски кредити № *** и Разписка № 0300022176474311 от 27.05.2024 г., с която Г. Д. е превела на „ЮтеКредит България“ ЕООД сумата от 162,10 лв., с посочено основание за плащане: „вноска по договор *** ЕГН **********“.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

По първоначално предявения иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК, съдът намира следното:

Няма спор по делото относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем и между страните по делото е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл.

9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

С исковата молба като предмет на процеса е въведена една клауза от договора, по отношение на която се твърди, че е нищожна - таксата за разглеждане, която следва да бъде обсъдена, за да се прецени дали действително тя е предвидена в противоречие със специалния ЗЗП.

Настоящият съдебен състав намира, че въпросната клауза от договора е в нарушение на закона и така накърнява правата на другата страна по облигационното правоотношение. В чл. 6.1 от договора (както и в чл. 3.4. от ОУ) е записано, че се дължи такса за разглеждане (която в конкретния случай е в размер на 872,89 лева), дължима в деня на подписване на договора и платима с месечните вноски.

3

Изрично нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК предоставя възможността за събиране на такси и комисионни, но не и такива, които са свързани с усвояване или управление на кредита. Разглеждане на документите и изплащане на кредита по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита - разглеждане на искането, отпускане на исканата сума, оформяне на съответните документи и т.н., т.е. все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на услугата. В този смисъл това не е допълнителна услуга, която следва да се заплаща, а представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки един кредит - разглеждане на искането и изплащане на съответната сума. По този начин се плаща за права, които потребителят има - правото да му се разгледат документите при кандидатстване за кредит, което е недопустимо от гледна точка на принципите на добросъвестност и справедливост.

Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на кредита, съдът намира, че ответникът не е имал правото да начислява или да претендира заплащане от страна на кредитополучателя такса за разглеждане, поради което е налице клауза, която противоречи на нормата на чл. 10а от ЗПК.

С предвиждането на тази такса се заобикаля и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, защото тя не е включена в ГПР, а иначе представлява част от общите разходи по кредита и по този начин се постига неоснователно обогатяване за кредитора, чрез увеличаване на размера на дълга за потребителя, което пък води до нарушаване принципа за добросъвестност при сключване на договорите, както и на еквивалентност на насрещните престации, а също е в нарушение на добрите нрави. Според договора за кредит ГПР е 45,01%, а възнаградителната лихва – 20,00%, като от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от около 25% между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е реалното оскъпяване на кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът съдържащ тази клауза е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предложение първо ЗЗД, а оттук – е налице една изцяло нищожна кредитна сделка.

С оглед изложеното, предявеният главен иск за признаване на установено, че клаузата от Договор за паричен заем № ***, предвиждаща заплащането на еднократна такса в размер на 872.89 лева за разглеждане, се явява основателен и следва да бъде уважен.

По депозираното от страна на ответника по първоначално предявения иск, възражение за прихващане с негови насрещни вземания, съдът не следва да се произнася, доколкото предявеният иск е установителен за прогласяване нищожност на договорна клауза, като липсва насрещно вземане, с което да се прихване вземането на кредитодателя – ответник.