Решение № 310 от 15.10.2024, Районен съд - Севлиево

РЕШЕНИЕ

№ 310 гр. Севлиево, 15.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЕВЛИЕВО в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Биляна Д. Коева при участието на секретаря ТРАЯНА П. СПАСОВА като разгледа докладваното от Биляна Д. Коева Гражданско дело № 20234230101128 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба подадена от „Юробанк България“ АД, ЕИК 000694749, срещу С. А. Р. ЕГН ********** и М. С. С. ЕГН **********, с която по реда на чл.422, ал.1 ГПК са предявени обективно кумулативно пасивно субективено съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ, вр. чл.9 ЗПК и чл. 86, ал.1 ЗЗД, за следните суми: 1879,67 лв. – предсрочно изискуема главница по договор за потребителски кредит № FL1020774 от 03.10.2019 г.; 204,20 лв. – възнаградителна лихва по договора за периода 04.05.2020 г. до 16.11.2021 г.; 229,79 лв. – мораторна лихва за периода 14.05.2020 г. до 16.11.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 1396/2021 г. по описа на РС Севлиево.

Ищецът твърди, че ответницата С. А. Р. ползвала банков кредит, съгласно сключен с „Юробанк България“ АД Договор за кредит с № FL1020774. По договора за кредит като солидарен длъжник се задължил и ответникът М. С. С.. На дата 04.05.2023 г. кредитополучателят преустановил плащане на дължимите вноски за главница и лихва, като е изпаднал в забава. Допуснато било просрочие на дължими по кредита вноски, считано от дата на изпадане в забава- 04.05.2023г. С оглед на формираното просрочие Банката направила кредита изцяло и предсрочно изискуем, считано от 17.09.2021 г., като за същото информирала длъжниците с връчена им покана чрез ЧСИ В. Ц. на основание чл. 18, ал. 5 ЗЧСИ. С поканите бил даден срок и възможност на длъжниците за доброволно изпълнение на задължението по кредита. Към настоящия момент длъжниците не изплатили дължимите суми за лихви и главница по сключения договор с „Юробанк България“ АД.

Искането към съда е да уважи предявените искове. Претендират се разноските.

Ответниците в срока по чл. 131 ГПК са подали отговор на исковата молба чрез 1 назначения си особен представител. Оспорват се предявените искове по основание и размер. Поддържа се, че нямало доказателства, че сумите действително били предоставени на ответника Р.. Искането към съда е да бъдат отхвърлени предявените искове.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна страна следното:

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

По предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал.

1 и 2 ТЗ в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, че е възникнало договорно правоотношение между ответника и „Юробанк България“ АД по договор за потребителски кредит по смисъла и изпълнение на задължението на заемодателя да предостави кредита; че са уговорени и дължими от ответника такси за по договора; че е настъпила изискуемостта на главното парично задължение; че е настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по договора и същата е обявена на длъжника.

Не е спорно между страните, а и от представения договор за потребителски кредит № FL1020774 от 03.10.2019 г. се установява, че банката, в качеството на кредитодател, се е задължила да предостави на ответниците, в качеството на кредитополучатели, сумата от 2200,16 лв. за текущи нужди. Съгласно чл. 6 от договора, крайният срок за погасяване на кредита е последната падежна дата посочена в погасителния план, неразделна част от договора. Чл. 3 от договора урежда, че за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката лихва, изчислена при прилагане на променлив годишен лихвен процент, който се определя като сбор от референтен лихвен процент плюс фиксирана договорна надбавка в размер на 9,350 % .

Съгласно чл. 4 от договора, погасителните вноски за издължаване на кредита, включително дължимите лихви, се заплащат на съответната падежна дата от съответния месец, посочен в погасителния план. В чл. 14 от процесния договор е предвидено, че при непогасяване в уговорения срок на една или повече вноски по кредита, банката има право да обяви кредита за изцяло или частично предсрочно изискуем.

От изслушаното, прието и неоспорено от страните заключение по съдебносчетоводната експертиза, което съдът кредитира като обективно и компетентно дадено, се установява, че кредитодателят е изпълнил основното си задължение по договора, като е предоставил заемната сума на ответника в пълния размер по този начин кредитът е усвоен, като са извършвани периодично погашения във връзка с отпуснатия кредит.

След като банката е изпълнила основното си задължение да предостави кредита на ответника, за последния се е породило насрещното му задължение да го върне в предвидения срок на уговорените погасителни вноски, включващи и дължимото възнаграждение. Вещото лице е установило, че заплатените суми от ответника по договора за кредит са в размер на 429,06 лв., с които са погасени главница и лихви за периода 03.11.2019 г. – 03.04.2020 г.

Вещото лице по ССчЕ посочва, че кредитополучателят е спрял да плаща задълженията си от 21.09.2020 г. Посочено е, че напогасените задължения по договора са 1004,50 главница,

211,11 лв. 2 възнаградителна лихва, 177 лв. – такси за връчване на уведомления.

Доколкото ищцовата претенция е свързана с настъпила предсрочна изискуемост на кредита, следва да се отбележи, че съгласно дадените разяснения в т. 18 на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната страна и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуем, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.

В случая са налице и двете предпоставки – съгласно заключението по ССчЕ се установява, че ответникът е преустановил плащанията по кредита. Налице е и втората предпоставка – уведомяване на длъжника за изявлението на банката да счита целия кредит за предсрочно изискуем. Видно е, че банката е изпратила покана – уведомление до длъжниците, с която обявява кредита за предсрочно изискуем. Тази покана представлява валидно изявление за упражняване на преобразуващото право на банката, тъй като недвусмислено обективира волята на кредитора поради неизплатени задължения по конкретния договор за банков кредит да обяви непадежиралия остатък от кредита за предсрочно изискуем. Същата е изпратена за връчване чрез ЧСИ, каквато възможност законът изрично допуска. Същата е връчвана на адреса, който е посочен в договора. Видно от удостоверяванията на връчителя, направени в разписките, адресите на длъжниците са посетени на различни дати, като връчителят е установил, че лицата не се намират на адреса. След като не е открит адресатът или друго лице, което да получи книжата, правилно е залепено уведомление по чл.

47 ГПК. Следва да се има предвид, че извършените от връчителя удостоверявания в съобщението имат характера на официални удостоверявания съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК.

С оглед гореизложеното, съдът намира, че на длъжниците надлежно е обявена предсрочната изискуемост.

Процесният договор за кредит попада в приложното поле на ЗПК, поради което следва да отговаря на императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл. 11, ал.

1 ЗПК ясно посочва какво следва да съдържа договорът за кредит. Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Следователно част от изискванията на чл. 11, ал. 1 от закона, досежно съдържанието на договора, са императивни и нарушението им влече нищожност на сключения договор.

За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не –чл. 7 а,л. 3 ГПК, което изрично е указано на страните при обявяване на проекта за доклад по делото за окончателен.

От представения договор за кредит и заключението на ССЕ се установява, че ГПР по процесния договор за потребителски кредит не е определен правилно, тъй като 3 при изчисляването му не са включени всички разходи по кредита, като реалният размер на ГПР възлиза на 26,76%, а не посоченият в договора – 17,10 %. Видно от заключението на вещото лице и разясненията дадени в проведеното на 16.09.2024 г. о.с.з. в ГПР не са включени застраховка „Защита на плащанията“, месечни такси за обслужване на разплащателната сметка и такса за разглеждане на кредита.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В представения договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 27,10 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – разходите за застрахователна премия по застраховка „Защита на плащанията“, които се включват в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Застрахователната премия по застраховка „Защита на плащанията“ отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита.

За разрешаването на този въпрос следва да се приложи определението, съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Според тази норма

„общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. В случая получаването на кредита при предлаганите условия/т. 2 от условията по договора/ включва заплащането на застрахователна премия за покупка на застраховка „Защита на плащанията“. Следователно застрахователната премия представлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т.