Определение № 5589 от 03.12.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5589 гр. София, 03.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Владимир Йорданов

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Владимир Йорданов Касационно гражданско дело № 20238002104629 по описа за 2023 година

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. П. П., М. Г. К. – П. и М. Л. П. срещу въззивно решение № 272/07.03.2023 г. по в.гр.д. № 2081/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260734/01.03.2022 г. на Софийския градски съд, с което са отхвърлени искове на тримата жалбоподатели срещу Бургаския окръжен съд (нататък и БОС), Бургаския апелативен съд (нататък и БАС) и срещу Върховния касационен съд (нататък и ВКС) с правно основание чл.2в, ал.1 ЗОДОВ вр. чл.4, § 3 ДЕС за имуществени и неимуществени вреди, претърпени в следствие на нарушения на правото на ЕС при разглеждане на гр.д. № 1713/2016 г. на БОС, в.гр.д. № 10/2018 г. на БАК и гр.д. № 4385/2018 г. на ВКС, с които срещу тях незаконосъобразно е уважен иск с правно основание чл.135 ЗЗД на К. Н. Б. за обявяване за недействителен по отношение на ищцата на договор за дарение на недвижими имоти в гр. С., а ВКС незаконосъобразно не е допуснал касационно обжалване.

Въззивното решение е постановено с участието на Софийска градска прокуратура като контролираща страна.

Ответникът по касационната жалба Върховния касационен съд в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.

Жалбата е допустима, тъй като е подадена в срок, от страни по делото, срещу въззивно решение, за което не е предвидено ограничение за касационно обжалване.

За да постанови решението си въззивният съд е приел следното:

Жалбоподателите твърдят, че трите съдилища (трите съдебни инстанции) БОС, БАС и ВКС са нарушили правото на ищците на ищците, прогласено в чл.6, §1 КПЧОС на справедлив процес.

Ищците не сочат коя конкретна правна норма от правото на ЕС е нарушена, но твърденията им в исковата молба са за това, че разглеждането на посоченото гражданско дело е налице нарушение на правото на достъп до правосъдие; нарушен е принципът на равнопоставеност на страните и на дирене на обективната истина и е 1 нарушено изискването за независим и безпристрастен съд, като се претендират вреди от правораздавателната дейност на съдилища при разглеждане на гражданскоправен спор.

Въззивният съд е изложил мотиви за това, че от събраните по делото доказателства не може да се направи извод за наличието на такива нарушения при разглеждането на делото и при постановяване на решението.

Не е нарушен принципът за достъп до правосъдие, провъзгласен в член 6, § 1 КПЧОС, който гарантира на заинтересованото лице правото да представи всякакво искане, свързано с неговите права и задължения, пред съд или трибунал. По този начин посоченият член включва „право на съд“, един от аспектите на което е правото на достъп, тоест правото на иницииране на производство пред съд по гражданскоправни въпроси.

Не е нарушен член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, според който всеки, чийто права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия. Всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван.

Ищците са били конституирани в качеството си на ответници в производството т.е. те не са инициирали производството първоначално, поради което в първата инстанция по разглеждането на делото този принцип не може да бъде нарушен за тях.

Съответстващото право, на правото да се инициира гражданско производство за ответниците е правото им на жалба и отнасянето на спора по реда на обжалването пред друга инстанция. От събраните доказателства не се установява това право на ответниците да е било нарушено, като те са го упражнили надлежно, като са използвали всички законови възможности за обжалване на постановеното първоинстанционно решение.

Въззивната жалба на ищците е била разгледана от съответния съд, установен със закон, който я е разгледал по същество и се е произнесъл в разумен срок. Във въззивна си жалба, жалбоподателите твърдят, че първоинстанционния съд разбирал правото на достъп до правосъдие, като „възможност да влезеш в съд“ и не е изложил задълбочени мотиви по доводите им. Оплакването е неоснователно, като изложените мотиви от СГС относно липсата на нарушаване на правото на достъп до правосъдие са задълбочени и разглеждат всеки аспект на това право.

Не е нарушен и принципът на равнопоставеност на страните. Този принцип, според приетото в съдебната практика, включва правото на всяка страна да бъде предоставена възможност да изложи своя случай – включително своите доказателства – в условия, които не я поставят в съществено по-неизгодно положение по отношение на другата страна, като в това число не е приемливо едната страна да извършва процесуални действия пред съд без знанието на другата страна, която няма и възможността да ги коментира.

В конкретния случай на страните, респективно на ответниците по гр.д. № 1713/2016 г. на ОС – Бургас и делата по неговото обжалване, е дадена възможност да изложат становището си в отговор и да посочат и съберат доказателства, които са били надлежно обсъдени.

Въззивният съд е обсъдил процесуалните действия на първоинстанционния съд и на въззивния съд и тези на ВКС, за да обоснове извода си, че в нито една от съдебните инстанции не е допуснато неравенство между правата на страните в процеса, напротив – и двете страни в процеса са получили преписи от всички книжа по делото, участвали са в съдебните заседания, предоставена им е еднаква възможност да направят искания, да изразят становище по исканията на насрещната страна, като 2 спрямо тях са приложени еднакви процесуални срокове. Изложеното обосновава извода, че по делото не се установява нарушение на принципът на равенство на страните.

От събраните доказателства, не се установява също така да е нарушено правото на независим и безпристрастен съд.

Независимостта се преценява с оглед липсата в състава на съда разглеждащ делото на лице, което да бъде в условия на подчинение или друга зависимост от страна по делото. Такива доказателства не са събрани.

Липсват доказателства и за липса на безпристрастност при разглеждане на делото. Липса на безпристрастност се констатира в случаите, когато едно и също лице осъществява различни функции в рамките на съдебния процес или е в йерархична или друга връзка с друг участник в производството или когато съдия, разглеждал делото има личен интерес по делото или професионални или лични връзки със страна или адвокат по делото. Твърдението на ищците е, че тъй като се касае за дело на техен колега, съдиите от ВКС не са били безпристрастни. На първо място страна по делото е била сестрата на съдия във ВКС, а не самият той. Въпреки това, самият факт на разглеждане на дело от колеги на засегнат съдия от същия съд не е абсолютно основание за отвод на същите. За да се приеме, че е налице предубеденост и липса на безпристрастност следва да бъде установено, че при разглеждане на делото са налице такива нарушения на правата на страната, за които да може да се направи обосновано предположение, че се дължат именно на личните отношения между съдебния състав и насрещната страна. Следва да се отбележи също така и че в нито един момент ответниците по делото не са привили искания за отвод на членове на съставите, разглеждащи делото, което е тяхното средство за процесуална защита срещу нарушаване на принципа на безпристрастност на съда.

Жалбоподателите твърдят, че основният порок на воденото срещу тях гр.д. № 1713/2016 г. на ОС – Бургас, както и делата по инстанционния му контрол, се състои в това, че то е образувано по исковата молба на ищцата К. Б., която е нелегитимен ищец, представяща се с договор за цесия, който е недействителен и е по вземане, каквото не се дължи, тъй като е с изтекла погасителна давност по чл.110 ЗЗД, на което са се позовали пред съд.

Твърдят, че тези факти са били изложени от тях, но не са били обсъдени от съда по гр.д. № 1713/2016 г. на ОС – Бургас или въззивната или касационна инстанция.

Оплакването е неоснователно. Възражението за нищожност на договора за цесия и изтекла погасителна давност е коментирано от инстанциите, като е прието, че тези възражения не са относими към предмета на делото. Така в решение № 271/14.07.2017 г. на БОС: „в производството по иска по чл.135 от ЗЗД длъжникът не може да се брани с възражения, които се основават на отношенията, които легитимират ищеца като кредитор.“

Защитата си като длъжник по тези отношения ответникът може да осъществи само по иска за вземането, което следва от всичко изложено по-горе относно предмета на иска с правно основание чл.135 от ЗЗД /така и в определение № 626 от 13.05.2015 година на ВКС по гражданско дело №1406/2015 година/.

Поради това именно не следва да бъдат обсъждани по същество направените от ответниците възражения, свързани със съществуването на вземането на ищцата и поспециално за недействителност на договора за цесия, както и за погасяване на вземането по давност. Освен това, при отчитане на развитието на съдебния спор, свързан именно с установяване съществуване вземането на ищцата от сочените от нея факти и разрешен със сила на пресъдено нещо, всички тези техни възражения са и напълно преклудирани от последната (СПН).

Необходимо е само да се посочи с оглед твърденията на ответниците, че в постановените в този процес съдебни актове подробно и обстоятелствено са 3 разгледани и обсъдени всички техни възражения, свързани с твърдяната от тях недействителност на договора за цесия. При това положение и с оглед събраните, обсъдени по-горе доказателства и тяхната доказателствена сила следва безспорният извод, че качеството на длъжник на първите двама ответника по отношение на ищцата е безспорно установено.“

В решението на БАС на стр. четвърта „По горните съображения всички възражения на въззивниците касаещи… оспорването на извършената от кредитора Б. цесия на вземането по същия в полза на К. Б., изтекла погасителна давност за вземането … не могат да бъдат предмет на разглеждане по настоящия спор.

Качеството на кредитор на Б. е закрепено със сила на присъдено нещо по влязлото в сила съдебно решение и не може да бъде пререшавано при разглеждане на иска по чл.

135 от ЗЗД.“

И в определение № 512/12.06.2019 г. на ВКС на страница пет същите възражения са обсъдени, като касационни основания и е намерено от ВКС, че те не съставляват такива.

Въззивният съд е отбелязал, че в производството по настоящото дело не може да се иска пререшаване на правен спор или ревизиране на фактическите констатации или правни изводи на инстанциите по същество, доколкото спорът между страните е решен с влязло в сила съдебно решение, постановено в законосъобразно водено производство.

Въззивният съд е приел за неоснователно искането в жалбата за произнасяне от съда относно нищожността на произнесените актове по гр.д. № 1713/2016 г. на ОС – Бургас и инстанционния му контрол – в.гр.д. № 10/2018 г. на АС – Бургас и гр.д. № 4385/2018 г. на ВКС, като произнесени по искането на нелегитимен кредитор по аналогията на чл.204, ал.3 от АПК, по което искане няма произнасяне в обжалваното решение. Дори да бъде уважен предявеният от ищците в настоящото производство иск, не са налице предпоставки в същото да бъдат обявени за нищожни съдебните решения, респективно определение. Аналогията с цитирания текст е недопустима, тъй като за обявяването на нищожност на съдебни решения е предвиден изричен ред в ГПК и той е отделно исково производство. Двете производства не могат да бъдат съединени за общо разглеждане, тъй като се разглеждат по различен процесуален ред (производството по ЗОДОВ има отлики от общия исков процес).