Решение № 3097 от 20.05.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3097 гр. София, 20.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

ЦВЕТИНА В. КОСТАДИНОВА при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20241100511052 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответника Д. Ф. Ж., чрез назначения особен представител адв. Васил Танков, срещу решение № 14314 от 20.07.2024 г., постановено по гр. дело № 48318/2021 г. по описа на СРС, 87 състав, с което е уважен предявеният от ЗК „Лев Инс“ АД положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 500, ал. 2 КЗ за сумата от 243,87 лв., представляваща дължимо регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение по щета, образувана във връзка с ПТП, реализирано на 17.09.2015 г. гр. София, по вина на водача на лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Транспортер“, ДК № ********* – Д.

Ф. Ж., чиято гражданска отговорност към датата на ПТП е била застрахована при ЗК „Лев Инс“ АД, който е управлявал МПС без да притежава свидетелство за управление/с отнето свидетелство за управление на МПС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 29.10.2020 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 от ГПК по ч.гр.д. № 52809/2020 г. по описа на СРС, 87 състав.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, като 1 въззивникът счита, че по делото не е доказано реално плащане на регресното задължение от ищеца в полза на застрахователя по застраховка „Каско“ на увредения автомобил, а първоинстанционният съд е основал изводите си на преклудирани доказателства.

Въззивникът намира, че недопустимо вещото лице по ССЕ е обсъждало непредставени по делото писмени доказателства, като по делото не се установявало плащането на регресния дълг да се е случило на посочената дата 04.05.2016 г., поради което претендираното вземане било погасено по давност. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявения иск в цялост.

Въззиваемият ЗК „Лев Инс“ АД е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави следното:

Предвид разпоредбата на чл. 154 ГПК за възникване на регресното вземане по иска с правно основание чл. 500, ал. 2 КЗ ищецът следва да установи, че вредите на пострадалото лице са причинени от делинквента-ответник с негово виновно и противоправно поведение; че към датата на ПТП между страните е съществувало действително облигационно правоотношение по договор за застраховка „Гражданска отговорност”, като в изпълнение на задълженията си по него застрахователят е заплатил на увреденото лице (респ. на неговия застраховател по имуществена застраховка) обезщетение при настъпване на застрахователно събитие за репариране на действителните вреди; както и че делинквентът е управлявал моторното превозно средство, без да притежава правоспособност за управление на съответната категория моторно превозно средство. Съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК ищецът следва да установи горепосочените обстоятелства, а в тежест на ответника е да докаже, че е погасил претендираното вземане.

В случая всички елементи от фактическия състав на спорното право се установяват несъмнено по делото от събраните писмени и гласни доказателства, като с въззивната жалба ответникът оспорва единствено плащането на регресния дълг от ищеца към застрахователя по имуществена застраховка „Каско на МПС“, респ. датата на превода, с оглед на което намира вземането за погасено по давност.

От приетото по делото заключение на ССЕ се установява, че на 04.05.2016 г. ЗК „Лев Инс“ АД е наредило банков превод към ЗАД „ДЗИ – Общо застраховане“ АД за сумата от 57552,89 2 лв. с посочено основание „регресни задължения“ пл. IV/2015, сред които е и претенцията по щета № 0000-5106-15-5-03489 на стойност 243,87 лв. Според вещото лице банковият трансфер е приключен и плащането на посочената сума е реално извършено на посочената дата. Изложеното се установява и от представеното преводно нареждане от 03.05.2016 г. за посочената сума, ведно с писмо и приложение, включващо описание на задълженията на ЗК „Лев Инс“ към ЗАД „ДЗИ“ по плащане 4/2015, които са приети по делото като писмени доказателства в открито съдебно заседание пред СРС от 31.05.2023 г. по искане на ответника.

Във връзка с възраженията във въззивната жалба следва да се отбележи, че описаните доказателства не са били преклудирани, доколкото с определението по чл. 140 ГПК първоинстанционният съд не е разпределил изрично в тежест на ищеца задължението му да докаже плащане на претендираната сума в полза на застрахователя по застраховка „Каско“ (указано е, че подлежи на доказване фактът на плащане на застрахователно обезщетение на увреденото лице, но не е уточнено от кое лице, респ. че подлежи на доказване плащането на регресния дълг от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на виновния водач в полза на застрахователя по застраховка „Каско“ на пострадалото лице), нито е изпълнил задължението си по чл. 146, ал. 2 ГПК да укаже на ищеца, че не сочи доказателства за този факт. Същевременно, нито в отговора на исковата молба, нито в първото открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд това обстоятелство не е било оспорено от ответната страна – изложените възражения в срока по чл. 131 ГПК касаят настъпването на ПТП, наличието на правоспособност за управление на МПС от ответника, на валидно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ и размера на щетата, но по отношение на факта на извършено плащане на застрахователното обезщетение и възстановяването му от ищеца не са изложени каквито и да било възражения, поради което оспорването на тези обстоятелства за пръв път във въззивната жалба се явява преклудирано.

В допълнение следва да се отбележи, че процесуалният представител на Д. Ж. не е оспорил заключението на ССЕ, което установява плащането на регресния дълг от ищеца на 04.05.2016 г., а писмените доказателства в подкрепа на този факт са приети по делото именно по искане на адв. Танков в третото открито съдебно заседание в първоинстанционното производство.

С оглед на изложеното, при съвкупна преценка на събрания доказателствен материал и при спазване правилата за разпределяне на доказателствената тежест между страните настоящият въззивен състав намира за установени всички елементи от фактическия състав на спорното право, поради което е налице основание за ангажиране на отговорността на ответника за възстановяване на платения от ищеца регресен дълг в претендирания размер.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че ответникът по същество не оспорва извършеното плащане от ищцовото дружество в полза на застрахователя по застраховка „Каско“ на увредения автомобил, а единствено датата, на която е бил извършен преводът, но дори и да се приеме, че тя е недоказана, вземането не е погасено по давност. Най-ранната дата, която може да бъде приета като начало на давностния срок при липса на други данни за 3 плащане, е тази на ПТП – 17.09.2015 г., като давността е спряла да тече в периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. на основание чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, във връзка с § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето (обн.

ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г.). Ето защо при всички положения към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 29.10.2020 г. (от която дата установителният иск се счита предявен – арг. чл. 422, ал. 1 ГПК и давността се прекъсва на основание чл. 116, б.

„б“ ЗЗД) петгодишният давностен срок по чл. 378, ал. 6 КЗ не е изтекъл, поради което исковата претенция е основателна и следва да бъде уважена изцяло.

Предвид идентичните правни изводи, до които достига въззивната инстанция, първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия направените разноски за настоящата инстанция за платени държавна такса, депозит за особен представител и юрисконсултско възнаграждение в общ размер от 325 лв.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 14314 от 20.07.2024 г., постановено по гр. дело № 48318/2021 г. по описа на СРС, 87 състав.

ОСЪЖДА Д. Ф. Ж., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „*********, да заплати на ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК 121130788, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.

„Симеоновско шосе“ № 67А, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 325 лв., разноски пред въззивната инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4