Решение № 3686 от 06.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3686 гр. София, 06.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Ванина Младенова при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100501645 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20205436 от 01.11.2021 г., постановено по гр. дело № 43382/2020 г. по описа на СРС, 173-ти състав, са били уважени предявените от „Топлофикация София” ЕАД срещу Е. Б. В. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.

1 ЗЗД, за сумата от 921,11 лева, представляващи главница за потребена незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2016г.-м.04.2019г., сумата от 37,73 лева, представляваща главница за дялово разпределение за периода м.02.2017г.-м.04.2019г., ведно със законната лихва върху всяка от двете суми от датата на депозирането на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (11.06.2020г.) до окончателното им изплащане, за сумата от 173,24 лева за законна лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2017г.-04.06.2020г. и сумата от 7,77 лева за законна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода 31.03.2017г.- 04.06.2020г.

Със същото решение Е. Б. В. е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 715,00 лева, представляваща разноски в производството пред СРС, както и сумата от 75,00 лв., представляваща разноски в заповедното производство.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника, в която са изложени оплаквания за неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите.

1

Поддържа, че между страните не е налице договор, тъй като от негова страна липсва волеизявление за сключване на такъв. Сочи, че изводът на съда е в нарушение на Конституцията на Република България, ЗС, ЗЗП, както и на ЗЗД. Изтъква, че отоплителните тела са били демонтирани, поради което и имотът не се отоплявал. Сочи, че не е подписвал протокол и жилището не е част от етажната собственост, а изводът на СРС в обратна посока бил необоснован. Моли съда да отмени обжалваното съдебно решение.

Въззиваемият ищец - „Топлофикация София” ЕАД, както и третото лице-помагач на страната на ищеца - „Т.С.” ЕООД, в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не са подали отговор на въззивната жалба. С молба от 16.03.2023 г. въззиваемият ищец, чрез процесуалния си представител е подал молба, с която оспорва жалбата.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като особеният представител не дължи държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

Процесният договор за търговска продажба на топлоенергия се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на 2 определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.

Ето защо, противно на поддържаното в жалбата, съобразно цитираната нормативна уредба, възникването на облигационно правоотношение за битови нужди, не е въз основа на индивидуален договор, а възниква по силата на закона със собственика или вещния ползвател на топлоснабдения имот. В конкретния случай по делото е представен Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 3 от 24.01.2001 г., том I, рег. № 296, дело 2/2001 г. на нотариус Т.В., от който се установява, че Е. Б. В. е собственик на процесния имот, до който ищецът е доставил топлинна енергия. Следователно противно на поддържаното в жалбата именно ответникът В. е пасивно материално легитимирана да отговаря по иска. Ирелевантно е обстоятелството дали имотът фактически е обитаван, тъй като нормативно задължен да заплаща стойността на доставената топлинна енергия е собственикът или вещният ползвател.

По отношение на оплакването, че въпреки демонтираните радиатори в имота, ищецът е начислявал топлинна енергия следва да се отбележи, че от заключението на допуснатата и изслушана пред СРС СТЕ, което не е било оспорено от страните и настоящият състав на съда намира за компетентно и обективно даденото, и кредитира с доверие се установява, че топлинна енергия не е била начислявана за отопление на имот, с изключение на щранглирата в банята, тъй като отоплителните уреди са били демонтирани, а само за БГВ и за сградна инсталация. В тази връзка следва да се отбележи, че за да възникване задължението за топлинната енергия отдадена от сградна инсталация е достатъчно ответникът д а е собственик на жилище в топлоснабдявана сграда, за да се счита за потребител. При това той остава такъ в потребител дори и да е прекратено топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището, тъй като в тази хипотеза и съгласно изричната разпоредба на чл. 153, ал. 6 ЗЕ ответникът остава потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост.

В този смисъл са и събраженията застъпени в РЕШЕНИЕ № 5 от 22.04.2010 г. на КС на РБ по к. д. № 15/2009 г., с което е отхвърлено искането на омбудсмана за относно конституционносъобразността на чл. 153, ал. 1 и 6 от Закона за енергетиката ). Нещо повече, с решение от 5 декември Съдът на Европейския съюз (СЕС) прие, че в българската правна уредба, която задължава собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че 3 индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент, не противоречи на правото на ЕС и в частност на правата на потребителите и регулацията за нелоялните търговски практики. Напротив, следва сметките за използваната топлоенергия в тези общи части да се изготвят индивидуално за всеки собственик на обект в сградата, като се изчисляват пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.

Неоснователно е и оплакването, че процесният недвижим имот не е част от Етажната собственост, тъй като съгласно чл. 38 и чл. 39 ЗС етажната собственост възниква по силата на закона /ex lege/ при сгради, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици. Именно в този случай общи на всички собственици са земята, върху която е построена сградата, дворът, основите, външните стени, вътрешните разделителни стени между отделните части, вътрешните носещи стени, колоните, трегерите, плочите, гредоредите, стълбите, площадките, покривите, стените между таванските и избените помещения на отделните собственици, комините, външните входни врати на сградата и вратите към общи тавански и избени помещения, главните линии на всички видове инсталации и централните им уредби, асансьорите, водосточните тръби, жилището на портиера и всичко друго, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползване (чл. 39, ал. 1 ЗС). Необходимо е поне четири самостоятелни обекта в сградата да принадлежат на различни физически или юридически лица, за да се прилагат спрямо тях правилата на етажната собственост (чл. 3 ЗУЕС), както е в конкретния случай, доколкото от представения Протокол на ЕС от 21.02.20022 г. се установява, че самостоятелните обекти /апартаменти/ са 34.

Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания включително и относно размерите на уважените обектвино съединени главни и акцесорни установителни искове, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част и същото следва да се потвърди.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20205436 от 01.11.2021 г., постановено по гр. дело № 43382/2020 г. по описа на СРС, 173-ти състав.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „Топлофикация София” ЕАД - „Т.С.” ЕООД.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

4

1. _______________________

2. _______________________

5