Решение № 611 от 02.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 611 гр. София, 01.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Воденичарова

Цветина Костадинова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20231100504452 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 4.04.2022 г., постановено по гр.д.№ 38650/ 2021 г. на Софийски районен съд, ГО, 153 състав, на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ е признато за незаконно и отменено уволнението на О. М. М. /ЕГН **********/, извършено със Заповед № 3/ 18.06.2021 г. за прекратяване на трудов договор № 002 от 23.07.2007 г. на основание чл.325, ал.1, т.9 КТ; на основание чл.344, ал.1, т.2 КТ О. М. М. /ЕГН **********/ е възстановен на заеманата до уволнението длъжност: „електромонтьор”; и на основание чл.225, ал.1 КТ „Г.-З.“ ЕООД /ЕИК ****/ е осъдено да заплати на О. М. М. /ЕГН **********/ сумата 9 438 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконното уволнение за периода 23.06.2021 г.- 23.12.2021 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното й изплащане, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 782.66 лв.- разноски по делото, като искът с правно основание чл.225, ал.1 КТ е отхвърлен за разликата над присъдената сума от 9 438 лв. до пълния предявен размер от 9 600 лв. На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът „Г.З.“ ЕООД е осъден да заплати по сметка на СРС сумата 537.52 лв.- държавна такса за уважените искове.

С определение от з.з. на 21.06.2022 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, е изменено решението от 4.04.2022 г. в частта относно присъдените на О. М. М.

1 разноски, като „Г.-З.“ ЕООД /ЕИК ****/ е осъдено да заплати на О. М. М. „още 782.66 лв.- разноски за адвокатско възнаграждение“. Определението, като необжалвано от страните, е влязло в сила.

Постъпила е въззивна жалба от „Г.-З.“ ЕООД- гр. София /ответник по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която са уважени предявените от О. М. искове, и в частта за разноските, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете като неоснователни, с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна О. М. М. /ищец по делото/- починал в хода на въззивното производство /на 5.01.2023 г./, с конституирана при условията на чл.227 ГПК законна наследница М. О. С., оспорва жалбата на ответника и моли да бъде постановено решение за отхвърлянето й като неоснователна, като претендира разноски за въззивното производство.

Предявени са искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, чл.344, ал.1, т.2 КТ и чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно.

Недопустимо е в частта, в която е уважен предявен от О. М. иск по чл.344, ал.1, т.2 КТ- за възстановяването му на заеманата до уволнението работа, тъй като упражненото с този конститутивен иск субективно потестативно право е строго лично неимуществено и ненаследимо право, което е погасено със смъртта на ищеца, настъпила на 5.01.2023 г., в хода на въззивното производство. При това положение решението- като недопустимо в посочената част, следва да бъде обезсилено и производството по делото следва да бъде прекратено /в този смисъл Решение № 869 от 6.07.2004 г. по гр.д.№ 687/ 2002 г. на ВКС, III ГО/. В останалата обжалвана част постановеното от СРС решение е допустимо /относно исковете по чл.344, ал.1, т.1 КТ и чл.344, ал.1, т.3 КТ процесуалното правоприемство е допустимо/, а по съществоправилно.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение за 2 правилно в останалата обжалвана от ответника „Г.-З.“ ЕООД част, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за уважаване на предявените от О. М. /със законна наследница М. М.а/ срещу дружеството искове по чл.344, ал.1, т.1 КТ и чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ като основателни и доказани- чл.272 ГПК.

Приложеното от работодателя- ответник основание за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца О. М. по чл.325, ал.1, т.9 КТ изисква кумулативното наличие на следните предпоставки: 1. невъзможност на работника или служителя да изпълнява възложената му работа поради болест, довела до трайна неработоспособност, или поради здравни противопоказания, и 2. липса на друга подходяща за здравословното състояние на работника или служителя работа в предприятието. Невъзможността за изпълнение на работата поради болест, довела до трайна неработоспособност /инвалидност/, изисква на работника или служителя да е призната трайна неработоспособност /ТНР/ от 50 % и повече, което е от компетентност на ТЕЛК и се извършва по установения в Наредбата за медицинската експертиза /НМЕ/ ред. Хипотезата „поради здравни противопоказания” е налице в случаите, при които работникът или служителят боледува от болест, която не е довела до трайна неработоспособност, но го поставя в състояние на невъзможност да изпълнява точно определена работа по трудовото правоотношение. И в двете посочени хипотези се касае за медицински въпроси, намиращи се в професионалната компетентност на ТЕЛК. В компетентността на ТЕЛК, респ. НЕЛК, е със заключението по експертното решение да посочи болестта, довела до инвалидност /ТНР/, и наличието на съответни здравни противопоказания на заболяването във връзка с условията на труд, характерни за заеманата от работника или служителя длъжност.

По делото не е спорно, а се установява и от представените писмени доказателства /трудов договор от 23.07.2007 г. и допълнително споразумение към него от 12.12.2016 г./, че считано от 1.08.2007 г. между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, по което ищецът О. М. е заемал длъжността „електромонтьор“ в ответното дружество „Г.-З.“ ЕООД- гр. София. Според приложеното от ответника Допълнително споразумение от 12.12.2016 г. ищецът М. е преназначен на длъжността „електромонтьор“ с „място на изпълнение на новата длъжност: отдел офис“.

Това правоотношение е прекратено едностранно от работодателя със Заповед № 003/ 18.06.2021 г. на Управителя на „Г.-З.“ ЕООД, връчена на ищеца при отказ на 22.06.2021 г., на основание чл.325, ал.1, т.9 КТ- „въз основа на заключение на Експертно решение на НЕЛК № 1324/ 4.06.2021 г.“.

Според представеното в първоинстанционното производство Експертно решение на НЕЛК № 1234/ 4.06.2021 г. на Специализиран състав по вътрешни, 3 белодробни и ССЗ, на ищеца О. М. е призната 50 % трайно намалена работоспособност, при водеща диагноза: „хипертонично сърце без /застойна/ сърдечна недостатъчност“, и общи заболявания /посочени в решението/, с противопоказни условия на труд: тежък физически труд, нервно- психическо пренапрежение, сменна работа, нощен труд, продължителни преходи пеша и др., като е изрично посочено и че „не може да работи като електромонтьор“. Решението е издадено въз основа на подадена от работодателя жалба срещу ЕР на ТЕЛК, което е отменено от НЕЛК „по трудова препоръка и е определена нова, според която „лицето не може да работи като електромонтьор при посочените в приложената от „Г.-З.“ ЕООД производствена характеристика от 1.02.2021 г., заверена от лекар по трудова медицина, условия на труд“.

Не е спорно по делото, че към датата на издаване на процесната уволнителна заповед на 18.06.2021 г. и към датата на прекратяване на трудовото правоотношение между страните- 22.06.2021 г., цитираното експертно решение на НЕЛК не е влязло в сила, тъй като е обжалвано от ищеца М.. Във въззивното производство е представено решение на АССГ от 30.12.2021 г., постановено по жалбата на ищеца М., за чието влизане в сила доказателства не са представени, което налага извод, че до приключване на устните състезания по настоящото дело обжалваният от М. индивидуален административен акт- ЕР на НЕЛК, не е влязъл в сила.

Правилно е прието в тази връзка от първоинстанционния съд, че тъй като само влезлият в сила индивидуален административен акт- ЕР на ТЕЛК или НЕЛК, е задължителен за съда при преценката на законосъобразността на уволнението по чл.325, ал.1, т.9 КТ- съгласно чл.17, ал.2 ГПК вр. чл.113, ал.3 ГПК, в който смисъл е и постановената по приложението на цитираната норма от КТ константна практика на ВКС /Решение № 666/ 09.04.2006 г. по гр.д.№ 2473/ 2003 г. на ВКС; Решение № 131 от 20.01.2021 г. по гр.д.№ 3855/ 2019 г. на ВКС, ІІІ ГО, а също и Решение № 195 от 17.09.2014 г. по гр.д.№ 1997/ 2014 г. на ВКС, ІІІ ГО/, в настоящия случай работодателят- ответник не е упражнил законосъобразно субективното право да прекрати трудовото правоотношение, тъй като към датата на прекратяването му не е била налице първата посочена по- горе материално- правна предпоставка за това.

Следва да се отбележи, че влизането в сила на посоченото ЕР на НЕЛК след прекратяване на процесното трудово правоотношение, вкл. и в хода на въззивното производство, каквото в случая не е и установено по делото, не представлява факт с правно значение от категорията на визираните в нормата на чл.235, ал.3 ГПК, при чието зачитане от въззивния съд може да се достигне до различен от приетия от СРС правен резултат.

Правилна е преценката на СРС и относно липсата на втората посочена по- горе предпоставка за законност на уволнението- наличие на предписание на здравен орган, 4 удостоверяващо, че при работодателя няма друга работа, подходяща за здравословното състояние на ищеца. Доказателствената тежест за установяването на това релевантно обстоятелство принадлежи на ответника /Решение № 123 от 10.02.2000 г. по гр.д.№ 770/ 1999 г. на ВКС, III ГО; Решение № 278 от 01.04.2010 г. по гр.д.№ 1002/ 2009 г. на ВКС, III ГО; Решение № 332/ 21.10.2011 г. по гр.д.№ 565/ 2011 г. на ВКС, ІІІ ГО;

Решение № 79/ 04.05.2017 г. по гр.д. № 3813/ 2016 г. на ВКС, ІІІ ГО/, от когото такова доказване не е проведено по делото.

Според указаните в цитираното ЕР на НЕЛК № 1234/ 4.06.2021 г. противопоказания, ищецът О. М. не е могъл да работи „като електромонтьор при посочените в приложената от „Г.-З.“ ЕООД производствена характеристика от 1.02.2021 г., заверена от лекар по трудова медицина, условия на труд“, а не да работи „като електромонтьор“. Не са указани в експертното решение противопоказни условия на труд на М. като „електромонтьор“, при това „в отдел офис“, каквото е мястото му на работа- според сключеното на 12.12.2016 г. допълнително споразумение. В този смисъл представените от ответника писмени доказателства: Протокол от 18.06.2021 г. за взети от комисия по трудо-устрояване решения, според които: М. не може да изпълнява длъжността „електромонтьор“ в дружеството; фирмата е с численост на персонала под 50 служители и няма задължение да определя работни места за лица с намалена трудоспособност; и към момента в дружеството липсва свободно работно място/длъжност, подходящи за трудоустрояване и отговарящи на посочените противопоказни условия на труд и квалификацията на служителя, поради което и се налага прекратяване на трудовото му правоотношение /по чл.325, ал.1, т.9 КТ/, както и „щатна ведомост“ на дружеството за м. юли 2021 г., според която в същото има 12 служителя по щат, не изпълняват изискването за пълно главно доказване на обосноваващите спорното материално право факти и обстоятелства. Поради непровеждане на дължимото от ответника доказване следва да бъдат приложени неблагоприятните последици на правилата за разпределение на доказателствената тежест, като бъде прието, че е имало друга подходяща за здравословното състояние на ищеца работа в дружеството, която не му е предложена преди уволнението.