Решение № 396 от 22.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 396 гр. София, 22.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Михаела Касабова при участието на секретаря Мария Т. Методиева като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело № 20231100502833 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 550207 от 30.11.2018 г. по гр.д. № 42891/2015 г. по описа на СРС, 36 с-в поправено с решение от 16.01.2023 г. е признато за установено по предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД съществуването на вземане на ищеца НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ, ЕИК *******, с адрес в гр.

София, бул. ******* ******* към ответника „А.К." ООД, с ЕИК: ******* и седалище и адрес на управление в гр. София, ул. ******* в размер на 4083,18 ЕВРО, представляващи дължима неустойка по чл. 18. 2 от общите условия към договор за безвъзмездна финансова помощ от 30.11.2006 г., начислена за периода от 28.02.2011 г. до 31.05.2013 г., което вземане е установено с акт за установяване на частно държавно вземане № 34/ 04.06.2013 г., ведно със законна лихва за периода от 24.10.2013 г. до окончателното изплащане, за което на 22.11.2013г. е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 44400/2013г. по описа на СРС, 36 състав.

Решението е постановено с участие на трето лице помагач на страната на ищеца – Министерство на икономиката, ЕИК *******, гр. София, ул. „*******.

Решението е обжалвано в срока по чл.259, ал.1 ГПК от страна на ответника „А.К." ООД с изложени доводи, че е неправилно, като необосновано, постановено в нарушение на процесуалните правила и при неправилно приложение на материалния 1 закон. Поддържа, че е въвел в производството своевременно възражения, че не дължи главното вземане, за което е била издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, поради което не дължи и вземането за наказателна лихва – неустойка, предмет на образуваното производство по издадена друга заповед за изпълнение по чл.417 ГПК.

Въпреки това, съдът не е разпределил тежест на доказване по тези възражения, съответно не е съобразил, че срещу издадената заповед за изпълнение по чл.417 ГПК е било подадено в срок възражение от длъжника „А.К." ООД, както и че е било образувано производство по реда на чл.422 ГПК. Изложеното в мотивите на постановеното решение, че заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК досежно главното вземане е влязла в законна сила е неправилно и необосновано. Поддържа, че не дължи вземането за сумата 4083,18 ЕВРО, представляващи дължима неустойка по чл. 18. 2 от общите условия към договор за безвъзмездна финансова помощ от 30.11.2006 г., начислена за периода от 28.02.2011 г. до 31.05.2013 г., което вземане е установено с акт за установяване на частно държавно вземане № 34/ 04.06.2013 г. Основанието посочено в съставения акт не съществува и не е доказано. Съответно, същото е неточно и некоректно отразено и не съответства на вярната фактическа обстановка.

Жалбоподателят отправя искане за отмяна на решението и отхвърляне на исковете за признаване съществуване на парично вземане за неустойка на посоченото основание по договора, за който е издаден акт за установяване на частно държавно вземане № 34/ 04.06.2013 г. Претендира разноски.

В срока по чл.263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ищеца НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ, в който е изразено становище за нейната неоснователност. Ищецът отправя искане за потвърждаване на решението в обжалваната част. Претендира разноски.

В срока по чл.263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от подпомагащата страна Министерство на икономиката, в който е изразено становище за нейната неоснователност. Отправя искане за потвърждаване на решението в обжалваната част.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, съдът намира същата за основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи 2 служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Предявените исковете за подведомствени на гражданските съдилища, предвид разпоредбата на § 10, ал.1 ПЗР на ЗУСЕСИФ, съгласно която всички започнали и недовършени до влизане на закона в сила производства се довършват по досегашния ред, се отнася и до заварените съдебни дела за изявления за финансови корекции по договори за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ. Исковете на НАП за връщане на изплатени суми, заедно със законните лихви върху тях, произтичащи от договор за безвъзмездна финансова помощ, заведени преди влизане в сила на ЗУСЕСИФ на 25.12.2015г., са подведомствени на гражданските съдилища. Ищецът иска да бъде установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, съществуването на частно държавно вземане, произтичащо от договор за безвъзмездна финансова помощ, установено с Акт за установяване на частно държавно вземане. На основание чл.422, ал.1 ГПК, искът се смята предявен от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, като в настоящия случай заявлението е депозирано на 17.10.2013 г. по пощата. Следователно, искът попада в хипотезата на § 10, ал.1 ПЗР на ЗУСЕСИФ и е подведомствен на гражданските съдилища.

Постановеното решение между главните страни е валидно и допустимо.

Предявени са допустими искове в едномесечния срок по чл.415, ал.1 ГПК; видно от заявлението по чл.417 ГПК, по което е образувано гр.д. № 44400/2013 г. на СРС, 36 състав и издадената въз основа на него заповед за изпълнение, вземането в исковото производство съвпада по страни и предмет с вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение.

Съдът, като е посочил, че решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца - Министерство на икономиката, е постановил процесуално недопустимо решение по следните съображения:

Направеното с исковата молба искане за конституиране на трето лице помагач е мотивирано с твърдения, че: НАП не е страна по договора; за Министерството на икономиката е налице правен интерес от участие в производството, тъй като ще бъде установено съществуването на право на вземане, чийто носител е именно третото лице. Съгласно чл.3, ал.7, т.6 от Закона за Националната агенция за приходите, частните държавни вземания на изпълнителните агенции по предприсъединителните финансови инструменти и управляващите органи на оперативни програми, които възникват въз основа на договор, се събират от Националната агенция за приходите.

Тази норма недвусмислено въвежда законова суброгация според която процесуалният субституент на държавата - Национална агенция за приходите, има самостоятелно право на иск и качеството на главна, типична страна в процеса. Носител на заявеното за установяване имуществено право/вземане/е държавата. При действаща нормативна 3 уредба НАП не може да обоснове правен интерес от привличането на друг държавен орган - междинно звено при отпускането на помощта, да встъпи в процеса с цел да издейства благоприятно за агенцията решение. Ищецът НАП е носител на изпълнителния титул за държавното вземане по силата на закона и затова решението по така предявения иск няма да създаде за него никакви права спрямо министерството.

Искът е установителен, което означава, че за НАП като подпомагана страна не може да възникне регресно притезание по отношение на подпомагащото го трето лице, това не се и твърди /в този смисъл Определение № 357 от 7.05.2019г. на ВКС по гр.д.

№3816/2018г., III г.о., ГК/. След като не са налице процесуалните предпоставки за конституирането и участието на третото лице помагач в производството, в тази част решението са явява процесуално недопустимо и следва да бъде обезсилено.

Предмет на установяване в производството е вземането такова, каквото е индивидуализирано в документа по чл.417, т.7 ГПК /Акт за установяване на частно държавно вземане № 34/ 04.06.2013 г./ - вземане в размер на 4083,18 ЕВРО, представляващи дължима неустойка по чл.18. 2 от общите условия към договор за безвъзмездна финансова помощ № BG2004/016 - 711.11.04/E./G/GSC-1-097, сключен между МИЕ и „А.К.“ ООД на 30.11.2006 г., начислена за периода от 28.02.2011 г. до 31.05.2013 г.

В подадената искова молба са изложени твърдения, че ответното дружество не е изпълнило условията по договора, поради което и Изпълнителна агенция ФАР към МИЕ не е одобрила финалния отчет по договора, като е счела, че направените разходи са недопустими и е поискала от ответното дружество да възстанови авансово преведената сума в размер на 39 520 евро, включително натрупана по специалната сметка лихва в размер на 8,31 евро, както и натрупаната лихва от датата на получаване на авансово платената сума до датата на получаване на искането за възстановяване на средствата. Сочи, че на основание чл. 18, т. 2, предл. 2 от ОУ към договора, в случай, че дължимата сума не се възстанови до четиридесет и пет дни от получаване на искането, възложителят има право да увеличи сумата, като прибави наказателна лихва в размер на ставката, прилагана от ЕЦБ към нейните главни сделки рефинансиране в евро плюс 3,5% пункта до окончателното изплащане на задължението. Посочва, че поради липса на погашение и на основание §37, ал. 1 и ал. 3 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за държавния бюджет, преписката за задълженията на ответното дружество е предадена на НАП. НАП издава Акт № 38/08.03.2011 г., за установяване на частно държавно вземане, което към 28.02.2011 г. е възлизало в общ размер на 42 442,91 евро, подробно посочени в ИМ, като главница, наказателна лихва за периода 19.07.2009 г. - 28.02.2013 г. Отделно от това, НАП е издала и Акт № 34/04.06.2013г., за установяване на частно държавно вземане, с което е установено задължение в размер на 4 083,18 евро - наказателна лихва за периода от 28.02.2011 г. до 31.05.2013 г., начислена върху главницата установена с Акт №

4

38/08.03.2011 г., за установяване на частно държавно вземане, въз основа на двата акта са образувани частни гр. дела, за издаване на заповеди за изпълнение, въз основа на документ по чл. 417 ГПК и ИЛ. Ищецът посочва, че по образуваното въз основа на първоначално издадения Акт № 38/08.03.2011 г., ч. гр. дело не е постъпило възражение и заповедта за изпълнение и изпълнителният лист са влезли в сила. Уточнява, че е подадено възражение по ч. гр. дело № 44 400/ 2013 г. по описа на СРС, срещу издадените, въз основа на Акт № 34/04.06.2013 г., за установяване на частно държавно вземане заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, отнасящи се единствено за установената с акта наказателна лихва за периода от 28.02.2011 г. до 31.05.2013г. Посочва, че в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, е постъпило възражение, поради което и за ищеца е налице правен интерес от предявяване на установителен иск за сумата, предмет на издадената, въз основа на Акт № 34/04.06.2013 г., заповед за изпълнение. Претендира разноски в заповедното и исково производство В срока по чл.131 ГПК ответникът не е депозирал отговор на исковата молба. С молба вх. № 5152686/17.10.2017г., депозирана преди първото по делото заседание пред първата инстанция ответникът е посочил, че след издаване на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист по ч. гр. дело № 33581/2012г. въз основа на Акт за установяване на частно държавно вземане № 38/08.03.2011 г. (за главницата за предходен период) ищецът не е предприел никакви действия, с които да спре течението на давността за тези вземания, поради което и главницата е погасена по давност. Посочил е, че доколкото към момента липсва главен дълг, неоснователен е й предявеният в настоящото производство иск за неустойка. Отделно от това е посочил, че по отношение на вземането за последната е изтекла погасителна давност. Такова възражение било изрично релевирано и в подадено по ч. гр. дело № 44400/2013г. на СРС, 36 състав.