Определение № 328 от 02.02.2023, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 328 гр. София, 02.02.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно частно гражданско дело № 20231000500197 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 274 – 279 от ГПК.

Образувано е по: частна жалба от 19.09.2022 г. на ищеца Р. Ж. Б. срещу определението от 25.08.2022 г. по т. д.

№ 310/2022 г. на Окръжен съд – гр. Перник, с което е прекратено производството; и частна жалба от 23.11.2022 г. на ищеца Р. Ж. Б. срещу определението от 17.10.2022 г. по т. д.

№ 310/2022 г. на Окръжен съд – гр. Перник, с което е допълнено определението от 25.08.2022 г. в частта за разноските, като ищецът е осъден да заплати такива на ответника „Юробанк България“ АД в размер на 1 430 лв.

Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск за неоснователно обогатяване е недопустим на осн. чл. 299 ГПК поради наличието на влязло в сила решение по т.д. № 2421/2013 г. на СГС и влязло в сила определение за прекратяване на производството по гр. д. № 9395/2019 г. на СГС. Твърди се, че с решението по т.д. № 2421/2013 г. бил уважен установителен иск по чл. 422 ГПК за вземания на настоящия ответник по договор за банков кредит, по който ищецът бил солидарен длъжник, като силата на пресъдено нещо на това решение обхващала само спорното материално право, а не и фактите, приети за доказани в мотивите. Поради това с настоящата искова претенция не се искало пререшаване на спора по приключилото т.д. № 2421/2013 г., а искът бил основан на твърдението, че процесната сума от 206 840,76 евро е постъпила в патримониума на ответника, но съобразно съдебното решение не е усвоена за погасяване на кредита, поради което е получена от ответника без основание. Сочи се, че предходно заведеното гр. д. № 9395/2019 г. на СГС било прекратено поради това, че към същия момент е било висящо и т.д. № 2421/2013 г., а влизането в сила на 26.02.2020 г. на решението по същото дело представлявало нов факт, който обуславял разлика в основанието спрямо настоящия иск. Твърди се и, че неправилно на ответника са присъдени разноски за адвокат, тъй като такива не били доказани по надлежния начин, а освен това били прекомерни, за което ищецът своевременно 1 направил възражение.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваните съдебни актове.

Ответникът „Юробанк България“ АД в писмените отговори на процесуалния си представител оспорва частните жалби.

Софийският апелативен съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите по частните жалби, намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран от Р. Ж. Б. с искова молба от 27.05.2022 г., с която срещу „Юробанк България“ АД е бил предявен частичен иск за заплащане на сумата 30 000 лв., заедно със законната лихва от подаване на исковата молба до изплащането.

В исковата молба се твърди, че по силата на договор за кредит за оборотни средства № 033/2007/16.01.2008 г. „Банка Пиреос България“ АД /чийто правоприемник е ответникът/ е предоставила на „Рос Паркет“ ЕООД /с предишно наименование „Виал Паркет“ ЕООД/ кредит в размер на 150 000 евро. Договорът бил изменен с анекси, с един от които размерът на кредитът бил увеличен на 200 000 евро, а с анекс от 2.09.2010 г. била уговорена солидарна отговорност на ищеца, а с анекс от 19.01.2012 г. солидарна отговорност поели и дружествата „Евро Паркет“ ЕООД, „Лукс Паркет“ ЕООД, „Вип Паркет“ ЕООД и „Рос Инвестмънт“ ЕООД. Поради твърдяно неизпълнение банката се снабдила със заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 2.10.2012 г. по гр.д. № 36219/2012 г. на СГС срещу главния и солидарните длъжници, измежду които е настоящия ищец, за следните суми: 1) 206 840,76 евро – главница, ведно със законната лихва за периода от 26.07.2012 г. до изплащане на вземането, 2) 4 758,19 евро – възнаградителна лихва за периода от 15.04.2012 г. до 25.07.2012 г., 3) 246,80 евро – наказателна лихва за периода 19.01.2012 г. до 25.07.2012 г., 4) 285 лв. – нотариални такси, 5) 8 322,74 лв. – за държавна такса и 6) 4 611,37 лв. – възнаграждение за юрисконсулт. Преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК с нотариални покани от 19.07.2012 г., отправени към всеки от длъжниците, банката обявила кредита за предсрочно изискуем. Ищецът твърди, че поканите са изпратени 7 месеца след погасяване на кредита, което било сторено на 27.01.2012 г. с директен дебит от банковата сметка на ищеца на сумата 206 840,76 евро, а средствата били получени от последния с отпуснат на същата дата в негова полза нов кредит от банката, осчетоводяван по кредитна сметка № 0010-0940-00000000640, която била различна от кредитната сметка на процесния договор за кредит – № 0010-018400000000508. Банката не зачела това погасяване и обявила кредита за предсрочно изискуем, а това не било зачетено и от съда в исковото производство по чл. 422 ГПК, предмет на т.д. № 2424/2013 г. на СГС, с което вземанията били установени в същия размер. Поради отречения погасителен ефект на тази сума, то тя се явявала събрана от банката без основание и с нея тя се била обогатила неоснователно, поради което подлежала на връщане на ищеца. С покана с вх. № 9300/0952/28.10.2020 г. ищецът поканил ответната банка да му възстанови тази сума, което не е било сторено. По настоящото дело ищецът претендира част от тази сума в размер на 30 000 лв.

В отговора на исковата молба ответникът „Юробанк България“ АД е заявил възражение за недопустимост на иска, тъй като целял пререшаване на спора по т.д. № 2424/2013 г. на СГС, с което по реда на чл. 422 ГПК било признато за установено, че ответникът дължи на банката суми по посочения договор за кредит от 16.01.2008 г. и анекси към него. Твърди се, че по т.д. № 2424/2013 г. било установено, че по този договор не са установени плащания на ищеца на каквито и да е суми, така и по други несъществуващи договори, като не е установено и сключването на 2 друг договор за кредит с ищеца. Твърди се нередовност на настоящата искова молба, както и неподсъдност на същата на ОС – Перник, тъй като седалището на ответника било в гр. София.

Твърди се, че подобни искове с почти идентични твърдения били и предходно заведени от ищеца, но производствата по тях били прекратени с влезли в сила определения – предмет на гр. д. № 9395/2019 г. на СГС, гр.д. № 105/2021 г. на РС – Трън и гр. д. № 281/2019 г. на РС – Трън. Искът се оспорва и по същество – нямало сключен между страните друг договор за кредит от 27.01.2012 г., нито неразрешена платежна операция от банката, а освен това се заявява и евентуално възражение за погасяване по давност на претенцията, започнала да тече от 27.01.2012 г.

По делото е представена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 2.10.2012 г. по ч.гр.д. № 36219/2012 г. на СРС, с която е разпоредено длъжниците „Виал Паркет“ ЕООД, „Вип Паркет“ ЕООД, „Рос Инвестмънт“ ЕООД, „Евро Паркет“ ЕООД, „Лукс Паркет“ ЕООД и Р. Ж. Б. да заплатят солидарно на „Банка Пиреос България“ АД следните дължими по договор за кредит № 033/2007/16.01.2008 г. суми: 1 ) 206 840,76 евро – главница, ведно със законната лихва от 26.07.2012 г. до изплащане на вземането, 2) 4 758,19 евро – възнаградителна лихва за периода от 15.04.2012 г. до 25.07.2012 г., 3) 246,80 евро – наказателна лихва за периода 15.06.2012 г. до 25.07.2012 г., 4) 775,98 евро – за периода от 19.01.2012 г. – 25.07.2012 г.; 5) 285 лв. – нотариални такси, 6) 8 322,74 лв. – за държавна такса и 7) 4 611,37 лв. – възнаграждение за юрисконсулт.

С решение от 20.10.2015 г. по т.д. № 2424/2013 г. на СГС е признато за установено на осн. чл.

422 ГПК, че ответниците „Рос Паркет“ ЕООД /с предишно наименование „Виал Паркет“ ЕООД/, „Вип Паркет“ ЕООД, „Рос Инвестмънт“ ЕООД, „Евро Паркет“ ЕООД, „Лукс Паркет“ ЕООД и Р.

Ж. Б. дължат солидарно на „Банка Пиреос България“ АД следните суми по договор за кредит № 033/2007/16.01.2008 г., за които е издадена горепосочената заповед за изпълнение: 1) 199 102,70 евро, ведно със законната лихва от 26.07.2012 г. до изплащането, и 2) 246,80 евро – наказателна лихва за периода 15.06.2012 г. до 25.07.2012 г. В останалата част исковете са отхвърлени като погасени чрез прихващане с насрещните вземания на „Вип Паркет“ ЕООД по чл. 236, ал. 2 ЗЗД в размер на 4 962,14 евро с левова равностойност 9 705,11 лв. – обезщетение за невръщане в срок на наетото помещение по договор за наем от 20.11.2007 г. за периода 16.03.2012 г. – 22.04.2012 г., и вземане по чл. 233 ЗЗД за сумата 17 968,45 лв. – обезщетение за некачествено извършени работи и повреди в наетото помещение. Решението от 20.10.2015 г. на СГС е потвърдено с решение от 3.08.2018 г. по т. д. № 6551/2017 г. на САС, което не е допуснато до касационно обжалване с определение № 124/26.02.2020 г. по т.д. № 1045/2019 г. на ВКС, І т.о.

В посочените съдебни актове е обсъдено в мотивите и прието за неоснователно възражението на ответниците за плащане на въпросните задължения чрез отпуснати суми по нов кредитен договор на 27.01.2012 г., служебното откриване от банката на нова вътрешна сметка за кредита и закриването на старата кредитна сметка. Прието е, че се касае за вътрешни счетоводни операции по един и същи договор за кредит, а не за погасяване на задълженията чрез плащане в брой или чрез банков превод от друга банкова сметка, като няма и доказателства за сключване на нов, различен от първоначалния договор за кредит № 033/2007/16.01.2008 г. Прието е за преклудирано направеното за пръв път пред въззивната инстанция възражение, че получената от ответника Р. Б. сума от 206 840,76 евро евентуално подлежи на връщане на друго основание – по реда на чл. 55 или чл. 59 ЗЗД, но не и като неиздължен предоставен кредит.

С решение № 42/18.02.2021 г. по т.д. № 2103/2020 г. на ВКС, ІІ т.о., е оставена без уважение молбата на Р. Ж. Б. за отмяна на влязлото в сила решение от 20.10.2015 г. по т.д. № 2424/2013 г. на 3

СГС. Искането е било подадено на осн. чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че е открит нов документ, доказващ тезата на молителя за погасяване на 27.01.2012 г. на задълженията по договора за кредит от 16.01.2008 г., а именно – документа „История на транзакциите“ за периода 1.01.2012 – 30.11.2012 г., който бил представен по адм. дело № 9465/2019 г. на АССГ.

С определение от 19.09.2020 г. по гр. д. № 9395/2019 г. на СГС е прекратено като недопустимо производството, образувано от искова молба от 16.07.2019 г. на Р. Ж. Б. срещу „Юробанк България“ АД, като правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД. Със същата е претендирано осъждане на банката да възстанови на ищеца сумите, събрани по изп. дело № 20128380409252 на ЧСИ М. Б. въз основа на изпълнителен лист от 2.10.2012 г. по ч.гр.д. № 36219/2012 г. на СРС, с които суми банката се била обогатила неоснователно, тъй като вземанията й по договор за кредит № 033/2007/16.01.2008 г. са били погасени на 27.01.2012 г. чрез средства по предоставен нов кредит на ищеца. С допълнителната искова молба е претендирано, ако се установи, че банката не е извършила погасяване на задължението по договор за кредит № 033/2007/16.01.2008 г., да бъде осъдена да възстанови на ищеца средствата, предоставени му с новия кредит. Съдът е приел, че първият осъдителен иск е недопустим, тъй като е основан на възражения, преклудирани от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по т.д. № 2424/2013 г. на СГС. Спрямо алтернативно заявеното искане в допълнителната искова молба е приета недопустимост, тъй като не се установява интереса на ищеца от този иск, доколкото ищецът е заявил, че липсва сключен с банката писмен договор за нов кредит, което е форма за действителност и обосновало задължение на банката за предоставяне на сумата съгласно уговореното в договора. Определението е влязло в сила, като необжалвано.

С определение от 20.08.2021 г. по гр. д. № 105/2021 г. на РС – Трън, потвърдено с определение № 85/2.02.2022 г. по ч. гр. д. № 716/2021 г. на ОС – Перник, на осн. чл. 130 ГПК е върната исковата молба от 29.03.2021 г., с която настоящият ищец е предявил срещу настоящия ответник частичен осъдителен иск за заплащане на сумата 1 000 лв., представляваща част от сумата 200 000 евро поради извършено на 27.01.2012 г. неоснователно дебитиране /усвояване/ на сумата от негова банкова сметка с посочен IBAN. Искът е основан на същите твърдения, както в настоящата искова молба. Прието е, че искът е недопустим на осн. чл. 299 ГПК, а и поради липса на интерес.