Решение № 517 от 24.04.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 517 гр. София, 24.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова при участието на секретаря Невена Б. Георгиева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20251000500268 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Л. П. П., ответник пред СГС, срещу решение № 5874 от 30.10.2024 г., постановено от СГС, ГО, І-18 състав по гр.д.

№ 6690 по описа за 2023 г., в частта, в която са уважени претенциите на ищеца „Юробанк България“ АД, с правно основание чл.430 ТЗ вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.86 ЗЗД по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 36678/16.04.2008 г.

Решението се обжалва и в частта за разноските.

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение.

Същото било постановено в противоречие с материалния и процесуален закон, с практиката на СЕС и ВКС. Решението било необосновано, тъй като липсвали собствени мотиви, а съдът механично бил заимствал мотиви от решения на ВКС. В резултат на това обжалваното решение противоречало на:

СПН, формирана между страните с влязлото в сила решение № 4456 от 08.01.2019 г. по гр.д.№ 58497 по описа за 2016 г. на СРС, 118 състав, потвърдено с решение от 26.04.2023 г. по в.гр.д.№ 8163 по описа за 2019 г. на СГС, ІІІ-В състав; определение по дело С-117/23 на СЕС, постановено относно неравноправни клаузи от типови договори за кредит на Юробанк, както и на решение № 50011 от 26.11.2024 г. по т.д.№ 1060 от 2022 г. на ВКС, Първо ТО, с което ВКС бил променил практиката си, която била цитирана в обжалваното решение с оглед съобразяване с разясненията дадени от СЕС в 1 определението по дело С-117/23. Сочи, че с влязлото в сила съдебно решение било прието, че клаузата на чл.6, ал.2 от договора за кредит, сочещ валутата в която се погасява кредита, била приета за нищожна; същата представлявала основен предмет на договора. Неправилно съдът приемал, че клаузата на чл.1, ал.1 от договора не е неравноправна и обвързва страните. СГС не се бил съобразил, че в клаузите на чл.1, чл.2, чл.6, ал.2 и чл.22 било предвидено едно договорно условие- че основното задължение на кредитополучателя е да плаща кредита в швейцарски франкове, което било прогласено за неравноправно със СПН поради което по необходимост били неравноправни всички текстове от договора за кредит, в които това условие било предвидено.

Счита, че това задължение възлага кредитния риск върху кредитополучателя, така било прието в горецитираното решение на ВКС, както и в решението на СЕС по дело С-117/23 . Счита, че осъждането й да заплати кредита в швейцарски франкове, което било уговорено с неравноправни клаузи, не възстановявало фактическото положение на потребителя, каквото би било без тези клаузи. Изводът на съда противоречал на чл.6, пар.1 от Директива 93/13/ЕИО, тълкуван от СЕС в определението по делото С-117/23, решение по дело С-19/20, решение по дело С-472/20, решение по съединени дела С-80/21 и С-82/21. СГС не бил съобразил и, че валутния риск е настъпил.

Законосъобразността на присъждането на предвиденото в неравноправни клаузи вземане в швейцарски франкове в тази валута по неин исторически курс, противоречало на приетото в решение № 50011 от 26.11.2024 г. по т.д.№ 1060 от 2022 г. на ВКС, Първо ТО като въззивницата цитира дословно пасажи от мотивите на ВКС по това решение. С оглед приетото от ВКС в това решение, както и разясненията, дадени в определението по дело С-117/23 и цитираното в него решение по дело С-118/17 и диспозитива на решение по дело С-260/18, следвал извода, че няма правна възможност за запазване на договора. С оглед приетото в решение по дело С-6/22 на СЕС, не можело да се откаже на потребителя да бъде обявена недействителността на целия договор.

В случая липсвала преценка какви биха били реалните последици за потребителя от прогласяването на недействителността на целия договор.

Сочи, че била заплатила на банката сумата в размер на 45 034, 83 евро, т.е. била погасила целия размер на получената главница от 43 460 евро, което означавало, че тя няма задължение към банката. Това се установявало от заявеното от вещото лице при изслушването му в о.с.з. на 10.10.2024 г.Недействителността на договора било основание за отхвърляне на всички претенции на банката. Дори възниквали реституционни претенции на ищцата срещу банката в размер на 1 574,83 евро. Сочи, че с решението си съдът бил изменил неравноправните клаузи, за да запази договора за кредит, което излагало потребителя на неблагоприятни последици.

Иска се решението да бъде отменено и претенциите на ищеца да бъдат отхвърлени Претендират се разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от „Юробанк България“ АД, ищец пред СГС, в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното от СГС, решение.

Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния 2 и процесуален закон. Цитираната съдебна практика била неотносима до конкретния казус. Така цитираната от въззивницата съдебна практика и разпоредби целяло съдът да бъде въведен в заблуждение и така да постанови едно неправилно решение, но в полза на въззивницата. Точно, обратното, цитираната от първоинстанционния съд съдебна практика била относимата.

Решението било съобразено и с актуалната практика на СЕС, съгласно която се приемало, че договорът трябва да продължи да действа без друго изменение, освен това, което произтича от премахването на клауза, която е приета от съда за неравноправна. Противно на соченото от въззивницата, обжалваното решение било съобразено и с разясненията, дадени в определение по дело С-117/23 на СЕС и по-конкретно т.55 и т.57 от това определение. В този смисъл, договорната връзка съществувала и по силата на това кредитополучателят следвало да върне дължимите главница, лихви и такси на банката. Твърди, че противно на соченото от въззивницата, в цитираната от последната практика на СЕС, не било прието, че клаузата на чл.6, ал.2 е неравноправна и нищожна в цялост. В тази практика било посочено, че валутата следвало да бъде швейцарски франкове като бъде премахнат валутния риск, т.е. като се приложи първоначалния курс на швейцарския франк, съгласно който е определен размерът на отпуснатия кредит. Сочи, че с влязло в сила решение по предходно производство било прието, че е налице валидна облигационна връзка по договора за кредит. По тези предходни производство съдът не бил намерил основание да приеме, че договора за кредит е нищожен. Следвало да се вземе предвид и приетото в определението от 18.12.2023 г. по дело С-231/23, където било прието, че е допустимо в национално законодателство да се предвижда забрана за преразглеждане на въпроси, които вече са разгледани в едно предходно производство и по които съдът се бил произнесъл дори само в мотивите. Това определение било прието във връзка с ТР № 3/2016 от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС. Тези два акта били относими към процесния казус. По този въпрос било произнасяне от ВКС с определение № 50022/12.04.2024 г. по т.д.№ 1902/2022 г. на ВКС, Първо ТО, което също било във връзка с разясненията дадени по дело С-117/23 и което касаело аналогичен казус. Следвало да се имат предвид и разясненията дадени в решението на СЕС по дело С-268/19, където се сочело, че националния съд е длъжен при разрешаване на спора да направи всичко възможно, за да не бъде прогласен целия договор за нищожен.

Целта била да се създаде един устойчив правен ред. Цитираното от въззивника решение № 50011/26.11.2024 г. не било задължителна съдебна практика по смисъла на чл.290, ал.3 ГПК. Освен това въззивницата цитирала само част от мотивите на ВКС в това решение като била изпусната неговата най-важна и определяща част, а именно, че преценката следва да се прави за всеки конкретен случай. Не можело това решение на ВКС да се прилага машинално, без да се изследва конкретния случай.Противно на соченото от въззивницата, приетото от СГС не противоречало на интересите на кредитополучателя. СГС бил обсъдил пълна и всестранно клаузите на договора за кредит и бил достигнал до правилно правни изводи. Не се претендират разноски.

По допустимостта на жалбата:

3

За обжалваното решение въззивникът е била уведомена на 19.11.2024 г.

Въззивната жалба е подадена на 02.12.2024 г./по пощата/.

Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СГС е приел, че клаузата на чл.1, ал.1 от договора за банков кредит, съгласно която банката предоставя на кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 43 460 евро по курс „купува" за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, не е неравноправна и обвързва страните. За да достигне до този извод, първоинстанционният съд се е позовал на съдебна практика на ВКС и по-конкретно: Решение № 50015 от 27.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 657/2021 г., II т. о., ТК, както и посочената в него съдебна практика- решение № 136 от 20.01.2021 г. по т. д. № 1467/2019 г. на ІІ т. о., решение № 168 от 29.01.2021 г. по т. д. № 2184/2019 г. на ІІ т. о., решение № 170 от 16.03.2021 г. по т. д. № 1901/2019 г. на ІІ т. о. т. о., решение № 67 от 12.09.2019 г. по т. д. № 1392/2018 г., І т. о., решение № 83 от 12.05.2022 г. по гр. д. № 2859/2021 г. на ІІІ г. о. и др., в които се приемало, че предвидената в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне позволява на страните по договор за кредит да уговорят сумата на кредита да бъде отпусната във валута, различна от националната (лев) или резервната за страната (евро); Уговорката за предоставяне на кредит в швейцарски франкове в размер на равностойността на швейцарски франкове в лева/евро по курс "купува" за швейцарски франк към лева/евро на банката в деня на усвояване на кредита определяло основната, характеризираща договора за кредит престация и не противоречала на специални разпоредби от Закона за кредитните институции, нито на разпоредбата на чл. 430, ал. 1 ТЗ;

Обстоятелството, че реален паричен поток от кредитора към кредитополучателя в швейцарски франкове не бил налице, както и фактическото предоставяне на усвоения кредит на разположение на кредитополучателя в националната или резервната валута, а не в чуждестранната валута (швейцарски франкове), уговорена в кредитния договор, въз основа на подадени от кредитополучателя искане за усвояване на суми по кредита и молба за превалутиране, не обуславяло извод, че договорът е сключен в български левове или в евро и, че кредитът е предоставен в националната или резервната валута; Когато механизмът за изчисление на общата заета сума, както и приложимият обменен курс били изложени ясно, 4 така че средният потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може да прецени въз основа на точни и ясни критерии икономическите последици за него, произтичащи от договора за кредит по отношение на размера на общата заета сума и обменния курс, клаузите относно валутата, в която се договаря кредитът и които касаели основния предмет на договора, не били неравноправни, а действителни и обвързвали страните. Съгласно същата съдебна практика, обаче, неравноправни били клаузите на чл.6, ал.2 и чл.21-23, свързани с валутния риск. От страна на банката при сключване на договора не била предоставена информация на потребителя относно икономическите последици за задълженията по договора при значителна обезценка на евро/лева спрямо швейцарския франк, относно очакваните прогнози за промяната на курса швейцарски франк/евро, с каквато информация банката с оглед професионалната й дейност, разполагала, както и относно действията, които кредитополучателят следва да предприеме за минимализиране на риска. СГС е достигнал до извода, че при липсата на ясни и разбираеми критерии за икономическите последици, не можело да се приеме, че клаузите свързани с носенето на валутния риск, са уговорени прозрачно. По този начин банката била действала в нарушение на принципа на добросъвестност. Затова и клаузите на чл.6, ал.2 и чл.21-23 били неравноправни. Това позволявало да се възстанови правното и фактическо положение на потребителя каквото било без наличието на посочените неравноправни клаузи. Прието е още, че договорът за кредит може да се прилага и да се изпълнява и без тези клаузи, тъй като се запазвали съществените задължения на страните- задължението на банката да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок и задължението на заемателя да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. С оглед конкретните обстоятелства, запазването на действието на договора без неравноправните клаузи не противоречало на интересите на кредитополучателите-потребители. При преценка за последиците от неравноправните клаузи съдът се е позовал на практиката на СЕС и ВКС, както и на разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП, транспонираща разпоредбата на чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, съгласно която наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. С посочените разпоредби се целяло не обявяване недействителността на целия договор, съдържащ неравноправни клаузи, а замяна на формалното равновесие, което договорът установявал между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което можело да възстанови равенството между тях, като се правело уточнението, че по принцип съответният договор трябвало да продължи да се изпълнява без друго изменение, освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи. В практиката си СЕС сочел, че ако последното условие е изпълнено, съгласно чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО съответният договор трябвало да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право 5 съществувала правна възможност за запазване на договора без неравноправните клаузи, което трябва да се провери, като се приложи обективен подход, в този смисъл били решение от 14.03.2019 г. по дело C118/17, EU:C:2019:207, т. 40 и 51, решение от 26.03.2019 г. по дело C-70/17 и C-179/17, EU:C:2019:250, т. 57, решение от 03.10.2019 г. по дело С-260/18, т.

Разпечатката съдържа 37 от 84 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/63b9999b-5cc9-40e4-9071-52b2dad127e5