Определение № 2601 от 01.08.2025, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2601 гр. Пловдив, 01.08.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в закрито заседание на първи август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Величка П. Белева

Членове:

Николай К. Стоянов

Иван Г. Йорданов като разгледа докладваното от Иван Г. Йорданов Въззивно частно гражданско дело № 20255300502146 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано по частна жалба, подадена от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, с ЕИК *** чрез юрисконсулт Н. Т. против Определение №5676/29.04.2025 г., постановено по гр. дело № 15629/2024 г. по описа на Районен съд - Пловдив, VII гр.с., с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя по чл. 248 ГПК, с вх. № 35481 от 27.03.2025 г. за изменение на постановеното по делото Решение №1059/10.03.2025 г. в частта за разноските.

В частната жалба са релевирани оплаквания за неправилност обжалваното определение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се от въззивния съд да отмени обжалваното определение и да намали присъдените в полза на адв. Г. М. суми, представляващи адвокатски възнаграждения по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за безплатна адвокатска помощ и съдействие в производството по ч.гр.д.№7909/2024 г. по описа на ПРС до размер от 30,50 лв. и в производството по гр. д. № 15629/2024 г. по описа на ПРС до размер от 219,60 лв., съобразно отхвърлената част от исковете, както и да се присъди в полза на жалбоподателя сторените в заповедното и исковото производство разноски, съобразно уважената част от иска в общ размер на 343,67 лв.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на частната жалба от насрещната страна Б. С. чрез адв. М..

Пловдивският окръжен съд, като провери законосъобразността на обжалвания съдебен акт, представените доказателства и становищата на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, внесена е дължимата държавна такса, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата е частично основателна.

Първоинстанционното производство е образувано по повод искова молба, подадена от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, с ЕИК *** срещу Б. Н. С., с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД и ал.2, чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2663,93 лева - главница, дължима по договор за потребителски кредит № ***/ 20.09.2021 г., сключен между ответника и „Ти Би Ай Банк” АД, вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за контрол на просрочени задължения” АД с приложение № 1 от 22.08.2023 г. към Договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 22.08.2023 г., сумата от 1846,72 лева – договорна лихва за периода от 25.10.2021 г. до 25.12.2023 г., сумата от 612,39 лева – обезщетение за забава за периода от 26.10.2021 г. до 23.04.2024 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на 1 депозиране на заявлението в съда – 08.05.2024 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед № 3882/10.05.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК по ч.гр.д. № 7909/2024 г. на Районен съд Пловдив.

С Решение №1059/10.03.2025 г., постановено по гр. дело № 15629/2024 г. по описа на Районен съд - Пловдив, VII гр.с., съставът на Пловдивския районен съд е уважил частично предявените искове, като е признавал за установено в отношенията между страните, че Б. Н. С. дължи на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 23 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД, сумата в размер на 2000,00 лева, представляваща чистата стойност по договор за потребителски кредит № ***/ 20.09.2021 г., сключен между ответника и „Ти Би Ай Банк” АД, вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за контрол на просрочени задължения” АД с приложение № 1 от 22.08.2023 г. към Договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 22.08.2023 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 08.05.2024 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед № 3882/10.05.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 7909/2024 г. на Районен съд - Пловдив, като е отхвърлил предявените искове за сумата в размер над 2000 лева до пълния претендиран размер от 2663,93 лева - главница, дължима по договор за потребителски кредит № ***/20.09.2021 г., сключен между ответника и „Ти Би Ай Банк” АД, вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за контрол на просрочени задължения” АД с приложение № 1 от 22.08.2023 г. към Договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 22.08.2023 г., сумата от 1846,72 лева – договорна лихва за периода от 25.10.2021 г. до 25.12.2023 г. и сумата от 612,39 лева – обезщетение за забава за периода от 26.10.2021 г. до 23.04.2024 г.

В мотивите си съдът е приел процесния договор за кредит за недействителен на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като е изложил подробни съображения в тази насока и е приложил разпоредбата на чл.23 от ЗПК, според която в този случай потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. По отношение на разноските съдът е осъдил „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД да заплати на адв. Г. Г. М., Булстат: ***, с адрес: ***, в качеството му на пълномощник на ответника Б. Н. С. сумата в общ размер на 709,02 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на страната безплатно представителство в исковото производство и в заповедното производството за един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата, от които 609,61 лева за исковото производство и 99,41 лева за заповедното производство съразмерно на отхвърлената част от предявените искове.

Приел е също, че въпреки частичното уважаване на претенцията на ищеца за присъждане на главница по договора, то на последния не следвало да се присъждат разноски съобразно уважената част от претенцията, тъй като разрешенията на Решение на СЕС от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19, чл. 6, пар.1 и чл.7 пар.1 от Директива 93/13 намирали приложение и в настоящия случай. Доколкото се установяло, че праводателят на кредитора предоставя на ответника потребител паричен ресурс по силата на недействителен договор за потребителски кредит, поради което в тежест на потребителя не следвало да бъдат възлагани, направените от ищеца разноски.

С обжалваното определение №5676/29.04.2025 г. съдът е оставил без уважение подадената от ищеца молба за присъждане в негова полза на разноски, съобразно уважената част от исковите претенции, за намаляване поради прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв., като отново решаващата инстанция е изложила подробни аргументи в тази насока.

Съдът, след като разгледа така подадената частна жалба и като съобрази материалите по делото, намира същата за частично основателна, като мотивите за този извод са следните:

С Решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 СЕС е приел, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.

Настоящият състав намира, че описаната в посоченото решение на СЕС хипотеза е 2 различна от процесната такава, поради което решението не би следвало да намери приложение.

На първо място, в решение на СЕС се обсъжда хипотеза на недължимо заплатени от длъжника-потребител суми, които са му били върнати, вследствие на установяването на нищожността на договорна клауза. В случая обаче ответната страна не е заплатила суми, които не се дължат. Напротив – тя не е извършила никакви плащания по процесния договор за потребителски кредит нито към цедента, нито към цесионера. Тоест не е налице недължимо платена сума.

На следващо място следва да се посочи, че производството пред районния съд не е инициирано по повод искова молба от потребител за възстановяване на определени парични суми, които са били платени без да се дължат поради нищожността на договорна клауза /кондикционни искове/, а точно обратното – процесът е иницииран от кредитора, за да се осъди ответникът да изпълни задължението си кредитно правоотношение. За да е приложимо посоченото решение на СЕС, е нужно потребителят да сезира компетентния съд, пред който да бъде установено, че длъжникът е заплатил парична сума по недействителен договор /клауза/, като тази сума трябва да подлежи на връщане, тъй като клаузата, по която е платена сумата е нищожна, респ. платената от длъжника сума надхвърля чистата стойност на главницата, когато договорът е обявен изцяло за недействителен и е приложено правилото на чл. 23 ЗПК. В този случай приетите постановки на СЕС ще са приложими, тъй като ако потребителят понесе част от разноските в зависимост от размера на недължимо платените суми, то това действително би оказало влияние върху намерението му да сезира съответния съд с искане за връщане на даденото, в който смисъл е и Определение №2041/18.07.2024г. по ч.т.д. №274/2023г. на ВКС, I ТО.

С оглед горното следва и изводът, че в полза на ищеца следва да се присъдят разноски, но съобразно уважената част от иска. В първоинстанционното производство ищецът е направил разноски в размер от 127,97 лева-за внесена държавна такса и 250 лв. за депозит за вещо лице по ССчЕ. Ищецът е бил защитаван от юрисконсулт, поради което в негова полза следва да се определят разноски за юрисконсултско възнаграждание в размер на 100 лв. на основание чл.78, ал.8 от ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ. Така общият размер на сторените от ищеца разноски, включително и дължимото юрисконсултско възнаграждение, възлизат на 477,97 лв. и съобразно уважената част на исковата претенция следва да му се присъдят разноски в размер от 186,60 лева за исковото производство.

В заповедното производство ищецът е направил разноски в размер от 102,46 леваза внесена държавна такса, като е бил защитаван от юрисконсулт, поради което в негова полза със заповедта за изпълнение са присъдени 50 лв. за юрисконсултско възнаграждание.

Така общият размер на сторените от ищеца разноски, включително и дължимото юрисконсултско възнаграждение, възлизат на 152,46 лв. и съобразно уважената част на исковата претенция следва да му се присъдят разноски в размер от 59,52 лева за заповедното производство.

Общо в полза на ищеца следва да се присъди сумата от 246,12 лева за направените в исковото производство и в производството по ч. гр. д. № 7909/2024 г. по описа на Районен съд-Пловдив разноски съразмерно с уважената част от исковата претенция.

По отношение на разноските за адвокатско възнаграждение по реда на чл.38,ал.2 от ЗАдв. в исковото производство:

В случая пред първата инстанция е направено искане от адв. М. за присъждане на възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв. С оглед препращащата разпоредба на чл. 36, ал. 2 ЗАдв., относима при преценката на размера на адвокатското възнаграждение е Наредба №1/09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.), която не е обвързваща за съда и третите лица, с оглед даденото тълкуване в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, а служи единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения.