Решение № 5036 от 19.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5036 гр. Пловдив, 19.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330106474 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД срещу И. Д. К., с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД за осъждане на ищеца да заплати на ответника сумата в размер на 400 лева, представляваща главница по договор за заем № ***/*** г., сключен между „Креди Йес“ ООД и ответника, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с Договор за цесия от *** г. и Приложение № 1 от *** г., сумата в размер на 40,83 лева – договорно възнаграждение за периода 28.07.2022 г. – 28.12.2022 г. и сумата в размер на 249,17 лева – неустойка за неизпълнение на чл. 8 от договора за непредставяне на обезпечение, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 27.02.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се излагат съображения, че на *** г. между „Креди Йес“ ООД и ответника е сключен договор за заем № ***/*** г., по силата на който на последния била предоставена сумата в размер на 400 лева, която следвало да бъде върната на пет месечни вноски в срок до 28.12.2022 г.

Посочва се, че в чл. 8 от договора била предвидена неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 209,17 лева плюс 10 % върху остатъчната стойност, след изпадане в неизпълнение на договорното задължение. Посочва се, че с Договор за цесия от *** г. и Приложение № 1 от *** г., „Креди Йес“ ООД е прехвърлило на ищеца процесните вземания. За събиране на посочената сума било депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, по което било образувано ч. гр. д. № 3885/2025 г. по описа на Районен съд Пловдив. С разпореждане по посоченото дело, заявлението било отхвърлено, като на ищеца бил предоставен срок за предявяване на осъдителен иск. Поради изложеното се предявява настоящата 1 претенция.

Претендират се разноски в производството. В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на искова молба от ответника И. Д. К..

Съдът, след преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, на основание чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен Договор за паричен заем № ***/*** г., сключен между ответника и „Креди Йес“ ООД, по силата на който последният е предоставил сумата в размер на 400,00 лева, която ответникът следвало да върне на пет месечни вноски при месечен лихвен процент от 3,330 % и ГПР в размер на 47,790 %. По силата на чл. 6 от договора, страните постигнали съгласие договорът за заем да бъде обезпечен с гарат/и, отговарящ/и на условията по чл. 10,ал.2, т. 1 от Общите условия и поне едно от следните обезпечения: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или издаден в полза на заемодателя ценна книга.

При неизпълнение на посоченото задължение, ищецът дължал неустойка в размер на 209,17 лева по чл. 8 от договора.

С договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от *** г., сключен между „Креди Йес“ ООД и ищцовото дружество и Приложение № 1/ * * * г. към нея, вземанията по процесния договор са прехвърлени.

Ответникът е уведомен за извършената цесия с писмо, доставено на 27.02.2024 г.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

Предявените обективно кумулативно съединени осъдителни искове са с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.

240, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.

За основателността на всеки един от предявените обективно кумулативно съединени искове, дружеството – ищец следва да установи валидно договорно основание – Договор за паричен заем № ***/*** г., сключен между ответника и „Креди Йес“ ООД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от *** г.

Съдът намира, обаче, че така сключеният договор за кредит се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК, за което съдът следи служебно, предвид обстоятелството, че ответникът има качеството на потребител, като съображенията за това са следните:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между “Креди Йес” ООД като заемодател и И. К. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 400 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

2

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Съгласно чл. 8 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 209,17 лева. Разпоредбата на чл. 6 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури гарант/и, отговарящ/и на изискванията на общите условия към договора и с едно от следните обезпечения по избор на заемателя: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга в полза на заемодателя. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 6 и чл. 8 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 6 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури кумулативно гарант и алтернативно – недвижим имот, върху който да бъде учредена ипотека, имущество, предмет на особено залог, банкова гаранция за цялата сума по договора и ценна книга в полза на ответното дружество. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати.

Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 47,790 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.

Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които 3 възниква задължението на потребителя да заплати неустойка за непредставяне на обезпечение, то същата е с характер на сигурен разход и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за паричен заем № ***/*** г., сключен между „Креди Йес“ ООД и ответника, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Поради тази причина и на основание чл. 23 ЗПК ответникът – потребител дължи чистата стойност по договора. Така от съдържанието на същия се установи, че предоставения заемен ресурс е в размер на 400,00 лева.

Не се установи по договора ответникът да е заплащал някакви суми. Поради изложеното предявеният иск за връщане на главницата се явява основателен.

Не така стои въпросът обаче с останалите искови претенции, доколкото същите касаят договорна лихва и неустойка. Предвид обстоятелството, че се дължи единствено стойността по кредита, предявените искове се явяват неоснователни, доколкото излизат извън нея. В тази насока не се дължи и законна лихва върху главницата, доколкото по съществото си същата отново представлява обезщетение за забава.