Решение № 117 от 23.02.2024, Районен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 117 гр. Шумен, 23.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, V-И СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Зара Ех. Иванова при участието на секретаря Стела Любч. Димитрова като разгледа докладваното от Зара Ех. Иванова Гражданско дело № 20233630102013 по описа за 2023 година иск.

Производство по чл.124, ал.1 от ГПК- отрицателен установителен Подадена е искова молба от И. М. А., ЕГН **********, адрес: гр.*** срещу "***" ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление гр.

*****, представлявано от Р.М.Т и Т.В., в която посочва, че направил възражение за погасено по давност задължение, което ответникът е закупил с договор за цесия от 23.05.2006г. Получил отговор, с който му било отказано заличаване на задължението в ЦКР. Счита, че задължението е погасено по давност, поради което моли да бъде признато за установено, че не дължи на ответника сума от 3 915,07 лева по Договор за кредит от 03.07.2003г.

В срока по чл.131 от ГПК, ответникът представя писмен отговор, в който признава, че вземането е погасено по давност. Едновременно с това изразява възражения, че искът е недопустим и неоснователен, като излага съображения в тази насока.

Въз основа на събраните по делото доказателства, преценени в съвкупност от фактическа и правна страна, съдът намира, че искът е основателен по следните съображения:

Ответникът не оспорва фактическите твърдения изложени в исковата молба, напротив признава същите, както и изложените от ищеца правни изводи, че вземането е погасено по давност, макар със съображения в отговора на исковата молба за правните последици на погасителната давност.

Не се навеждат твърдения за спиране или прекъсване на давността.

Няма спор между страните, че на 03.07.2003г. ищецът е сключил с „ ****“ АД договор за банков кредит., както и че вземането е прехвърлено на ответника с договор за цесия от 23.05.2006г. Задължението по този договор е вписано в Централния кредитен регистър.Ответникът е признал, че вземането 1 е погасено по давност, с оглед на което не се изследва въпроса кога същата е изтекла. Поради горното приема ,че искът се явява основателен.

Относно разноските:

С оглед изхода на спора, право на разноски има ищецът.

Ответникът поддържа, че не е дал повод за производството, поради което не следва да бъде ангажиран с разноски, което възражение съдът намира за неоснователно.

Предпоставките за недължимост на разноските по делото от ответника при уважаването на иска са регламентирани в разпоредбата на чл.

78, ал. 2 ГПК и същите са две: ответникът да не е дал повод за предявяване на иска и да го е признал. Тези предпоставки са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета на конкретното дело. Смисълът на разпоредбата е, че ответникът не трябва да се натоварва с разноски, когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. В случая не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК . С извънсъдебното си поведение ответникът е дал повод за завеждането на иска, доколкото вземането на ищеца в ЦКР продължава да съществува, като така поддържаните данни за кредитополучателя в ЦКР му създават затруднения при последващо кредитиране. Също така със становището си от 28.08.2023г. , изпратено до ищеца по повод негово запитване, ответникът е посочил на ищеца, че има вземане от него, като го е информирал за възможности за "гъвкави решения" за доброволно изплащане на задълженията, които счита за дължими. Със същото това становище, позовавайки се на чл. 10 от Наредба № 22/16.07.2009 г. на БНБ за ЦКР, уведомява ищеца, че като финансова институция ежемесечно подава информация за неговото задължение. От тези действия и писма от ответника може да се направи извод, че същият е станал повод за иницииране от ищеца на настоящото производство. По силата на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 22/16.07.2009 г. на БНБ за ЦКР данните, които всеки от кредиторите/включително и цесионери, придобили вече съществуващи вземания от други доставчици на кредитни услуги/ подава за своите клиенти служат за преценка на кредитната задлъжнялост на кредитополучатели, длъжници и поръчители за петгодишен исторически период. Затова, ако не съдейства за точно опестяване на дънните за дълга на ищеца, след като има задължение за това, а е и поканен да го направи, той несъмнено причинава неудобства и/или вреда на кредитополучателя.

Същевременно, с отговора на исковата молба претенцията е оспорена като недопустима и неоснователна, поради което не е налице и следващата предпоставка по чл. 78, ал. 2 ГПК , а именно признание на иска.

Поради горното, съдът намира, че разноски следва да се възложат в тежест на ответника.

В условия на евентуалност, ответникът е направил възражение по чл.78, ал.5 от ГПК – за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

При съобразяване възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение съдът взе предвид следното: съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от 2 член 101, параграф 1 ДФЕС , имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на "легитимни цели". Това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се протИ.поставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС , и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл.

101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, вкл. когато се касае за заварени договори, като не обвързват съда при извършване на преценката му по чл. 78, ал. 5 ГПК , поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС.

Фактическата и правна сложност на делото в конкретния случай се определя от предмета на делото – в случая се касае за отрицателен установителен иск за недължимост на суми на стойност 3 915 лева, като в отговора ответникът по същество признава релевантните факти.

Процесуалният представител на ищеца не се явявал по делото, освен исковата молба е представил писмена защита, в която възпроизвежда буквално изложеното в исковата молба. По делото не са събира писмени и гласни доказателства.

Отчитайки горните обстоятелства, съдът намира, че разноските, които следва да се присъдят в тежест на ответника и които са част от договореното между ищеца неговия адвокат възнаграждение следва да са в размер на 300 лева

Водим от горното, съдът

3

РЕШИ:

Признава за установено, че И. М. А., ЕГН **********, адрес: гр.*** не дължи на "***" ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление гр. *****, представлявано от Р.М.Т и Т.В., сумата от 3 915 (три хиляди деветстотин и петнадесет) лева дължима по договор за кредит от 03.07.2003г.

, сключен между него и „ ****“ АД , което задължение е прехвърлено на "***" ЕООД, ЕИК ******, гр. *** чрез цесия по Договор за прехвърляне на вземания от 23.05.2006г., поради погасяване на вземането на основание изтекла погасителна давност.

ОСЪЖДА "***" ЕООД, ЕИК ****** да заплати на И. М. А., ЕГН **********, адрес: гр.***, сумата 456,61 (четиристотин петдесет и шест лева и шестдесет и една стотинки) лева- деловодни разноски, от които 156,61 левадържавна такса и 300 лева- адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-Шумен, в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Шумен: _______________________ 4