Решение № 19 от 22.01.2026, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 19 гр. С., 22.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С., ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

Стефка Т. Михайлова Маринова при участието на секретаря Илка Й. Илиева като разгледа докладваното от Мартин Цв. Сандулов Въззивно гражданско дело № 20252200500456 по описа за 2025 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 294 от 10.04.2024г., постановено по гражданско дело № 20232230103342 по описа на Районен съд С. за 2023г. , с което е отхвърлен предявеният от „К.Й.” ООД, ЕИК: ......, със съдебен адрес: гр. Х., общ. Х., обл.

Х., ул. К. 14, вх. Б, ет. 3 против Д. Д. Д. с ЕГН: ********** от гр. С., кв. Б., бл.

18, ет. 6, ап. 21 иск за признаване за установено, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че ответникът Д. Д. Д. дължи на ищеца „К.Й.” ООД сумата 3374,37 лева, представляваща частично неизпълнение по Запис на заповед, издаден на 15.09.2020 година в гр. С., предявен на 16.09.2020 година, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.01.2023 година до окончателното й изплащане, сумата 567,49 лева, представляваща разноски по делото, от които 67,49 лева - държавна такса и 500,00 лева - адвокатско възнаграждение, за които по частно гражданско дело № 116 по описа на РС-С. за 2023 година е издадена Заповед № 63/16.01.2023 година за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист от 16.01.2023 година, като неоснователен и е осъдено дружеството да заплати на ответницата направените в производството разноски.

1

Подадена е въззивна жалба от ищеца, чрез представител по пълномощие, в която се твърди, че при постановяване на обжалваното решение съдът е достигнал до правни изводи, които са в противоречие с материалния закон и не са обосновани. В хода на делото е изготвена и приета съдебно-счетоводна експертиза, в отговора на първата задача от която се установява, че посочения в договора ГПР е реално приложения такъв, като изчисленията са направени при включване само на главница и лихва по договора. От текста на договора за заем е видно, че към момента на сключване на договора заемателят дължи само главница и лихва, без да дължи други суми, вкл. и сумата за неустойка по чл.8 от процесния договор. Същата се начислява към задълженията по договора за заем след изтичането на 3 дни от сключване на договора за заем и при условие, че заемателят не е предоставил нужното обезпечение. Ето защо към момента на сключване на договора за заем заемателят е посочил ГПР, изчислено на база главница и лихва, без да включва каквито и да са такси и разноски по договора, тъй като те към този момент не се дължат (неустойката по чл.8). Счита извода на съда относно неправилно изчисление на ГПР по договора за кредит за неправилен, тъй като считаме, че задължението за неустойка не е разход по кредита, който следва да се включи в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 , вр. с nap. 1 от ДР на ЗПК. Неустойката по чл.8 от договора за кредит по своята същност представялява обезщетение за неизпълнение на договорни задължения, а не разход по кредита в смисъла, който е вложил законодателя в разпоредбата на чл.19 ЗПК. Не е отчетено и обстоятелството, че клаузата по чл.8 от всеки един договор за паричен заем е индивидуално уговорена е всеки отделен заемател. Тя е съобразена с тяхното конкретно желание, изразено в молба им за кандидатстване за заем. Заемателите предварително са уточнили и индивидуализирали каква е сумата, която искат да получат. Конкретизирали са параметрите, които биха могли да са по техните възможности - вид, размер, срок, начин на усвояване, размер и брой, както и периодичност на погасителните вноски. Предвид това в договорите за заем е уговорен и размерът на неустойката, който е изцяло съобразен с индивидуалните потребности и възможности на всеки отделен заемател. В този смисъл в текста на всеки отделен договор за заем е включена клаузата на чл.8 с посочване на конкретен размер на неустойка за това неизпълнение.

Неустойката обаче, макар и договорена конкретно в договора за заем не е дължима от потребителя в момента на сключване на договора. В договора са 2 посочени взетите предвид допускания на ГПР, макар и в случая ГПР да е неизменен, формиран е от фиксирано вземане - възнаградителна лихва, което не се променя, при никакви условия, поради което дори не следва да се посочват взети предвид допускания при изчисление на ГПР, доколкото такива няма. В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи на промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, каква неустойка, за какво и в какъв размер, които формират и общо дължимата сума по кредита. Други вземания по този договор няма, В договора няма неяснота каква сума ще следва да връща длъжника по него, за да се чувства заблуден от посочения ГПР. Счита, че в обжалваното решение съдът неправилно е приел, че не е спазена разпоредба по чл. 11 от ЗПК, тъй като е посочен ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на ГПР. Към договора за кредит има погасителен план, подписан от ответника, в който е посочен размера на вноските, техния брой, периодичност на плащане и падежна дата. Тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия му срок и за всички вземания по него, последното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК - за посочване последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми в това число главница и лихви, е неприложимо.

Съгласно самата разпоредба тази информация следва да се съдържа в погасителния план единствено при наличието на различни лихвени проценти, каквито не се установяват в случая. В обобщение счита за необоснован и неправилен извода на съда за нищожност на договора за заем на основание чл.

22 от ЗПК.

На следващо място посочва, че дори и съдът да е счел договора за нищожен, то отхвърлянето на иска в цялост счита за неправилно и незаконосъобразно, тъй като заемателят продължава да дължи връщане на получената и невърната част от главницата по договора за заем, в размер на 1403,72 лв., както сме посочили в исковата молба и в хода на делото тази сума не е оспорена от страна на ответника. В този смисъл е разпоредбата на чл.23 от ЗПК и актуалната съдебна практика. Общата платена до момента сума за погасяване на задълженията по процесния договор за паричен заем № 463899 от заемателката Д. Д. е в размер на 925 лв., разпределена по пера за погасяване на главница, лихва и неустойка, а получената в заем сума е в размер на 1700 лв.

Пълното отхвърляне на предявения иск води до невъзможност за заемодателя 3 да иска от заемателката връщане на остатъка поне на главницата по договора в размер на 1403,72 лв., в който смисъл е разпоредбата на чл.23 от ЗПК. В обобщение се иска да се отмени решението и да се уважи предявеният иск, алтернативно да се уважи подадения от „К.Й.“ ООД иск за сумата от 1403,72 лв., представляваща дължима и неплатена и към момента главница по договор за заем № 463899, сключен с ответника Д. Д. Д., ЕГН: **********.

Претендира разноски.

В срока по чл.263 от ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба, в който се поддържа, че жалбата е неоснователна. Задължението за заплащане на неустойка не е свързано с неизпълнение на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който в противоречие с чл. 11, ал. 1, т, 10 ЗПК не е включен в годишния процент на разходите. Разходът за неустойка е предварително известен на страните, целта на неустойката е да създаде за потребителя задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита. Несъмнено е, че получаването на кредита е обусловено от заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство съдържа множество ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера и изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение трудно изпълнимо. Следователно от значение за интереса на кредитора при определяне на неустойката не е обезпечаването на кредита, а спазването на краткия тридневен срок. По този начин кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението за неустойка. Още повече, ако кредиторът действително е имал намерение да получи обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на договора за кредит и предоставяне на паричните средства под условие от предварителното поемане на поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност той има съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължение за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде 4 изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Това не се променя от факта, че неустойката спира да се начислява при представяне на обезпечение, макар и след срока, тъй като във всички случаи за длъжника ще възникне задължение за неустойка, а същият ще може да влияе само на размера й. В този случай, начислената неустойка не би имала обезщетителна функция, доколкото обезпечение ще бъде представено и то ще обезпечи цялото евентуално неизпълнение, макар и в един по късен момент. Показателно е и обстоятелството, че неустойката санкционира неизпълнението на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора (да върне заетата сума) и се дължи независимо от това дали заемателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Счита, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Постановено е при изяснена фактическа обстановка, при спазване на съдопроизводствените правила и в съответствие е материалния закон. Обоснована и правилна е преценката на съда, че за да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал.1 от ЗПК, чл. 11, ал.1, т. 7-12 и т. 20 и ат. 2 от ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 79 от ЗПК изисквания. Неспазването на което и да е от изискванията затегнати в посочените разпоредби, според цитираната императивна норма на чл. 22 от ЗПК води до извод за недействителност на договора за потребителски кредит.

Претендира разноски.

В с.з за въззивника не се явява представител. Подадено е писмено становище от представител по пълномощие, с което се поддържа подадената жалба.

В с.з. въззиваемата не се явява. В писмено становище представител по пълномощие оспорва основателността на подадената жалба.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.

5

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства и тези пред настоящата инстанция, намира, че обжалваното решение е частично неправилно, поради което следва да бъде частично отменено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Съгласно т. 17 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК предметът на делото по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. Подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект.

Разпечатката съдържа 30 от 117 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/6397965b-69c9-4fbb-87da-e8c80116a487