Решение № 1025 от 09.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1025 гр. Пловдив, 09.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анна Д. Дъбова при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело № 20255330114740 по описа за 2025 година

С исковата молба ищецът „Демолекс 2“ ООД, ЕИК 205276008, е предявил против „Мулти Мастър Груп“ ЕООД, ЕИК 206538984, кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 20 024 лв. с ДДС, представляваща незаплатен остатък от възнаграждение за осъществени пробивно – взривни работи в обем от 2 605 куб.м. за обект „Изграждане на атрактивен маршрут за пешеходен и велосипеден туризъм – алея от с. Б. до язовирната стена на МВЕЦ Б. – II етап, Подобект – участък от км. 0+840 до км.

1+492, 59“, по Договор за извършване на строително-монтажни работи от 05.09.2024 г., за което е издадена фактура № ***/26.11.2024 г. и сумата от 2 019, 51 лв. – обезщетение за забава за периода от 04.12.2024 г. до 14.09.2025 г., ведно със законна мораторна лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 06.10.2025 г., до окончателното изплащане на задължението.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за извършване на строително-монтажни работи от 05.09.2024 г., по силата на който ответникът възложил на ищеца осъществяване на пробивно – взривни работи за обект „Изграждане на атрактивен маршрут за пешеходен и велосипеден туризъм – алея от с. Б. до язовирната стена на МВЕЦ Б. – II етап, Подобект – участък от км. 0+840 до км. 1+492, 59“, при уговорена цена от 24 лв. на куб.м. без ДДС. Сочи, че в изпълнение на договора е осъществил пробивно-взривни работи в общ обем от 2 603 куб.м., за което се дължи възнаграждение от 62 520 лв. без ДДС или сумата от 75 024 лв. с ДДС.

1

Твърди, че работата е приета с подписване на Протокол – обр. 19 от 26.11.2024 г., като е издадена фактура № ***/26.11.2024 г. на стойност от 75 024 лв. с ДДС. Твърди, че в изпълнение на договора ответникът е заплатил сумата от 30 000 лв. на 20.06.2025 г. и сумата от 25 000 лв. на 16.07.2025 г. Претендира заплащане на незаплатения остатък от възнаграждението, ведно с обезщетение за забава.

В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът – „Мулти Мастър Груп“ ЕООД, е депозирал отговор на исковата молба, с който признава предявените искове. Представя доказателства за погасяване на задължението за главница и лихва, като счита, че следва да намери приложение разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, доколкото не е дал повод за предявяване на иска, тъй като не е получил покана за доброволно плащане.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Възникването на претендираното от ищеца субективно притезателно право се обуславя от положителното установяване при условията на пълното и главно доказване на основание чл. 154, ал. 1 ГПК от негова страна на следните обстоятелства: 1. наличието на действително правоотношение по договор за изработка; 2. ищецът да е изпълнил възложената работа съобразно поръчката в срок и без отклонение от нея и недостатъци; 3. да е предал работата на възложителя и 4. работата да е приета без възражения от ответника.

Съдът намира, че така посочените предпоставки, обуславящи основателността на предявените искове са доказани по несъмнен начин в производството по делото от представените към исковата молба писмени доказателствени средства.

В този смисъл задължението се признава от ответника с отговора на исковата молба, към който са представени доказателства за заплащане на задълженията, предмет на производството по делото.

Доказателство за сключването на процесния договор и поетите от страните правни задължения представлява изпълнението от ответника на неговите договорни задължения за заплащане на уговореното възнаграждение.

Ответникът, чиято е доказателствената тежест за установяване на това правнорелевантно обстоятелство, установи, че в хода на производството по делото, след предявяване на иска, е заплатил изцяло задължението си за главница и обезщетение за забава. Това обстоятелство съдът приема за доказано, тъй като към отговора на исковата молба е представено платежно нареждане от 19.11.2025 г., от което се установява, че сумите за главница и обезщетение за забава в общ размер от 22 043, 51 лв. са заплатени. В тази насока е изричното изявление на процесуалния представител на ищеца, 2 направено с молба от 24.11.2025 г., с която е посочено, че сумите за главница и възнаградителна лихва са заплатени, като са останали незаплатени задълженията за законна лихва и разноски. Това изявление, обективира неизгодни за ищеца факти, и следва да се цени като признание на правнорелевантни за съществуване на спорното право обстоятелства. А признанието на факти е едно от най-достоверните, надеждни и безспорни доказателства в гражданския процес, които преценени в съвкупността с останалите доказателства по делото, водят до изясняване на правния спор, предмет на делото – арг. чл. 175 ГПК.

С молба от 09.12.2025 г. ответникът представя платежно нареждане за заплащане на сумата от още 2 019, 51 лв., с която счита, че е изпълнил изцяло задълженията си в производството по делото.

Доколкото главницата е заплатена в хода на процеса, основателно е искането за присъждане на законна лихва за забава за периода от датата на депозиране на исковата молба в съда – 06.10.2025 г., до датата - предхождаща датата на плащане на главницата – 18.11.2025 г. С молба от 24.11.2025 г. ищецът претендира, че законната лихва за забава върху главницата от 20 024 лв. с ДДС, определена за посочения период е в размер на сумата от 291, 48 лв., за определяне на която е представено извлечение от интернет калкулатор, което съдът възприема. Посочената сума е заплатена на 09.12.2025 г. с платежно нареждане за сумата от общо 2 019, 51 лв.

По изложените правни съображения съдът намира, че вземането на ищеца за главница, обезщетение за забава и законна лихва е изцяло погасено в хода на производството по делото, което обстоятелство съдът е длъжен да съобрази на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, като отхвърли предявените искове, ведно с искането за присъждане на законна лихва.

По отношение отговорността за разноските:

Съдът намира, че в производството по делото разноски следва да се присъдят в полза на ищеца, макар и предявените искове да са отхвърлени. В случая не следва да намери приложение хипотезата на чл. 78, ал. 3 ГПК, установяваща, че в тежест на ищеца се възлагат разноските, сторени от ответника при отхвърляне на предявените искове. Това е така, доколкото тази процесуална норма регулира случаите, в които предявените от ищеца искове са отхвърлени, поради установяване в производството по делото, че съдът е сезиран с неоснователна молба за защита и съдействие. Съдът в настоящия му съдебен състав е сезиран с искове, които са били предявени в защита на съществуващо непогасено парично притезание, чиито носител е ищеца. Тези обстоятелства, както вече бе посочено се установиха в производството по делото. Искът е отхвърлен поради осъществено от страна на ответника погасяване на паричното му задължение чрез плащане в хода на процеса.

Съдът намира за неоснователни доводите на ответника, че не е дал повод за завеждане на делото, доколкото до последния не е изпратена покана за доброволно изпълнение. Видно от представения по делото договор е, че страните са договорили падеж за изпълнение на задължението в срок от 7 дни 3 от издаване на фактура – чл. 4.4 от Договора. По делото е представена фактура от 26.11.2024 г., която носи подпис на представител на ответника – възложител. Следователно с изтичането на седемдневния срок от издаване на фактурата е настъпила изискуемостта на задължението за заплащане на главница. Т.е. падежът за изпълнение на задължението е настъпил преди датата на депозиране на исковата молба в съда и не е било необходимо ответникът да бъде поканен да изпълни.

По така изложените съображения съдът намира, че в производството по делото разноски се следват на ищеца, доколкото последният е сезирал съда с една поначало основателна искова молба, отхвърлена именно защото ответникът, признавайки нейната основателност, е погасил задължението си.

Наистина доброволното изпълнение от ответника е равнозначно на извънсъдебно признание на задължението, но в случая не е налице и хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК, при която законът го освобождава от задължението за възстановяване на разноските, тъй като плащането на договорното задължение е направено след образуване на съдебния спор, като с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото. В този смисъл е практиката на Върховния касационен съд, постановена с Определение № 625/25.11.2015 г. по ч.т.д. № 3056/2015 г., ТК, І т. о., Определение № 688/02.10.2014 г. по ч.т.д. № 2337/2014 г., ТК, І т. о.

В исковото производство ищецът е доказал извършването на разноски за държавна такса от 881, 75 лв. и сумата от 2 500 за заплатено адвокатско възнаграждение – съгласно Договор за правна помощ от 03.10.2025 г. (л. 100 по делото).

Следва да се присъди дължимата държавна такса от 881, 74 лв., определена на основание чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.

В преклузивния за това срок ответникът е релевирал възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. С молба, депозирана преди първото по делото съдебно заседание ищецът оспорва така релевираното възражение, като твърди, че адвокатското възнаграждение е съответно на осъществената работа, както и на проучването на специални нормативни актове от процесуалния представител на ищеца преди завеждане на исковата молба, доколкото предмет на договора за изработка са взривни работи.

Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки 4 са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.