Определение № 17307 от 17.09.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 17307 гр. София, 17.09.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-Ж, в закрито заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Мила Г. Димова като разгледа докладваното от Мила Г. Димова Въззивно частно гражданско дело № 20251100508481 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното.

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по повод частна жалба вх. №181737/27.05.2025 г., подадена от А. С. Х., чрез процесуален представител адв. С.Й.Д. срещу Определение №19052/28.04.2025 г., постановено по гр. д. №70766/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 167 с-в, с което е оставена без уважение молбата на настоящия жалбоподател по чл. 248 ГПК за изменение на Решение №3963/10.03.2025 г., постановено по гр. д. №70766/2024 г. в частта за разноските.

В частната жалба се застъпва становище за неправилност на обжалвания съдебен акт, като се моли същият да бъде отменен, а вместо него да бъде постановен такъв, с който първоинстанционното решение да бъде изменено в частта за разноските като „Софийска вода“ АД бъде осъдено да заплати на адв. С.Й.Д. възнаграждение за осъществено процесуално представителство по реда на чл. 38 ЗАдв. в размер на 400 лв. В частната жалба се сочи, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, доколкото предявеният пред него иск е бил оспорен в цялост, а единствено фактът на погасителната давност е бил признат. Признанието, направено от ответника било единствено признание на факт, поради което не можело да се приеме, че е налице признание на иска по смисъла на чл. 78, ал. 2 ГПК. Следва да се съобрази, че фактическият състав на чл. 237, ал. 3 ГПК не е бил изпълнен, тъй като нито процесуалният представител на ищеца, нито представителя на ответника са отправяли искане за постановяване на решение по този ред.

Счита, че доколкото не е налице признание на иска, то неприложима се явява и разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК. При тези доводи моли жалбата да бъде уважена.

В срока по чл. 276, ал. 1 не е постъпил отговор от насрещната страна по жалбата- „Софийски вода“ АД.

Съдът, като взе предвид становищата на страните в

1 производството, събраните по делото доказателства и по свое вътрешно убеждение намира следното.

При извършена служебна проверка настоящият съдебен състав констатира, че частната жалба е редовна, като отговаряща на изискванията по чл. 278, ал. 4 вр. чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, и допустима- подадена в законоустановения двуседмичен срок по чл. 248, ал. 3 ГПК, от лице, което има правен интерес и срещу акт, подлежащ на обжалване.

Разгледана по същество настоящият състав намира сезиращата го частна жалба за неоснователна при следните фактически и правни изводи.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по повод искова молба на А. С. Х. срещу „Софийска вода“ АД, с която е предявен отрицателен установителен иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сума в размер на 62,00 лв., представляваща 1/10 от общия дълг на наследодателя му С.И. Х. в размер от 619,91 лв.- главница за цена на ВиК услуги за периода от 17.01.2020 г. до 16.07.2021 г. за клиентски №******** за имот, находящ се в гр. София, ул.

„********, вх. „Б“, ет. 2.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, в който е направено признание на иска по основание и размер, като е заявено искане за постановяване на решение при условията на чл. 237 ГПК.

Софийски районен съд със своя акт по съществото на спора е уважил предявения иск, като по отношение на въпроса за разпределяне отговорността за разноски е приел, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото със своето процесуално и извънпроцесуално поведение и след като е направил признание на иска, то предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК са налице, респ. в негова тежест не следва да бъдат възлагани сторените от ищеца разноски.

При така установената фактическа страна на спора, настоящият съдебен състав достига до следните правни изводи.

На първо място, съдът намира за необходимо да изтъкне, че изложеното в частната жалба развитие на производството пред първоинстанционния съд не отговаря на реално осъществилото се. Видно е, че ответникът още с подаването на отговора на исковата молба е направил признание на иска както по основание, така и по размер, противно на твърденията на частния жалбоподател, че се касае за признаване на отделен факт- този на изтичане на тригодишния погасителен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Но дори и обстоятелството, че това е единственият довод в частната жалба за неправилност на обжалвания съдебен акт, доколкото въззивният съд не е ограничен от наведените в частната въззивна жалба правни доводи, то е задължен да се произнесе изцяло по правилно на контролирания акт.

Принципно предмет на въззивно обжалване с частна въззивна жалба са процесуалноправни спорове (всички процесуалноправни норми са от императивен порядък, поради което при разглеждане на частни жалби въззивният съд следи служебно за тяхното нарушение)– следователно не се прилага нормативното правило, уредено в чл. 269, изр. 2 ГПК, предписващо, че въззивният съд се произнася само по релевирани в жалбата доводи за порочност на обжалвания съдебен акт, а е приложима правната норма, уредена в чл. 278, ал. 2 ГПК, предписваща, че въззивният съд се произнася по съществото на повдигнатия пред него процесуален правен спор, като не е ограничен от наведените основания за порочност на обжалвания акт, 2 включително може и служебно, по свой почин („ако прецени това за необходимо“), да събира и нови доказателства. В този смисъл е ТР № 6 от 15.01.2019 г. по т. д. № 6/2017 г., ОСГТК – Съдържанието на процесуалното правоотношение е регламентирано от императивни правни норми, за приложението на които съдът следи служебно в изпълнение на задължението си по чл. 5 ГПК и чл. 7, ал. 1 ГПК. Страните не могат да влияят на съдържанието на процесуалните права и задължения.

Нормативен израз на това разбиране са изискванията за редовност на частната жалба, установени с чл. 275, ал. 2 ГПК по метода на препращането към чл. 260, чл. 261 и чл. 262 ГПК. Същевременно отсъствието на такова указание не е основание частната жалба да бъде оставена без движение и да бъде върната. Същата е редовна и по нея съдът дължи произнасяне при условията на чл. 278, ал. 2 ГПК, като сам решава въпроса по жалбата и може да събира доказателства, ако прецени това за необходимо. Тази разпоредба въвежда съществено отклонение от една от характеристиките на ограничения въззив, а именно това, че въззивният съд решава спора само въз основа на доказателствата, събрани от първата инстанция. По този начин в уредбата на обжалването на определения и разпореждания законодателят е дал превес на принципа за установяване на обективната истина (чл. 10 ГПК) пред изискването за процесуална дисциплина и свързаното с него концентрационно начало.

Следва да бъде отбелязано и обстоятелството, че с частната жалба се иска изменение в частта за разноски, като на адв. Д. бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. по реда на чл. 38 ЗАдв, въпреки че ищецът в първоинстанционното производство е извършил и разноски за заплащане на държавна такса в размер на 50 лв.

По отношение правилността на обжалвания съдебен акт настоящият състав намира следното.

По приложението на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК е налице константна съдебна практика, според която действията на кредитора, с които той кани длъжника си да плати съществуващото задължение, макар за част от него или за цялото да е изтекъл давностният срок, не са неправомерни, нито обуславят необходимост длъжникът да се защити чрез предявяване на иск.

При подобни обстоятелства правата на длъжника са гарантирани от отговорността на недобросъвестния кредитор за обезщетение на вредите от предявяването на последващи извънсъдебни претенции (от кредитора или негови универсални и частни правоприемници), след като длъжникът е направил възражение за изтекла погасителна давност – Определение № 75 от 21.04.2017 г. по ч. гр. д. № 1371/2017 г. І г. о.; Определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г., ІV г. о.; Определение № 318 от 25.07.2018 г. по ч. гр. д. № 2828/2018 г., ІII г. о.; Определение № 420 от 16.11.2018 г. по ч. гр. д. № 3300/2018 г., III г. о., Определение №534 от 06.12.2019 г. по ч. гр. д. № 4484/2019 Г., ІІІ г.о. на ВКС и множество други. В цитираните съдебни актове е прието, че чрез отрицателния установителен иск за несъществуване на вземане като погасено по давност длъжникът не отрича материалната легитимация на кредитора. След изтичането на давността вземането продължава да съществува, но то не може да се събере със средствата на държавната принуда, а доброволното изпълнение по него е винаги дължимо (чл. 118 ЗЗД). Решението, с което такъв отрицателен установителен иск е уважен, формира сила на пресъдено нещо върху това, че кредиторът не притежава право на принудително изпълнение за своето 3 вземане срещу длъжника поради изтичане на давностния срок, но не и че ако длъжникът плати след срока, това плащане е без основание или е ненадлежно (включително и след влизане в сила на решението, с което е уважен установителният иск).

Извънсъдебната покана/съобщение на кредитора до длъжника да плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски, ако е налице признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба. Отговорност за разноски би възникнала за кредитора, ако той предприеме съдебни мерки или оспори предявения основателен иск за несъществуване на вземането, поради изтекла погасителна давност.

Настоящият случай е именно такъв, тъй като видно от събраните по делото доказателства макар да са налице счетоводни записи относно вземанията му, за период който се обхваща от погасителната давност, той не е предприел действия по съдебна защита на притезанието си, нито е оспорил предявения отрицателен иск. Още повече, че видно от представеното по делото писмо с приложена справка в табличен вид относно формираните задължения по процесната партида за периода от 18.07.2017 г. до 18.01.2023 г., последното дори не е адресирано до ищеца в настоящото производство, а до друго лице от кръга наследници на С. Х.- И. Х.а. Респективно се налага извод, че дори с извънпроцесуалното си поведение кредиторът не е дал повод за завеждане на делото, поради което и правилно първоинстанционният съд не е възложил в негова тежест сторените от ищеца разноски.

С оглед всичко изложено дотук се налага извод за законосъобразност на обжалваното определение, поради което същото следва да бъде потвърдено.

По отговорността за разноски:

Макар такива да са претендирани от частния жалбоподател, то так ива не му се дължат с аргумент не само, че частната жалба е неоснователна, а и тъй като в производството по чл. 248, ал. 3 ГПК разноски не се дължат /така опр.

№ 411 от 21.11.2019 г. по ч. гр. д. № 3222/2019 г., IV г. о.; опр. № 615 от 9.10.2019 г. по ч. т. д. № 2377/2017 г., II т. о.; опр. № 136 от 19.03.2019 г. по ч. т. д. № 2580/2018 г., I т. о.; опр. № 21 от 15.01.2018 г. по ч. гр. д.

№ 5086/2017 г., IV г. о.; опр. № 296 от 15.08.2017 г. по ч. гр. д. № 1758/2017 г., III г. о.; опр. № 216 от 17.07.2017 г. по гр. д. № 3648/2016 г., ІІІ г. о.; опр. № 28 от 12.01.2017 г. по ч. гр. д. № 5183/2016 г. ІV г. о.; опр. № 256 от 1.08.2017 г. по гр. д. № 1355/2017 г., ІV г. о.; опр. № 683 от 21.12.2015 г. по ч. гр. д. № 5089/2015 г., ІІІ г. о.; опр. № 114 от 20.05.2016 г. по ч. гр. д. № 1847/2016 г., II г. о., и опр. № 97 от 25.03.2015 г. по т. д.

№ 987/2014 г., ІІ т. о./

Така мотивиран, Софийски градски съд, II-ж възз. гр. с-в, ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение №19052/28.04.2025 г., постановено по гр. д. №70766/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 167 с-в.

Определението не подлежи на обжалване.

4

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5