Определение № 21730 от 04.11.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 21730 гр. София, 04.11.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-Б, в закрито заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Златка Чолева

Членове:

Димитър К. Демирев

Мария В. Атанасова като разгледа докладваното от Димитър К. Демирев Въззивно частно гражданско дело № 20251100511049 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба вх.№ 74630/18.06.2025 на Е. Д. М. срещу определение № 37918/11.09.2025г., постановено по гр.д. № 2842/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 34 състав, с което производството по делото по предявен от жалбоподателя иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди срещу Софийски апелативен съд, произтичащи от незаконно задържане за изпълнение на присъда, като образувано по недопустим иск, заявен при злоупотреба с процесуални права – чл.57 КРБ и чл.17 ЕКЗПЧОС.

Жалбоподателят счита определението за неправно и иска отмяната му.

Произнасянето на СРС е по чл.130 ГПК преди размяна на книжата, то на насрещната страна не е била връчвана жалбата за становище.

Съдът, като обсъди данните по делото и доводите на жалбоподателя, намира следното:

Частната жалба е депозирана в срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима, но разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА, поради следното:

Производството пред СРС е образувано по иск на Е. Д. М. за присъждане обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се нарушение права гарантирани от (изброени разпоредби на) ХОПЕС, ЕКЗПЧ, ДЕС, БиВ от ДФЕС, Международен пакт за граждански и политически права на ООН, като се твърди, че противоправното деяние на ответника се обективирало и изявявало в противозаконното му лишаване от свобода въз основа на твърдения, че бил извършил престъпление ОПГ, за което бил окончателно оправдан от ВКС, и по този начин бил незаконно държан в затвора .

С процесното определение по чл.130 ГПК СРС е прекратил производството по делото, след констатиране справка в деловодните системи на съда, че ищецът има образувани над 1 хиляда дела само в СРС с идентични и сходни оплаквания (обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение, поради незаконно задържане чрез осъждане по непредявено обвинение, съответно непроизнасяне по жалба за незабавното му освобождаване и т.н.), с какъвто предмет е и процесната искова молба, вкл. са изброени редица конкретни дела, което съставлява злоупотреба с право по см на чл.57 КРБ и чл.17вр. чл.35, т.3, б. „а“ ЕКЗПЧ.

С оглед така установеното и при съобразяване и със служебно известна от гр.д.2727/2025г. справка на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, настоящата инстанция споделя направения от районния съд извод, че предявеният иск е процесуално недопустим, тъй като в случая е налице злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал. 2 от Конституцията на РБългария и чл. 3 от ГПК. В този случай, съдебната практика е непротиворечива по отношение на последицата от злоупотребата с право, като приема, че Съдът следва да откаже да даде защита на превратно упражняваното субективно право.

Аналогична на така даденото разрешение е и постановената от ЕСПЧ практика, която възприема злоупотребата с право/жалба като вредоносно упражняване на право за цели, различни от тези, за които е предназначено /така дело 56551/11 Mihailo PETROVIĆ срещу Сърбия и 10 други жалбоподатели/. Действително, както е поддържано в жалбата, разпоредбите на чл. 35 от ЕКЗП не са приложими директно, тъй като определят процедурни правила, прилагани от ЕСПЧ. Националните съдилища обаче се обръщат към практиката на ЕСПЧ не само по делата, по които решенията на ЕСПЧ са задължителни за държавите – членки – чл. 46 от ЕКЗПЧ, а и като ориентир за начина на тълкуване и прилагане на нормите на вътрешното и международното право по начин, по който се гарантират правата, специално защитени съгласно Конвенцията. Поради това и позоваването на възприетите положения и дадени разяснения за естеството на основните понятия от Европейски съд по правата на човека, създаден за гарантиране на действителната защита на правата, регламентирани в ЕКЗПЧ, е начин националната практика да съобрази произнасянията си с най- високите стандарти.

Следва да се отбележи, че частният жалбоподател също се позовава в жалбата си на практиката на ЕСПЧ. В ЕКЗПЧ /чл. 6/ е гарантирано правото на всяко лице, което се обръща към съд от държава, ратифицирала ЕКЗПЧ, на справедливо и публично гледане на делото в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Това право се разглежда в контекста на задълженията на всяка страна да упражнява правата си с цел задоволяване на собствените интереси, без обаче тези интереси да надхвърлят и препятстват нормалното функциониране на обществото, в частност на съдебната система на държавата чрез адресирането с огромен брой сигнали, искания, жалби, които водят до ангажиране на ресурс от съдилищата, при която същите са препятствани да изпълняват възложените им Конституцията на Република България и Закона за съдебна власт функция – да защитават правата и законните интереси на гражданите – чл. 117 от КРБ. По аргументите в практиката на ЕСПЧ /Съд и Комисия/ - жалба 28970/1995 Nicolas Philis срещу Гръция; жалба 14102/02 Bekauri срещу Грузия и др., адресирането на съда в рамките на ограничен 2 отрязък от време със стотици искове, жалби, голяма част от които са свързани с наложени с необжалваеми съдебни актове наказания „лишаване от свобода“, или други задържания, в рамките на висящи наказателни производства, при което се подават идентични искови молби /в които се вписват ръкописно само различни периоди на твърдените претърпени вреди/, покрива критериите да се приеме, че е налице злоупотреба с правото на иск от страна на ищеца – частен жалбоподател.

При съобразяване с правото на всяка страна да търси защита на твърдени накърнени права и законни интереси по най-добрия за нейните интереси начин, настоящият състав намира, че установеният брой и характер на инициираните от Е. М. съдебни производства само пред СРС и СГС (при служебно изготвена справка от ЕИСС за периода от 01.01.2021г. до 04.11.2025г. има образувани общо 1116бр. пред СРС, а пред СГС съответно за същия период общо 685 бр.), в относително кратък период от време, представлява поведение, което нарушава принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права и може да бъде квалифицирано като недобросъвестно по смисъла на чл. 3 ГПК. Недопустимо е да се упражняват права по Конвенцията за цели, различни от целите, за защита на които същите са уредени.

Предявените от М. пред Съда искания за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за нарушаване на правото на ЕС, което е свързано с позоваване на сходни по своя характер факти, като делата срещу съответните ответници се отличават единствено по заявения период на търпене на вредите /исковите молби, с които се предявяват тези искове, включително и процесната искова молба, представляват предварително принтирани документи, в които е оставено празно място за ръкописно попълване на периода на увреждането, както и номер на жалбата/. Тази идентичност и сходство между подаваните от Е. М. исковите молби често обуславя прилагането на разпоредбата на чл. 126 от ГПК, съответно води до прекратяване на голяма част от така предявените искове. Така посоченото процесуално поведение на ищеца поражда основателни съмнения дали същият има валидно защитим правен интерес, който да се нуждае от санкцията на съда, за да бъде реализиран.

В жалбата се посочва, че районният съд е прекратил производството без да посочи дали е налице идентичност с останалите дела, които жалбоподателят е образувал.

Действително, при упражняване на правата на страната да търси защита чрез подаване на иск, съвместимо с изискванията на чл. 57 от КРБ, това е процесуално задължение на Съда.

Когато обаче с процесуалното си поведение страната поставя Съда в обективна невъзможност да се направи справка дали не е налице и друго висящо исково производство, което да има идентичен предмет, чрез подаването на над хиляда искови молби, то тази хипотеза сочи злоупотреба с правото на иск, за което се дължи съответната процесуална санкция, предвидена в ГПК – прекратяване на производството като недопустимо. Следва да се отбележи, че подобна процесуална санкция се налага, след като по редица дела на страната е обезпечена възможността за разглеждане в детайли на претенцията й, при охранявани на всички нейни интереси. На настоящия съдебен състав са известни 3 произнасяния на въззивния съд до други дела, със сходен предмет, с които е указвано на първоинстанционните състави да направят съответните проверки, за да се гарантира, че действително се касае за предявени дела при условията на чл. 126 от ГПК, или са охранени други права на страната, преди преценката за наличието на чл. 126 от ГПК – напр. произнасяния по искане за предоставяне на правна помощ. Доколкото обаче в случая се касае за установено целенасочено поведение на частния жалбоподател, което еволюира във времето, то и произнасянето на състава следва да се съобрази с тази промяна.

Налице и още едно основание, обосноваващо извод за поведение на ищеца – частен жалбоподател, което следва да се квалифицира като злоупотреба с право. С влязла в сила присъда, на жалбоподателя е наложено наказание „лишаване от свобода“, което той изтърпява в Затвор София. Видно от служебно известната справка (от гр.д.2727/2025г.), изготвена от ГДИН, се установява, че в периода от 01.01.2024 г. до 18.11.2024 г., Е. М. е бил извън мястото на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода над 120 дни, с цел да се осигури възможност за личното му участие в инициираните от него граждански и административни производства пред СРС, СГС, АССГ, АССО.

Така освен, че със сезирането на гражданските и административните съдилища с хиляди дела, се създават условия за затруднения на същите да изпълняват пълноценно възложените им по Конституция правораздавателни функции поради ангажиране само с една страна, същевременно тази страна фактически се отклонява от установения режим на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, с оглед полаганите усилия от съдилищата да гарантират правото на тази страна на справедлив процес. Така с подаването на поредната искова молба се постига цел, която не е предвидена от закона – осигурява се още една възможност за страната да се отклони фактически от ефективното изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, чрез извеждане от мястото, където следва да го търпи.

Въззивната инстанция споделя и цитираната от СРС относима практика на ВКС във връзка с квалификация на поведението на страна, при сезиране на съда със серия частни жалби, с необходимостта да се санкционира превратното упражняване на субективни права.

Предвид изложеното, Съдът намира, че обжалваното определение за прекратяване на образуваното пред СРС производство, като недопустимо, следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Воден от годното СЪДЪТ

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 37918/11.09.2025г., постановено по гр.д. № 2842/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 34 състав.

Определението подлежи на обжалване пред Върховния едноседмичен срок от съобщаването му – чл.274, ал.3, т.1 ГПК.

4 касационен съд в

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5