Решение № 195 от 25.04.2026, Окръжен съд - Благоевград

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 195 гр. Благоевград, 25.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Лилия Масева

Членове:

Росица Велкова

София Икономова при участието на секретаря Здравка Янева като разгледа докладваното от Росица Велкова Въззивно гражданско дело № 20261200500318 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.

Образувано по въззивна жалба, подадена от Н. Г. Т., ЕГН **********, и Х. Г. М., ЕГН **********, чрез пълномощник, против Решение № 833/09.11.2025 г., постановено по гр. д. № 478/2024 г. по описа на РС Благоевград.

С обжалваното решение № 833/09.11.2025 г. по гр. д. № 478/2024 г. РС – Благоевград е отхвърлил като неоснователен иска за съдебна делба между Н.

Г. Т., ЕГН **********, и Х. Г. М., ЕГН **********, двамата с адрес: ***, и Й.

И. К., ЕГН **********, и Р. Б. К., ЕГН ***, двамата с адрес: ***, на следния недвижим имот: Самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на Благоевград, одобрени със Заповед № РД-1832/10.05.2006 г. на ИД на АК, адрес на имота: ***, предназначение на самостоятелния обект : Жилище - апартамент, брой нива на обекта: 1, с площ 62,71 кв.м., прилежащи части мазе № 3 – 11,42 кв.м., с 6,5712 % ид. ч. от общите части на сградата, при съседни самостоятелни обекти в сградата на същия етаж: ***, под обекта: няма, над обекта

***, при следните квоти на собственост: 1/4 ид.ч. за Н. Г. Т., 1/4 ид.ч. за Х. Г. М., 1/4 ид.ч. за Й. И. К. и 1/4 ид.ч. за Р. Б. К..

В срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК е постъпила въззивна жалба от Н. Г. Т., ЕГН **********, и Х. Г. М., ЕГН **********, чрез пълномощник адвокат Р.

1

Б., срещу така постановеното решение. Във въззивната жалба се твърди, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че вписването на постановлението за възлагане е от значение за възникването и противопоставимостта на правото на собственост между страните, като се поддържа, че съгласно тР.та практика на ВКС публичната продан представлява оригинерно придобивно основание и правото на собственост възниква с влизане в сила на постановлението за възлагане, а не с неговото вписване, което има единствено оповестително и защитно действие спрямо трети лица и не е елемент от фактическия състав на придобиването, поради което между страните по правоотношението моментът на вписване е ирелевантен. Излага се, че ответникът не е трето лице, а длъжник по изпълнителното дело, получил е постановлението и го е оставил да влезе в сила, поради което не може да черпи права от собственото си бездействие и да оспорва възникнало вещно право с доводи, свързани с вписването.

Жалбата поддържа още, че районният съд е направил неправилен извод за придобиване по давност на чуждите идеални части, тъй като ответниците са били държатели, а не владелци, като се сочи, че при съсобственост придобивна давност е възможна само при доказано преобръщане на държането във владение, което изисква ясна промяна в намерението, външна манифестация на тази промяна, довеждането до знанието на останалите съсобственици и действия по отблъскване на техните права. Твърди се, че такива действия по делото не са доказани, а напротив - свидетелските показания сочат, че между страните са водени срещи и разговори за доброволно уреждане, ответниците не са отричали правата на ищците и не са заявявали, че имотът е изцяло техен, както и че поведението им е било насочено към връщане на дължими суми, включително чрез заем. Подчертава се, че самата защитна теза на ответниците, че не са знаели за продажбата на идеалната част и са считали имота за изцяло свой, изключва възможността да се обсъжда придобивна давност в тяхна полза, тъй като тя предполага упражняване на фактическа власт със съзнание за чужда собственост и отричане на правата на действителния собственик, каквото не е установено, като се приема, че поведението им представлява признаване на чуждо право и изключва animus domini.

Излага се и довод, че липсват доказателства за начален и краен момент на твърдяното владение, както и за конкретно действие, с което то е започнало и дали е било непрекъснато, което прави възражението за давност недоказано.

Навежда се и оплакване за съществено процесуално нарушение, тъй като съдът не е обсъдил определени свидетелски показания и правните последици от водените преговори между страните, което се сочи като самостоятелно отменително основание.

В заключение се твърди, че между страните съществува съсобственост върху имота, ответниците упражняват фактическа власт като държатели, а не като владелци на чуждите идеални части, придобивна давност не е осъществена и дори е юридически недопустима при установените факти, поради което искът за съдебна делба е основателен и следва да бъде уважен, като се иска отмяна на първоинстанционното решение и присъждане на разноските за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е депозиран отговор от Й. И. К., ЕГН 2

**********, и Р. Б. К., ЕГН ***, чрез адв. Ю., в качеството й на пълномощник.

В отговора се твърди, че въззивната жалба е неоснователна и че първоинстанционното решение е правилно, законосъобразно и обосновано, поради което следва да бъде потвърдено. Поддържа се, че неправилно жалбоподателите приемат за безспорно, че между страните съществува съсобственост при квоти по 1/4 идеална част за всеки от ищците, като се излага становище, че самото наличие на постановление за възлагане, влязло в сила, не изключва възможността впоследствие същият имот или част от него да бъде придобит по давност, включително и от длъжника по изпълнителното дело. Посочва се, че първоинстанционният съд правилно е определил спорния предмет по делото - дали между страните е налице съсобственост или ответниците са придобили спорната 1/2 идеална част по давност в режим на съпружеска имуществена общност, като се поддържа, че решението е постановено при правилно приложение на закона и въз основа на доказателствата.

В отговора се признава, че постановлението за възлагане е факт и че на наследодателката на ищците е възложена 1/2 идеална част от имота, но се оспорва изводът, че ищците като наследници са станали собственици на тази 1/2 идеална част и че всеки от тях притежава по 1/4 идеална част. Поддържа се, че ответниците са собственици на целия имот и че никога не е било търсено доброволно уреждане на делба, тъй като между страните не е съществувала съсобственост, която да подлежи на делба. Твърди се, че ответниците са придобили спорната 1/2 идеална част по давност, като основно се поддържа кратка давност, а при условията на евентуалност - и десетгодишна давност, считано от датата на постановлението за възлагане, като се сочи, че владението им не е било прекъсвано и е продължило до момента на предявяване на иска.

Оспорват се твърденията във въззивната жалба за липса на доказано владение и за това, че ответниците не са знаели за продажбата, като се излага, че жалбоподателите правят необосновани внушения за уговорки и обещания за връщане на пари, които не били доказани. Напротив, според отговора, самите ищци признават, че целта им е била да си върнат пари, а не да упражняват права върху апартамента, и че никога не са се противопоставяли на владението на ответниците. Подчертава се, че по изпълнителното дело не е извършван въвод във владение на купувача, нито наследодателката, нито наследниците са искали да бъдат въведени във владение, поради което владението на ответниците не е било отнемано и те не са придобили качеството на държатели, а са продължили да владеят имота.

Изтъква се, че съдът правилно е кредитирал обясненията на ищците по реда на чл. 176 от ГПК, от които се установява, че ищците не са искали ключ от имота, не са изпращали покани за достъп, не са претендирали наем или ползване и са поддържали уговорки, че ответниците ще изплатят стойността на идеалната част, като целта им била единствено да получат пари. Според отговора тези факти потвърждават липсата на смущаване на владението и подкрепят тезата за придобивна давност в полза на ответниците.

Оспорва се и доводът за нарушение на чл. 235, ал. 2 от ГПК, като се твърди, че съдът е обсъдил показанията на свидетеля *** и е направил правилни изводи, включително че ищците и наследодателката им не са 3 упражнявали фактическа власт и не са били въвеждани във владение. В отговора се сочи съдебна практика на ВКС и тълкувателни решения, като се поддържа, че давност може да тече и след постановяване на постановлението за възлагане, а при упражнявано явно, спокойно и непрекъснато владение в продължение на над 10 години ответниците са придобили собствеността върху спорната част.

Излага се и теза, че дори да се приеме, че първоначално ответниците са били държатели на тази идеална част, впоследствие са извършили действия на своене и при липса на противопоставяне са придобили собствеността по давност.

В заключение се поддържа, че към момента на предявяване на иска давността е изтекла, ответниците са станали собственици на целия имот, съсобственост не съществува и искът за делба правилно е отхвърлен, поради което решението следва да бъде потвърдено.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, намира жалбата за допустима, предвид на това, че е подадена от активно легитимирано лице имащо правен интерес от въззивното производство, както и че е спазен преклузивният срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК.

Правомощията на въззивния съд съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на обжалваното в цялост първоинстанционно решение, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.

Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, поради което е валидно. Наличието на всички положителни процесуални предпоставки и липсата на отрицателните процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост. С оглед констатираната валидност и допустимост на атакувания съдебен акт на първостепенния съд, въззивната инстанция следва да реши спора по същество съобразно чл. 271, ал. 1 ГПК.

Съдът, след преценка на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона и предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, за да се произнесе, съобрази следното:

Производството пред Районен съд Благоевград е образувано въз основа на искова молба, депозирана от ищците Н. Г. Т. и Х. Г. М. против Й. И. К. и Р.

Б. К. за делба на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на Благоевград, одобрени със Заповед № РД - 18 -32/10.05.2006г. на ИД на АК, адрес на имота: ***, предназначение на самостоятелния обект: Жилище - апартамент, брой нива на обекта: 1, с площ 62,71 кв.м., прилежащи части мазе № 3 – 11,42 кв.м., с 6,5712 % ид.ч. от общите части на сградата, при съседни самостоятелни обекти в сградата : на същия етаж : ***, под обекта : няма, над обекта ***, при квоти на собственост: 1/4 ид.ч. за Н. Г. Т., 1/4 ид.ч. за Х. Г. М., 1/4 ид.ч. за Й. И. К. и 1/4 ид.ч. за Р. Б. К..

Ищците твърдят, че са наследници на *** Т.а, починала на *** г., която е тяхна майка, и на *** Т., починал на *** г., който е техен баща. С Постановление за възлагане на недвижим имот изх. № 01575/21.02.2012 г. на ЧСИ Александър Цанковски, вписано в Служба по вписванията с вх. рег. № 422/31.01.2024 г., акт № 33, том II, дело № 226/2024 г., на *** Т.а, като купувач, е бил възложена ½ ид. ч. от процесния недвижим имот, който е придобит от нея по време на брака й с *** Т.. Сочи се, че другата 1/2 ид. ч. от 4 имота е собственост на Й. И. К. и Р. Б. К., при квоти на собственост по 1/4 ид.ч. за всеки един от тях. Сочи се, че ищците, като наследници на *** Т.а и на *** Т. са съсобственици на недвижимия имот при квоти на собственост 1/4 ид.ч. за Н. Г. Т. и ¼ ид.ч. за Х. Г. М..