Определение № 2846 от 07.11.2024, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2846 гр. Бургас, 07.11.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Пламена К. Георгиева Върбанова

Тихомир Р. Рачев като разгледа докладваното от Мариана Г. Карастанчева Въззивно частно гражданско дело № 20242100501659 по описа за 2024 година Производството по делото е по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК и е образувано по частна жалба на „Кредит инс“АД с ЕИК-205997727, представлявано от изпълнителния директор Марио Алексиев, чрез адв.Р.Даньовска против разпореждане № 10763 от 30.09.2024 г., инкорпорирано в Заповед № 3305 от 30.09.2024 г., постановено по ч. гр. д. № 6485/2024 г. по описа на БРС, В ЧАСТТА, с която районният съд е ОТХВЪРЛИЛ заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против Г.

К. П. , с ЕГН-********** за заплащане на сумата 105 лева-договорна лихва за периода от 16.05.2024 г. до 16.08.2024 г. и мораторна лихва в размер на 17,39 лв.

Частната жалба е допустима- подадена е от лице, разполагащо с активна процесуална легитимация, в законоустановения срок, внесена е дължимата държавна такса за обжалването.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид исканията и твърденията на жалбоподателя, разпоредбите на закона и събраните по делото доказателства, по основателността на частната жалба намери следното:

Заявителят "Кредит инс"АД е подал пред БРС заявление по чл. 410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение срещу Г. К. П. от с.***, общ.*** , с ЕГН-********** за плащане на задължения по договор за потребителски кредит „Екстра „ № ДЗ012460/16.04.2024 г. , в размер на 700 лв. ,105 лв. – 1 договорна лихва ;17,39 лв.-мораторна лихва ,ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението ,както и 1025 лв. – разноски по делото .

БРС е издал заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата от 700 лева, представляваща главница по договора, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 25.09.2024 г. до окончателното изплащане, както и разноски в заповедното производство съобразно уважената част от искането в общ размер от 141,28 лв.,като е редуцирал претендирания адвокатски хонорар от 1000 лв. на 120 лв. . В останалата част, с която заявителят е искал издаване на заповед за изпълнение срещу Г. П. - за заплащане на сумата 105 лева-договорна лихва за периода от 16.05.2024г. до 16.08.2024 г. и 17,39 лв. –мораторна лихва , заявлението е отхвърлено с обжалваното разпореждане, тъй като заповедният съд е приел, че искането е основано на договор за потребителски кредит ,който е недействителен съгл. чл. 10а,чл.11 ал. 1 т. 10 вр.чл. 19 ал. 1-4,чл.22 и чл. 23 от ЗПК и потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита ,респ.неплатения остатък.

БРС е изложил мотиви в насока, че договорът за кредит е сключен в разрез с целта по чл. 2 от ЗПК,при неизгодно за потребителя условие,което икономически по-силната страна е наложила-предоставяне на мъчно за постигане обезпечение ,неизпълнението на което в крайна сметка да доведе до заплащането на неустойката по чл. 7.1 от договора .Неустойката всъщност е част от възнаграждението за предоставения кредит ,умишлено обособена като отделно вземане ,привидно условно с цел заобикаляне ограничението по чл. 19 ал. 4 ЗПК,установяващ лимит на годишния процент на разходите.Неустойката е уговорена като изначално дължима ,понеже разсроченото й плащане е включено в погасителния план към договора за заем още при сключването му /разсрочена на еднакъв брой вноски ,равен на броя на погасителните /,т.е. дължима е не само при неизпълнение на задължението и да обезщети евентуалните вреди ,а за да доведе /макар и прикрито /до недопустимо увеличение на възнаграждението на кредитора.Неустойката не е включена в общите разходи за потребителя,макар стойността й ,поради нейната изначална дължимост ,да е пряко свързана с кредита и да се отразява правопропорционално на стройността на годишния процент на разходите ,респ. на общите разходи по кредита.Затова и поради изначалната недействителност на договора ,съдът е приел ,че потребителят 2 дължи връщане само на чистата стойност на кредита ,ведно със законната лихва от поставянето му в забава с подаване на заявлението .

В жалбата са релевирани оплаквания, че заповедният съд незаконосъобразно е извършил преценка за валидност на сделката и на нейни клаузи.На първо място се подчертава ,че кандидатът –кредитополучател е имал възможност да избере опция за предостави гаранция от банкова,или от небанкова финансова институция ,или да използва необезпечен кредит .Той е избрал опция да предостави обезпечение по начина и реда ,посочени в договора ,като предварително е получил точна информация с цел вземане на самостоятелно решение-а именно ,при неизпълнение на посоченото задължение на осн.чл.7.1 от договора дружеството да може да начисли неустойка в общ размер на 204,77 лв.В тази връзка се подчертава ,че дружеството не се е възползвало от възможността да начисли сочената неустойка в конкретния случай.Независимо от това ,се счита,че е неоснователно неустойката по чл.7.1 от договора да се включва към годишния процент на разходите ,защото при изчисляване на разходите по кредита не се включват разходите ,които потребителят заплаща при неизпълнение на договора .Тзи неустойка е уговоренат като фиксиран размер и потребителят е бил наясно с размера й ,който ще трябва да плати при неизпълнение.Застъпва се становището ,че тъй като нищожността на отделната клауза от договора не влече недействителност на целия договор ,доколкото същият може да съществува и без нея,то ,дори и да се приеме ,че тази клауза е нищожна ,договорът е действителен .Оспорва се разпореждането и частта за разноските ,като се сочи ,че неправилно не е присъдено цялото претендирано адвокатско възнаграждение.

След поотделна и съвкупна преценка на представените по делото доказателства и съобразно закона, Бургаският окръжен съд намери обжалваното разпореждане за правилно, а жалбата срещу него за неоснователна по следните съображения:

В производството по чл. 410 ГПК заповедният съд има задължение да прецени служебно дали искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на неравноправна клауза от договор, сключен с потребител, както и за съответствие със закона и добрите нрави, съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК.

3

Тъй като искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на договор за потребителски кредит с небанкова финансова институция, по силата на който на длъжника се предоставя финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и той има качеството на потребител по смисъла на и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 9, ал. 3 ЗПК, в съответствие със законовите изисквания заповедният съд извършва служебна преценка за наличието на неравноправни клаузи в договора, както и за противоречие на клаузи от договора със закона и добрите нрави.

Нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК гласи, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

С изменението на чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е въвел императивно правило относно допустимият максимален размер на ГПР, част от който са и договорните лихви. Разпоредбата цели ограничаване на възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, по-точно върху потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР, а не възнаградителната лихва, законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисионни, други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Освен това, възприетият законов критерий дава възможност на кредитора, предоставящ финансовата услуга в условията на конкуретнта среда и пазарна икономика за преценка дали да предложи договори с по-висока възнаградителна лихва за сметка на по-нисък размер на другите общи разходи по кредита, в рамките на максимално допустимия съобразно закона размер на ГПР или обратното. Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че след изменението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, становището в съдебната практика, че клауза, с която е договорена възнаградителна лихва над трикратния размер на законната лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави, вече не е актуално по договори за потребителски кредити.

Приложението на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съобразена с 4

Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, налага извод, че договореният ГПР не може да надвишава 50%. По смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая, видно от съдържанието на договора за потребителски кредит към посочения ГПР не е включен разходът по договорената неустойка в чл.7.1 от договора.

В чл.6 и 7 договора е уговорено задължение на кредитополучателя за предоставяне на поне едно от посочените две обезпечения- банкова гаранция и л и сключване на необезпечен договор . По отношение на банковата гаранция изискването е да бъде представена безусловна такава от лицензирана от

БНБ търговска банка,или небанкова финансова институция:кредитополучателят съгласно ОУ следва :“ 8.1.1. да предостави на КРЕДИТОДАТЕЛЯ банкова гаранция съгласно настоящите Общи условия в срок до 14 (четиринадесет) дни от подаване на заявката, или 8.1.2. да предостави на КРЕДИТОДАТЕЛЯТ гаранция, издадена от небанкова финансова институция, оперираща на територията на Република България, в срок до , в срок до края на следващия ден от сключване на договора. 8.2.

Банковата гаранция и гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, следва да отговарят на изискванията на закона за тяхното издаване и да съдържат неотменяемо и безусловно изявление, че ако КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ не заплати което и да е свое парично задължение, произтичащо от Договора за потребителски кредит, гарантът (банка или небанкова финансова институция) ще заплати на КРЕДИТОДАТЕЛЯ всички дължими от КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯ суми в първия работен ден, следващ деня на получаване на първо писмено искане от страна на ДРУЖЕСТВОТО“.

В чл. 8 от договора е предвидено задължение на заемателя да предостави 5 договореното обезпечение в чл. 6, ал. 2 в тридневен срок от сключването на договора, като в случай на неизпълнение заемателят ще дължи неустойка на заемодателя, която ще се плаща разсрочено, заедно с месечните вноски по кредита.

Включването в договора на клаузи, които са неизпълними изначално, както правилно е посочил първоинстанционният съд, сочи на противоречие с добрите нрави, доколкото това неизпълнение води до крайно неблагоприятни последици за заемателя. В случая, според настоящия състав, поставеното от заемодателя условие по чл. 6 от договора вр. с чл. 8 от ОУ е практически неизпълнимо. Изискването да бъде осигурена банкова гаранция ,с която да се гарантира издължаването на кредита от страна на кредитополучателя, отговарящ на всички изброени по-горе условия , според настоящия състав не може да бъде изпълнено в в краткия срок по договора. Това, от своя страна означава автоматично възникване на задължение за заплащане на неустойка на кредитополучателя съгласно чл. 7 от договора. Свободата на договарянето не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на други правни принципи, в т. ч. този на добрите нрави. Договорите следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила на добросъвестност, като до нарушаване на този принцип се стига, когато икономически по-силната страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки "допълнителни условия" за сключване на договора, на които придава привидно доброволен характер и привидно право на избор. Така, чрез поставяне на практически неизпълнимо условие за обезпечаване на вземането длъжникът на практика бива задължен да заплаща неустойка, поради което и уговорената клауза влиза в противоречие с добрите нрави, като се постига и скрито увеличаване на възнаграждението на търговеца, предоставил кредит на потребителя, което е забранено от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и води до заобикаляне на императивните разпоредби на ЗПК за максималния размер на дължимата от заемателите лихва. Чрез горецитираните клаузи, вменяващи практически неизпълними задължения на заемателя за предоставяне на обезпечение, заемателят на практика бива задължен да заплаща неустойка, чийто размер не е включен в договорения ГПР ,като се постига и скрито увеличаване на възнаграждението на търговеца, предоставил кредит на потребителя, което е забранено от 6 разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и води до заобикаляне на императивните разпоредби на ЗПК за максималния размер на ГПР.