Решение № 3678 от 12.12.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3678 гр. София, 08.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

Стойчо Попов при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Стойчо Попов Въззивно гражданско дело № 20221100504568 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С Решение от 21.02.2022 г. по ГД № 65306 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд (СРС), I ГО, 36 състав са отхвърлени като неоснователни предявените от М.В.Р. (МВР), БУСТАТ ****, с адрес: гр. София, ул. **** срещу К. В. И., ЕГН **********, с адрес: гр.

София, ж. к. **** осъдителни искове с правно основание по чл. 59 и чл. 86 от ЗЗД за следните суми, а именно: сумата от общо 6117,45 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване от получени възнаграждения за явяване и изслушване на заключения от ответницата в качеството на вещо лице – служител на НИК към МВР за периода от 01.01.2016 г. до 30.06.2017 г. и сума от общо 1750,27 лв., представляваща обезщетение за забава, за периода от 28.02.2018 г. до 23.12.2020 г.

Решението на СРС е обжалвано от ищеца МВР. В жалбата се излагат доводи, че обжалваното решение е неправилно, постановено при неправилно тълкуване и прилагане на правната уредба. Твърди се, че в обжалваното решение е налице вътрешно противоречие, тъй като от една страна приема за установено, че ответницата е получила претендираните суми, но въпреки това исковете са отхвърлени. Сочи се, че за положения от ответницата труд тя е получила възнаграждение от НИК към МВР, служебните задължения включвали участие като вещо лице при извършване на процесуални действия при спазване изискванията на НПК и ГПК. Поддържа се, че разглеждания случай приложима е Наредба № 2 от 29.06.2015 г. на Министерството на правосъдието за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица (Наредба № 2/2015 г.). Посочва се, че извършването на 1 експертизи, възложено по служебен ред от съответния ръководител, както и явяването в тази връзка пред съд е служебно задължение на служителите на НИК. Всъщност явяването пред съответния орган за защита на експертизата и нейното изслушване се явява престиране на труд по см. на чл. 60, ал. 3 ЗМВР. Въззивникът поддържа, че съгласно разпоредбата на чл. 22, ал. 1 от Наредба № 2/2015 г., изрично е посочено, че когато за извършване на експертиза е определено вещо лице – служител на МВР, органите назначили експертизата заплащат на МВР направените разходи за труд, консумативи и режийни разноски, която съответствала на чл. 60, ал. 3 от ЗМВР. Сочи се, че в исковия период ответницата в качеството си на служител на МВР е назначавана за вещо лице по дела пред ОС Благоевград, СГС, АП Пловдив, РС Айтос, АС София, ОС Пловдив и ОС Ловеч, като, според ищеца, ответницата е получила неправомерно сумата в общ размер на 6117,45 лв., която сума се равнява на обедняването на МВР. Сочи се в тази връзка, че ответникът е попълвал декларации по чл. 43, ал. 5 от ЗДДФЛ като самоосигуряващо се лице по смисъла на КСО, при което в нарушение на законовите разпоредби ответницата е получавала възнаграждение за явяването си в съдебно заседание. Според жалбоподателя, СРС неправилно не е отчел, че съгласно разпоредбата на чл. 153 от ЗМВР държавните служители в МВР не могат да изпълняват друга държавна служба, освен в изрично предвидените от закон случаи. Съответния орган назначил експертизата заплаща на МВР направените разходи за труд, консумативи и режийни разноски. Сочи се, че за времето, през което ответникът е изготвял съответните експертизи, респ. явявал се е в съдебни заседания за изслушването им същият е получавал ежемесечно възнаграждение от МВР. Така, за едно и също време ответникът е получавал едновременно възнаграждение от МВР и от органите, които са назначили експертизата. Сочи се, че ищецът е поканил ответницата да изпълни в срок до 28.02.2018 г., но същата не е изплатила претендираните суми. Ето защо отправя искане до СГС като въззивната инстанция да отмени първоинстанционното решение и вместо него да постанови друго, с което да уважи исковите претенции. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна К. В. И., с който изразява становище за неоснователност на въззивната жалба по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, като първоинстанционното решение бъде потвърдено в цялост.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на 2 решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

Във връзка с доводите за неправилност на постановеното решение, съдът намира следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД от МВР срещу К. В. И. за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от общо 6117,45 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване от получени възнаграждения за явяване и изслушване на заключения от ответницата в качеството на вещо лице – служител на МВР за периода от 01.01.2016 г. до 30.06.2017 г. и сума от общо 1750,27 лв., представляваща обезщетение за забава, за периода от 28.02.2018 г. до 23.12.2020 г.

В исковата молба са изложени съображения, че ответницата, като служител на МВРНИК, има служебно задължение по длъжностна характеристика да се явява като вещо лице при спазване изискванията на НПК и ГПК, като възнагражденията от съдебните експертизи се заплащат на ищцовото ведомство, на основание чл. 60, ал. 3 от ЗМВР, вр. чл. 22 от Наредба № 2/29.06.2015 г. на Министерството на правосъдието за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица и издадени въз основа на нея заповеди на министъра на вътрешните работи и на директора на НИК-МВР. Твърди се, че процесуалното действие по явяване пред съда за изслушване и защита на експертното заключение е последен, заключителен етап от извършването на експертиза, който се включва в понятието „труд“ по смисъла на цитираната разпоредба от ЗМВР. Посочено е, че за исковия период ответницата е назначавана като вещо лице по наказателни и търговски дела пред различни съдилища в страната, като в нарушение на законовите разпоредби е получавала в лично качество процесната сума, ведно с трудово възнаграждение от специализирания институт на МВР.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответницата К. В.

И., с който изразява становище за неоснователност на исковата молба, оспорва предявените искове по основание и размер. Изложени са твърдения за липса на правно основание за заплащане на претендираните суми в полза на МВР. Сочи се, че изплатените на ответницата възнаграждения покриват разходи, които не се компенсират от МВР. Оспорва се 3 твърдението в исковата молба, че явяването в съдебно заседание за изслушване на вещото лице се включвало в понятието „труд“ по смисъла на чл. 60, ал. 3 от ЗМВР. Сочи се, че за изготвянето на всяка експертиза на МВР са заплатени режийните разноски, което не се оспорвало от ищеца. Твърди се, че измененията в Наредба № 2/2015 г., с които е регламентирано възнагражденията на вещите лица за явяването пред съд да се изплащат на МВР, са продиктувани от това, че до този момент не е съществувало правно основание МВР да получи тези суми. Направено е възражение за изтекла тригодишна погасителна давност.

Посочва, че ответницата е вписана в списъка на вещите лице по чл. 401, ал. 1 от ЗСВ, което обуславяло възможността тя да се явява като експерт самостоятелно в съда.

По делото е безспорно, че в периода 01.01.2016 г. – 30.06.2017 г., ответницата е заемала следните длъжности в МВР: „специалист IV степен в сектор „Документни престъпления“ към 01 отдел „Криминалистична техника“ със специфично наименование инспектор, „специалист III степен в сектор „Документни престъпления“ към 01 отдел „Криминалистична техника“ със специфично наименование инспектор, „специалист II степен в сектор „Документни престъпления“ към 01 отдел „Криминалистична техника“ със специфично наименование инспектор.

За всяка една от заеманите от нея длъжности има утвърдена длъжностна характеристика, с която същата е бил запозната. Със Заповед № 8121з-1350/06.11.2015 г. на министъра на вътрешните работи са задължени служителите на МВР да извършват експертизи, назначени само с постановления на орган на досъдебното производство, определение на съда по НПК, ГПК или АПК, след писмено разпореждане на ръководителя на структурата, в която работят или утвърдено от него длъжностно лице. Условията за това са описани в цитираната заповед, както и в последващи такива, а именно Заповед № 8121з1477/04.12.2015 г. (изм. и доп. със Заповед № 8121з-1121/11.09.2018 г. на Министъра на вътрешните работи), с която са определени разходите за консумативи при изготвяне на експертизи, Заповед № 8121з1544/18.12.2015 г. (изменена със Заповед № 8121з992/12.09.2016 г.), с която са определени разходите за труд, както и Заповед № 196з171/26.10.2016 г.

Безспорно е, че именно във връзка с заеманата от ответницата длъжност като служител на МВР, на същата е било възложено в периода 01.01.2016 г. – 30.06.2017 г. изготвяне на заключения по наказателни и търговски дела, образувани пред Окръжен съд Благоевград, Софийски градски съд, Районен съд Айтос, Апелативен съд Пловдив, Апелативен съд София, Окръжен съд Пловдив и Окръжен съд Ловеч.

Не е спорно в производството, че за изготвените от експерта К. И. (ответник в производството) съдебни експертизи органите, назначили експертизата, са заплащали на МВР, чийто служител е експерта, направените разходи за труд, консумативи и режийните разноски (по делото няма и данни за противното), както и, че за извършената работа на ответника по конкретните дела са били заплатени възнаграждения (извън дължимите командировъчни – пътни, дневни и квартирни), които се установява, че възлизат общо на сумата 6117,45 лв. за периода от 01.01.2016 г. до 30.06.2017 г.

4

Въз основа на молба от 02.11.2021 г. от ищеца, становище от 24.11.2021 г. от ответника и заявеното от процесуалните представители на страните в открито съдебно заседание, проведено на 09.02.2022 г., по делото с протоколно определение е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че ответницата е служител на НИК към МВР в процесния период, че същата е вписана в списъка на вещите лица, както и че е получила посочените в исковата молба суми само и единствено във връзка с явяване и защита на експертизи в открити съдебни заседания.

От правна страна:

За да се уважи исковата претенция по чл. 59 от ЗЗД следва да са налице следните кумулативни предпоставки: увеличение на имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице; обедняване на друго лице, свързано със съответното обогатяване, отсъствието на правно основание за обогатяването, обедняването на ищеца и обогатяването на ответника да произтича от един и същ факт или от обща група факти; да липсва друга възможност за правна защита на обеднелия. За успешното провеждане на иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД не следва да съществува валидна договорна връзка между страните, нито да е налице възможност за ищеца да реализира правата си по друг ред.