Решение № 4787 от 13.09.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4787 гр. София, 13.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора И. при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело № 20221100501846 по описа за 2022 година

За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение от 30.09.2021г., постановено по гр.дело №71243/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 45-ти състав, е отхвърлен предявеният от „С.-Е.“ ЕООД, с ЕИК *******, срещу ЗАД“Д.Б.: Ж.И .З.“ АД, с ЕИК *******, установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. чл.79 ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът - ЗАД“Д.Б.: Ж.И .З.“ АД, с ЕИК *******, дължи на ищеца - „С.-Е.“ ЕООД, с ЕИК ******* сумата от 8607.17 лв., представляваща неплатено възнаграждение за извършени сервизни услуги по договор за сервизно обслужване от 01.09.2016г. и анекс №1 от 11.09.2016г. за периода 01.06.2018г. - 31.08.2018г. по издадени фактури, както следва №518/18.06.2018г. на стойност 62.00 лв.;

№536/12.07.2018г. на стойност 1734.93 лв.; №525/26.06.2018г. на стойност 524.00 лв.;

№523/26.06.2018г. на стойност 460.72 лв.; №557/31.07.2018г. на стойност 1592.00 лв.;

№539/16.07.2018г. на стойност 820.81 лв.; №537/16.07.2018г. на стойност 327.72 лв.;

№538/16.07.2018г. на стойност 193.98 лв.; №527/26.06.2018г. на стойност 147.94 лв.;

№528/26.06.2018г. на стойност 260.93 лв.; №526/26.06.2018г. на стойност 72.00 лв.;

№524/26.06.2018г. на стойност 543.92 лв.; №551/25.07.2018г. на стойност 468.58 лв.;

№552/25.07.2018г. на стойност 526.70 лв.; №558/08.08.2018г. на стойност 331.56 лв.;

№550/26.07.2018г. на стойност 247.18 лв.; №553/25.07.2018г. на стойност 55.55 лв. и №554/25.07.2018г. на стойност 200.65 лв.; ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.03.2019г. до окончателното плащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело №17589/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 45-ти състав. С решението е осъден „С.-Е.“ 1

ЕООД, с ЕИК *******, да заплати на ЗАД“Д.Б.: Ж.И .З.“ АД, с ЕИК *******, на правно основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 50.00 лв., представляваща направени разноски в заповедното производство, както и сумата от 550.00 лв., представляваща направени разноски в исковото производство.

Постъпила е въззивна жалба от ищеца - „С.-Е.“ ЕООД, с ЕИК *******, чрез процесуален представител адв.Т. П., с която се обжалва изцяло решението на СРС, с което е отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. чл.79 ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД, както и са възложени в тежест на ищеца да заплати сторените от ответника разноски в заповедното и исковото производство. Релевирани са доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, като постановен в противоречие на закона и събраните по делото доказателства. Поддържа се, че по делото е доказано, че между страните е бил сключен договор за сервизно обслужване, който не е бил прекратен към исковия период – 01.06.2018г. – 31.08.2018г., през който са издадени процесните фактури, по които се претендира заплащане на възнаграждение. Излага се, че първоинстанционният съд като е направил погрешен анализ на събраните по делото доказателства е обосновал неправилен извод за липсата на доказателства за възлагане от страна на ответника в качеството на възложител, на ищеца в качеството на изпълнител извършването на ремонтни дейности. Твърди се, че от представените по делото възлагателни писма, в които е посочена № на щетата, рег.№ на МПС, конкретни повреди, се установява, че ответникът е възлагал на ищеца да извърши конкретни ремонти, като от приложените по делото приемо-предавателни протоколи се установява извършената работа, за която се дължи заплащане на възнаграждение по издадените процесни фактури. Излага се още, че независимо от факта, че процесните фактури не са осчетоводени в счетоводството на ответното дружество този факт не обосновава извод за липса на престация. Сочи се, че фактурите са подписани от служител на ответника, като представителната власт на съответното лице, което ги е подписало не е оспорена, поради което следва да се приеме, че получаването на фактурите от страна на ответника е доказано. Излага се още, че дори и да се приеме, че фактурите са подписани от лице без представителна власт, тъй като по делото няма ангажирани доказателства, че ответното дружество незабавно се е противопоставило на извършените от негово име без представителна власт действия, следва да се приеме, че не е оборена презумпцията на чл.301 ТЗ. Поддържа се още, че след като по делото е доказано, че ищецът е изпълнил възложената му от ответника работа, съобразно уговореното, която е приета от възложителя, поради което последният дължи плащане на уговореното възнаграждение, за което изпълнителят е издал процесните фактури.

По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. чл.79 ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Представя становище на 14.06.2023г., в което е обективиран списък по чл.80 от ГПК за сторените във въззивното производство разноски.

Въззиваемата страна - ЗАД“Д.Б.: Ж.И .З.“ АД, с ЕИК *******, чрез процесуален представител юрисконсулт Б.М., депозира писмен отговор, в който взема становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Изложени са аргументи, че обжалваното решение е валидно и допустимо, както и че наведените от въззивника доводи не кореспондират на събраните по делото доказателства и като такива се явяват 2 неоснователни. Поддържа се, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора факти и доказателства като е приел, че в хода на производството ищецът не е доказал, че е извършил през периода от 01.06.2018г. до 31.08.2018г. описаните в процесните фактури дейности по възлагане на ответника, както и приемане от последния на извършената работа, предвид на което е обоснован краен извод, че не е налице основанието в закона за ангажиране на отговорността на ответното дружество да заплати възнаграждение по издадените процесни фактури.

Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно обжалваното съдебно решение. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция, като в молба от 13.06.2023г. е обективиран списък по чл.80 от ГПК. В същата молба се съдържа и възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК относно претендирани от въззивника разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

Предявен е от „С.-Е.“ ЕООД, с ЕИК *******, срещу ЗАД“Д.Б.: Ж.И .З.“ АД, с ЕИК *******, установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. чл.79 ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът ЗАД“Д.Б.: Ж.И .З.“ АД, с ЕИК *******, дължи на ищеца - „С.-Е.“ ЕООД, с ЕИК ******* сумата от 8607.17 лв., представляваща неплатено възнаграждение за извършени сервизни услуги по договор за сервизно обслужване от 11.04.2016г. и анекс №1 от 11.04.2016г. по издадени 18 броя фактури за периода 01.06.2018г. - 31.08.2018г..

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните пред първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай по делото не е спорно обстоятелството и се установява от събраните по делото доказателства, че за процесната искова сума, предмет на предявения установителен иск, е издадена на 11.07.2019г. заповед за изпълнение на парично вземане по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело №17589/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 45-ти състав, образувано по подадено на 27.03.2019г. заявление от въззивника-ищец „С.-Е.“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и в срока по чл.414 от ГПК въззиваемият-ответник - ЗАД“Д.Б.: Ж.И .З.“ АД е подал възражение по реда на чл.414, ал.1 от ГПК за недължимост на исковата сума, поради което сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение на парично вземане по чл.410 от ГПК, е предмет на предявения в настоящото производство установителен иск.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и 3 спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 -ТР№1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.

Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност н а предявения от „С.-Е.“ ЕООД срещу ЗАД“Д.Б.: Ж.И .З.“ АД установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. чл.79 ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. чл.79 ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД , като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, които въззивният съд счита за неоснователни, следва да се добави следното:

В конкретната хипотеза от анализа на събраните по делото доказателства се установява, че на 11.04.2016г. между страните по делото е б и л сключен договор за сервизно обслужване, по силата на който ответникът – възложител - ЗАД“Д.Б.: Ж.И .З.“ АД, е възложил на ищеца – изпълнител - „С.-Е.“ ЕООД, да извършва срещу заплащане на възнаграждение техническо обслужване и ремонтни дейности на леки и лекотоварни автомобили, които са застраховани при възложителя. Страните са се съгласили, че услугите ще се извършват в мрежата на специализирани сервизи на изпълнителя. В чл.3, ал.1 е предвидено, че договорът се сключва за срок от 12 месеца, считано от датата на подписването му. Ако в едномесечен срок преди изтичането на срока на действие на договора никоя не поиска писмено прекратяването му, същият продължава действието си за още една година при същите условия. В чл.3 е предвидено, че автомобилите се предават за ремонт в оторизиран сервиз на изпълнителя след направен оглед от представители на възложителя. Обемът на обслужването и ремонтите, които следва да се извършат на постъпилия автомобил, ще се конкретизира за всеки отделен случай, въз основа на възлагателно писмо, подписано от представител на възложителя и застрахования. Всяко възлагателно писмо съдържа: номер на щетата, както е заявена в базата данни на застрахователя; регистрационен номер на автомобила; срока за извършване на сервизното обслужване; конкретните повреди по автомобили, които следва да бъдат отстранени; други особени изисквания към автосервизното обслужване. Възлагателното писмо се подписва от застрахованото лице и от представител на възложителя. Неразделна част от възлагателното писмо се счита и протокола от извършения оглед на увредения автомобил. В чл.3, ал.4 о т договора е постигнато съгласие приемането на автомобила за ремонт и предаването му след ремонт се удостоверява с приемо - предавателен протокол, който се подписва от застрахования и екземпляр от който се предава на възложителя. В чл.10 е уговорено, че изпълнителят предоставя на възложителя за одобрение калкулация с точно описание на стойността и количеството материали и резервни части за конкретния автомобил. В 4 калкулацията трябва да бъде записан номер на щета и регистрационния номер на съответното МПС. За вложените нови резервни части да се представят насрещни данъчни фактури. С анекс към сключения договор за сервизно обслужване от 11.04.2016г. страните са уговорили начина за определяне на цените на авточастите, труд и консумативи, материали за боядисване. Въззивният съд приема с оглед предмета на договора и уговорените взаимни престации на страните по възникналото между тях облигационно правоотношение, ч е з а неговата валидност и действие намират приложение правилата за договора за изработка, като процесният договор е сключен между търговци по смисъла на чл.1, ал.2, т.1 ТЗ във връзка с упражняваната от тях дейност, поради което сделката следва да се счита за търговска по смисъла на чл.286, ал.1 ТЗ и съгласно чл.288 ТЗ спрямо нея намират приложение общите разпоредби н а ТЗ относно търговските сделки и субсидиарно общите разпоредби на ЗЗД за договорите и специалните разпоредби на ЗЗД, уреждащи договора за изработка и поконкретно от чл.258-269 от ЗЗД. Съгласно чл.258 ЗЗД с договора за изработка изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната - да заплати възнаграждение. Основателността на така предявения иск е обусловена от наличието на следните материалноправни предпоставки, а именно: валидно възникнало облигационно правоотношение между страните; точното изпълнение на задължението на изпълнителя (ищец) в качествено, количествено и времево отношение; предаването на извършената работа и приемането от възложителя (ответник), както и неизпълнението на насрещното задължение на последния за заплащане на уговореното възнаграждение. Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, обективирани в разпоредбата н а чл.154, ал.1 ГПК, в тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване на положителните факти, пораждащи съдебно предявеното вземане.