Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 261676 от 18.05.2022, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 1957/2021
Вид
Решение № 261676
Подписан
18.05.2022
В сила
18.05.2022
Състав
ИВЕЛИНА МАРИНОВА СИМЕОНОВА, НИКОЛАЙ ДИМИТРОВ ДИМОВ, ВЕЛИНА СВЕТЛОЗАРОВА ПЕЙЧИНОВА

Цитирани разпоредби

Р Е Ш Е Н И Е

№…….. гр. София, 18.05.2022 г.

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII - В въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти март две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова в. гр. дело № 1957 по описа на съда за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 20256220 от 19.11.2020 г. по гр. дело № 15318/2020 г. на СРС, II ГО, 79 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******срещу С.К.М., ЕГН ********** установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.

86, ал. 1 ЗЗД, че С.К.М. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 3 037,10 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от 30.08.2016 г. до 30.04.2018 г. по отношение на топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр.

София, ул. „Милин камък“ ******, с аб. № 335138; сумата от 44,49 лв., представляваща цена на такса за услуга дялово разпределение за периода от 30.08.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 30.08.2019 г. до окончателното плащане, както и сумата от 609,27 лв., представляваща обезщетение за забава върху задължението за цена на топлинна енергия за периода от 16.10.2016 г. до 23.08.2019 г., за които суми по ч. гр. дело № 50176/2019 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за изпълнение чл. 410 ГПК от 05.09.2019 г., като е отхвърлен искът за цена на топлинна енергия за разликата над уважения размер от 3 037,10 лв. до пълния предявен размер от 4 372,78 лв., или за размера от 1 335,68 лв., и за периода от 01.05.2015 г. до 29.08.2016 г.; искът за цена на такса за услуга дялово разпределение за разликата над уважения размер от 44,49 лв. до пълния предявен размер от 49,94 лв., или за размера от 5,45 лв., и за периода от 01.07.2016 г. до 29.08.2016 г.; искът за обезщетение за забава върху задължението за цена на топлинна енергия за разликата над уважения размер от 609,27 лв. до пълния предявен размер от 845,36 лв., или за размера от 236,09 лв., и за периода от 14.09.2016 г. до 15.10.2016 г., както и искът за обезщетение за забава върху задължението за цена на такса за услуга дялово разпределение в размер на 10,15 лв. за периода от 30.08.2016 г. до 23.08.2019 г. Осъден е С.К.М. да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 108,77 лв. – разноски в заповедното производство и сумата от 308,61 лв. – разноски в първоинстанционното производство, както и е осъдено „Т.С.“ ЕАД да заплати на С.К.М. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 90,22 лв. – разноски за заповедното производство и сумата от 90,22 лв. – разноски за първоинстанционното производство.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице - помагач „Т.с.“ ЕООД.

Срещу решението в частите, в които са отхвърлени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл.

259, ал. 1 ГПК въззивна жалба /уточнена с молба вх. №

298764/30.03.2021 г./ от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят навежда оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт в обжалваната част поради нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа неправилно приложение на нормата на чл. 111 ЗЗД, тъй като през исковия период м. 05.2015 г. – 30.04.2018 г. са действали Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди за потребители от 2016 г., в сила от 11.07.2016 г.

Твърди се, че в чл. 33, ал. 2 от ОУ е прието, че клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период в 45 - дневен срок за периода, за който се отнася. Издадената обща фактура през м. 07.2016 г. е за целия предходен отоплителен сезон, поради което задълженията по тази фактура са станали изискуеми на 15.09.2016 г.

Жалбоподателят излага доводи, че срокът на погасителната давност за процесните вземания тече от същата дата – 15.09.2016 г. и тя не е изтекла към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК. В жалбата се поддържат доводи за неправилност на изводите на съда за липса на доказателства за изпадането на ответника в забава по отношение на процесното главно парично задължение. Задължението е възникнало като срочно по силата на чл. 33, ал. 2 от ОУ от 2016 г., поради което не е необходимо изпращане на покана до длъжника. Ето защо се моли решението на СРС в обжалваната му част да бъде отменено, а исковете – уважени в цялост.

Ответникът по жалбата С.К.М. не изразява становище в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание същият се представлява от адвокат Личев, който поддържа, че въззивната жалба е неоснователна, а решението на СРС в обжалваната част е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.

Първоинстанционното решение в частите, в които са уважени предявените искове до посочените по - горе размери и ответникът е осъден да заплати разноски на ищеца, не е обжалвано, поради което е влязло в сила.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл.

422, ал. 1 ГПК установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл.

149 ЗЕ, чл. 153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна срещу съдебен акт, който подлежи на въззивно обжалване, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Съгласно чл.

269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че ответникът е потребител на топлинна енергия за исковия период, поради което дължи заплащане на доставената в имота топлинна енергия, възлизаща на сумата от 3037,10 лв. съгласно кредитираното заключение на съдебно – счетоводната експертиза, при приложение на чл. 162 ГПК и при съобразяване на възражението за погасителна давност. По отношение на последното са развити съображения, че то е основателно за периода от 01.05.2015 г. до 29.08.2016 г., включително. Първоинстанционният съд е съобразил датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 30.08.2019 г. и е приел, че всички вземания, възникнали за период три години преди подаване на заявлението, са погасени по давност. Приел е, че искът за стойност на услуга дялово разпределение е основателен за сумата от 44,49 лв. и за периода 30.08.2016 г. – 30.04.2018 г., а за периода от 01.07.2016 г. до 29.08.2016 г. включително претенцията е погасена по давност.

Претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за вземане за обезщетение за забава върху главницата за потребена топлинна енергия е уважена частично съобразно срока за изпадане в забава по приложимите ОУ от 2016 г. и чл. 33, ал. 1 от тях, като СРС е приел съобразно ССчЕ и чл. 162 ГПК, че размерът на лихвата за забава върху непогасената по давност главница за топлинна енергия за периода от 30.08.2016 г. до 30.04.2018 г. възлиза на 609,27 лв., до който размер е уважен искът за лихва. По отношение лихвата за забава върху главницата за услуга дялово разпределение съдът е приел, че длъжникът изпада в забава след покана – чл. 84, ал. 2 ЗЗД, за каквато в случая няма данни да е изпращана до длъжника, поради което този иск е отхвърлен изцяло като неоснователен.

Безспорно е на етапа на въззивното производство, че: процесният имот - ап. 1, находящ се в гр. София, кв.

„Лозенец“, ул. „******, с аб. № 335138 е бил топлофициран и че сградата - етажна собственост /в която се намира/ е била присъединена към топлопреносната мрежа; че ответникът С.М. е собственик на процесния имот и има качеството на потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 г./, респ. на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ, вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./; че между страните по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди, със съответните права и задължения на страните съгласно ЗЕ и Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД, че стойността на доставената топлинна енергия за целия процесен период до имота възлиза на 3 112,82 лв., а лихвата за забава е в размер на 653,70 лв., че за същия период е извършена услуга дялово разпределение на ТЕ от „Т.с.“ ЕООД.

Спорният между страните въпрос по същество във въззивното производство е свързан с това дали вземанията за стойността на доставената топлинна енергия, които се отнасят за периода от м. 05.2015 г. до 29.08.2016 г., са погасени по давност, както и дължи ли се лихва за забава в плащането на главниците.

Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с ТР № 3/2011 г. на ВКС по тълк. дело № 3/2011 г., ОСГТК, понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл.

111, б. „в“ ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл.

155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество, в т. ч. за стойността на услугата дялово разпределение, съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл.

111, б. „в“ ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения давността тече от деня на падежа.

Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало – чл. 114, ал. 2 ЗЗД.

Действащата през процесния период нормативна уредба – чл.

155, ал. 1 ЗЕ /изм., ДВ, бр. 54/2012 г., в сила от 17.07.2012 г./, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда - етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/. на 11 равни месечни вноски и една изравнителна вноска;

2/. на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3 по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в действалата през процесния период Наредба за топлоснабдяването.

С оглед уредените в закона и наредбата правила се налага извод, че в случаите на чл.

155, ал. 1, т. 1 или т. 2

ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозни вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. При всички случаи, обаче, това „изравнително“ вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата, т. е., задължението за заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски.