Решение № 123 от 19.02.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 123 гр. гр. Хасково, 19.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Милена Д. Борисова като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20225640103293 по описа за 2022 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл.143, ал.1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП и по чл. 55, ал. 1, предл.

1 от ЗЗД от М. А. А. от гр.Хасково, ул. ************, чрез адв. Д.М. от АКПловдив, против „Стик Кредит“ АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление: гр.Шумен, ул.“Оборище“ №13 Б.

В исковата молба се твърди, че ищецът бил страна по сключен с ответника Договор за кредит №********/******г., съгласно чл.1 от който кредитодателят се задължил да предостави на кредитополучателя кредит в размер на 800 лева, а последният се задължил да върне сумата от 842 лева съгласно условията на договора, при ГПР в размер на 34.80%, ГЛП 30.24% и срок на кредита – 3 вноски. В чл.27 от Договора за кредит било предвидено, че ако ищецът не предостави допълнително обезпечение, той дължи на кредитора неустойка на ден в размер на 0,9 % от усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. В тази връзка на ищеца била начислена неустойка в общ размер на 211.03 лева, разпределена на три вноски, добавени към дължимата главница и лихва по договора за кредит, като по този начин общата сума нараснала до 1053.24 1 лева. Ищецът твърди, че погасил търсените му суми по договора, включително главница 800 лева, 42.21 лева лихва и 30 лева неустойка, която сума за неустойка според него се явявала недължимо заплатена. Това било така, тъй като били накърнени добрите нрави и поради нарушаване на този правен принцип по смисъла на чл.26, ал.1, пр. 3 ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода за кредитора. Търсената неустойка по чл.27 от процесния договор за кредит била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 ЗЗП, тъй като сумата, която се претендирала чрез нея, била в размер на 1/4 от сумата на отпуснатия кредит в размер на 800 лева. По този начин безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговските взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия случай, със заплащането на сумата предвидена за неустойка, изцяло се нарушавали горепосочените принципи. Именно и въз основа на това, така търсената неустойка по чл.27 от Договора за кредит от ******г., в размер на 211.03 лева била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП. Предвидената клауза била неравноправна по смисъла и на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането на неустойка, която била необосновано висока. В глава четвърта на ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било и съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, търсената неустойка по чл.27 от процесния договор, в размер на 211.03 лева при неосигуряване в 3 дневен срок от датата на сключване на договора на обезпечения, се намирала в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водели 2 до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване, а според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК , нищожна, поради накърняване на добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Освен това, с търсената неустойка се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. В този смисъл била и т.32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г.

Неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорените клаузи била да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучагеля, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. На следващо място, търсената неустойка по чл.27 от Договора за кредит била нищожна на основание чл.146 ал.1 ЗЗП. Съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен ако били уговорени индивидуално.

Според ищеца, оспорваната клауза не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП, а било видно от самия Договор за потребителски кредит, че тя била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. С оглед нищожността на регламентираната неустойка от Договора за кредит от ******г., ищецът не следвало да заплаща така претендираните суми за неустойка и след като бил заплатил сумата от 30 лв., представляваща сума, заплатена за неустойка, същата следвало да му бъде върната, като получена без правно основание. Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с което да обяви за нищожна клаузата на чл.27 от сключения с ответника Договор за кредит № ******** от ******г., на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че била сключена 3 при неспазване на нормите на чл.143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП, както и да осъди ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 30 лева, представляваща недължимо платена сума по оспорваната като недействителна клауза за неустойка, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът подава отговор на исковата молба, с който счита исковете за допустими, но неоснователни.

Действително, между страните бил налице договор, който бил сключен от разстояние като част от система за предоставяне на финансови услуги на ответника, в изпълнение на който на същата дата ответникът погасил служебно задължение на ищеца към него по предходен кредит и предоставил остатъка от сумата по кредита на ищеца на каса на „Изипей“. Посочва се, че в договора била предвидена хипотеза за начисляване на неустойка при неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя, но кредиторът не бил договорно задължен за претендира такава. В случая сключването на договора било инициирано от ищеца с попълване на електронна заявка за отпускане на кредит и на същият била изпратена необходимата преддоговорна информация, в т.ч. и СЕФ, проект на договор с погасителен план към него и Общи условия. Всички му били предоставени на български език, информацията била предоставена в ясен и четлив вид, при съблюдаване на нормативните изисквания. В резултат на последователно описаните предприети от ищеца действия, между страните бил сключен процесният договор под формата на електронен документ, което според ответника, било съобразено изцяло със ЗЕДЕУУ, ЗПФУР, ЗПК и с всички други приложими нормативни документи. Въпреки, че такава неустойка не била начислявана и събирана от дружеството, ответникът счита уреждащата я клауза за валидна и отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство, като излага подробни съображения в такава насока. На първо място неустойката представлявала самостоятелен договор по смисъла на чл. 8 ал. 1 ЗЗД и същата можела да се материализира и като клауза в договор, чието изпълнение обезпечава - тоест представлявала самостоятелно съглашение, което в случая било обективирано в един и същ документ с договора за потребителски кредит и по отношение на нейната действителност, не се прилагали разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48, а ЗЗД. При съответните предпоставки за възникване на това задължение, 4 неустойка се дължала от неизправната страна по договора, когато била налице онази форма на неизпълнение, за която тя била уговорена, а именно непредоставяне на обезпечение по договора. Тя била парична санкция, имаща за цел да гарантира изпълнението „под страх“, че в противен случай би се начислила, с оглед на което било нормално в случай на неизпълнение на обезпеченото задължение размерът на задължението длъжника да бъде увеличен. Това обстоятелство не следвало да я прави нищожна, с оглед факта, че това била присъщата за нея функция. Размерът на неустойката се определял като процент от заетата сума, като същата се начислявала, докато не бъде изпълнено задължението, а това зависело изцяло от волята на заемателя. Видно от Договора било, че неустойката се дължала единствено за периода, в който заемателят реално не бил предоставил обезпечение, като ако такова се предостави впоследствие - същата спирала да се начислява - тоест причината за евентуалното начисляване на такава неустойка било единствено виновното поведение на ищеца. Освен това, според ответника така договорения размер на неустойката изпълнявал предвидените в чл. 92 ЗЗД цели и не предвиждал неоснователно разместване на блага. Неустойката освен обезщетителна функция имала и други функции - обезпечителна и санкционна, като целта била да се стимулира изпълнението и превенира допускане на неизпълнение. В случая уговорената неустойка не излизала извън присъщите й функции. Тя имала стимулираща роля за длъжника да изпълни точно задълженията си, тъй като в противен случай щял да носи отговорност, без кредиторът да трябва да доказва настъпването на вредите и техният размер. Въпреки това вредите от неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение били очевидни. С оглед на непредоставянето на обезпечение, кредиторът бил лишен от гаранция, че неговото вземане някога ще бъде удовлетворено, което безспорно засягало неговия интерес и основната цел на уговорената неустойка бил да репарира причинените от неизпълнение в срок вреди. Нямало въведено законодателно изискване относно размера на неустойката, като нямало въведено ограничение и на максималният размер. Доколкото по - големият размер на неустойката бил обусловен от бездействието на длъжника и същият не можел да се приеме като изначално договорен в противоречие на добрите нрави. Нищожността, поради противоречие с добрите нрави следвало да се преценява към момента на сключване на договора, а не възоснова на размера, получаващ се в резултат 5 на неизпълнението. Съгласно чл. 92 ал. 2 ЗЗД, а и според възприетото от съдебната практика, дори и неустойката да се приемела за прекомерна, тя била действително задължение, което можело да бъде намалявано, без обаче да отпада изцяло. Така, тя представлявала предварително определено обезщетение и според ответника нормално било нейният размер да е предварително уговорен между страните и включен като част от погасителните вноски, при изрично записване, че това е дължимата вноска само при хипотезата на непредставено обезпечение. Съгласно TP от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК, прекомерността на неустойката не я правиела a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, като същата следвало да се приеме за такава, само ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Освен това според ответника, не била налице изначална невъзможност да се осигури в уговорения в Договора срок поръчител, който да отговаря на посочените изисквания. Ищецът бил запознат с условията на Договора, преди същият да бъде сключен, като той не бил длъжен да сключва договора веднага, а разполагал с възможността първо да открие лице, което да отговаря определените в Договора изисквания и което е съгласно да бъде солидарно отговорно с него и след това да премине към подписването му.