Решение № 267 от 07.11.2025, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 267 гр. Варна, 07.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Марин Г. М.

Членове:

Магдалена Кр. Недева

Диана Д. Митева при участието на секретаря Дарина Б. Баева като разгледа докладваното от Марин Г. М. Въззивно търговско дело № 20253001000398 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано е по въззивна жалба на В. М. В. представляван от адвокат И. З. срещу решение № 271/27.06.202 година по търг. дело № 520/2024 година на ВОС, с което е отхвърлен предявеният от ищеца иск срещу „Банка ДСК“ ЕАД, за установяване в отношенията между страните несъществуването на изпълняемо право срещу ищеца за сумата от 20457,80 евро, представляваща сбор главница по споразумение от 23.03.2011г. за обединяване на договор за стандартен кредит №15573392/14.05.2008 година, договор за стандартен кредит № 109531188/11.11.2005 година договор за кредит овърдрафт№ 10953153/11.11.2005г., 2801,37 евро- договорна лихва за периода 15.05.2011г.03.08.2012г., 541,30 евро-наказателна лихва за просрочена главница за периода 10.07.2012г. до 03.08.2012г., за които вземания са издадени заповед за изпълнение и изп. лист по ч.гр.д. № 11248/2012г. по описа на ВРС, по който лист е образувано изп. делото № 224/2012г. по описа на ЧСИ Л.Т. рег. № 713 КЧСИ, поради погасяването им по давност, на осн.чл. 439, ал. 1 ГПК.

Въззивната страна намира решението в обжалвания дял за незаконосъобразно и необосновано, като се позовава на неправилни изводи на първата инстанция относно дължимостта на вземането по процесния изпълнителен лист, което сочи да е погасено по давност. Оспорва се качеството взискател, с което се легитимира цесионера „ОТП Факторинг“ ЕАД, въз основа на сключен договор за прехвърляне на вземания между него и първоначалния взискател „Банка ДСК“ ЕАД, заявител в производството по 1 издаване на изпълнителен лист и заповед за незабавно изпълнение. Намира за нарушено правилото на разпоредбата на чл. 429, ал. 1 ГПК, изразяващо се в липса на недвусмислено изразена воля, благодарение на която цесионерът да встъпи в изпълнителното производство като взискател по силата на процесуално правоприемство. Ето защо смята за невъзникнало валидно процесуално правоприемство между цедент и цесионер по издадения изпълнителен лист, вследствие на което всички действия по изпълнението не са противопоставими на длъжника, съответно не могат да прекъснат давностния срок. Отделно от това отправя възражение за неуведомяването на длъжника за настъпилата цесия, поради което тя му е непротивопоставима.

Твърди, че поради това предприетите от цесионера действия по изпълнението са невалидни спрямо длъжника и не влияят на давностните срокове. По отношение конкретно на наложен запор от 15.03.2013 година, като действие по изпълнението извършено от лице, което не е взискател -„Банка ДСК“ ЕАД, се сочи, че същото не може да произведе действие на прекъсване на давностни срокове. Оспорва действието на последвалото вливане между „ОТП Факторинг“ ЕАД и „Банка ДСК“ ЕАД, което сочи, че няма обратно действие и не може да валидира действия извършени от субект, който не е легитимиран да претендира вземането. Твърди се, че решението страда от вътрешни несъответствия, като е прието от една страна извършването на плащания по изпълнителното дело, без да е установено кога са направени те и в какви размери, дали и как тези плащания погасяват вземането, а от друга се приема изискуемост на вземането изцяло. Сочат се твърдения, че заповедта за незабавно изпълнение не е стабилизирана в производство по чл. 422 ГПК, доколкото иск е заявен не от първоначалния взискател „Банка ДСК“ ЕАД, а от нелегитимираното лице „ОТП Факторинг“ ЕАД. Отделно от изложеното намира договора за прехвърляне на вземания за нищожен, поради нарушение на императивни разпоредби на ЗПК. Отправя възражение по отношение на запорираната сума, която смята за несеквестируема и същата не представлява периодично плащане. По тези съображения се иска отмяна на обжалваното решение.

Насрещната страна, в срока за това, е представила писмен отговор, в който оспорва жалбата като неоснователна и иска същата да се остави без уважение. Твърди се, че кредиторът по вземането и взискател в изпълнителното производство, е извършвал изпълнителни действия, които са прекъсвали давността, поради което давностните срокове не са изтекли към момента на подаване на процесната искова молба, както и че субективните предели на изпълнителния лист са регламентирани от чл. 429 ГПК, поради което смята цесионера за легитимиран субект по изпълнението. Иска отхвърлянето на жалбата и присъждането на разноски направени от страната.

В проведеното съдебно заседание пред въззивната инстанция страните изразяват становища по жалбата, съответно представения писмен отговор.

Приети и приобщени са представени от въззивника писмени доказателства, в подкрепа на тезата си за запорирано несеквестируемо вземaне. Страните са 2 отправили насрещния искания за присъждането на разноски.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становищата на страните, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите, възприемани в мотивите към ТРОСГТК №1/2011 г. на ВКС) и съответства на предявените искания по отправена от длъжник отрицателна установителна претенция, на основание чл. 439, ал. 1 ГПК.

Решенията на първоинстанционния съд, съдържат реквизитите по чл.

236 ГПК, произнасянето съответства на предявените искания и правото на иск е надлежно упражнено.

Предявената въззивна жалба е депозирана от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1 изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания. Според ТР № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, въззивният съд осъществява преценка за допустимост предхождаща решаването на материалноправния спор.

Производството пред първата инстанция е образувано по искова молба на В. М. В., отправена срещу „Банка ДСК“ ЕАД, правоприемник след преобразуване посредством вливане на заличеното на 25.05.2023 година, „ОТП Факторинг България“ ЕАД. Обжалваното решение е допустимо като постановено спрямо правосубектно лице – „Банка ДСК“ ЕАД, като универсален правоприемник на заличения търговец „ОТП Факторинг България“ ЕАД. Производството е допустимо. Доколкото въззивните възражения са сведени единствено до правилността на съдебния акт, касаещи приложимите норми относно частното правоприемство в изпълнителното производство и погасяването на вземането по давност, то и в този предметен обхват следва да се произнесе въззивния съд, съобразно правилото на чл. 269 изр. второ от ГПК.

В исковата молба се твърди, че срещу ищеца са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, по силата на който той е солидарно осъден за сумата от 20457,80 евро, представляваща сбор от главница по споразумение от 23.03.2011г. за обединяване на договор за стандартен кредит № 15573392/14.05.2008г., договор за стандартен кредит №109531188/11.11.2005г. договор за кредит овърдрафт№

10953153/11.11.2005г., 2801,37 евро- договорна лихва за периода 15.05.2011г.03.08.2012г., 541,30 евро-наказателна лихва за просрочена главница за периода 10.07.2012г. до 03.08.2012г., по ч.гр.д. № 11248/2012г. по описа на ВРС, по който лист е образувано изпълнително дело № 224/2012г. по описа на ЧСИ Л.Т. рег. № 713 КЧСИ.

3

Поддържа се възражение, че за кредитора „Банка ДСК“ ЕАД не съществува субективно право да прехвърля вземанията си към длъжника на трето лице – в случая „ОТП Факторинг България“ ЕАД, както и че длъжникът не е надлежно уведомен за настъпилото прехвърляне на вземания. Отрича се съществуването на самото вземане и се оспорва се действителността на клауза (като неравноправна), даваща възможност кредиторът по вземането да бъде заменен без съгласие на длъжника. Твърди се и нарушение на специалните норми на чл.143 т. 15 ЗЗП и чл. 26, ал. 1 ЗПК, които дерогират общото правило на чл. 99 ЗЗД. Възразява се срещу постигнатото споразумение за обединяване на кредити от 23.03.2011 година с банката - кредитодател, като претендира приложение на правилата на ЗПК. Сочи се нарушение на императивните разпоредби на чл. 22 ЗПК, поради липса на ясно разписана методика за изчисляване на приложимия към договора ГПР. Оспорва се уведомяването на длъжника за предсрочната изискуемост на вземанията по кредита. Твърди се погасяване на вземанията по кредита въз основа на съществуващи застрахователни правоотношение на ищеца. Иска се прогласяване нищожност на договора за кредит, на който банката основава вземането си, в условията на евентуалност се иска да се приеме за установено между страните, че длъжникът не дължи в полза на кредитора процесните суми по договора.

Производството по предявените искове за прогласяване нищожност на споразумението от 23.03.2011 година за обединяване на договора за стандартен кредит е прекратено с определение № 1526/14.11.2024 година на ВОС, което е влязло в сила. Първата инстанция е отчела постановено решение по в.т.д № 173/2015 година на Варненски апелативен съд, в което е разгледан въпроса относно съответствието на съдържанието на споразумението с правилата на ЗПК. Прието е, че силата на пресъдено нещо на това решение е незасегната и се разпростира върху въпросите свързани с неравноправни клаузи на споразумението, съответно неговата нищожност според императивните текстове на ЗПК. Производство по главния иск, предявен от ищеца, е недопустимо поради непререшаемост на установените факти свързани с тези клаузи.

С определение № 6/03.01.2025 година, производството по делото е прекратено по наведената от ищеца претенция за установяване недължимостта на вземането по кредита поради погасяването им от трето лице – застраховател, въз основа на застрахователно правоотношение. След даване на указания по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, ищецът не е уточнил твърденията си за погасяване на вземанията от трето лице – застраховател. Така първата инстанция е останала сезирана единствено с отрицателната установителна претенция на ищеца за отричане правото на принудително изпълнение на кредитора, като погасено по давност. Тази претенция подлежи на разглеждане и пред настоящата инстанция.

Между страните не се спори, а и от събраните по делото доказателства се установява, че в полза на „Банка ДСК“ ЕАД, въз основа на заповед за 4 изпълнение по чл.417 от ГПК ч.гр.д. № 11248/2012г. по описа на ВРС е издаден изпълнителен лист срещу В. М. В. за сумата от 20457,80 евро, представляваща сбор главница по споразумение от 23.03.2011г. за обединяване на договор за стандартен кредит от 14.05.2008г., договор за стандартен кредит №109531188/11.11.2005г. договор за кредит овърдрафт№ 10953153/11.11.2005г., 2801,37 евро- договорна лихва за периода 15.05.2011г.03.08.2012г., 541,30 евро-наказателна лихва за просрочена главница за периода 10.07.2012г. до 03.08.2012 година.

Въз основа на изпълнителния титул, по молба на кредитора е образувано изпълнително дело № 224/2012 година по описа на ЧСИ Л.Т., рег. № 713.

Видно от молбата за образуване на изпълнителното дело на съдебния изпълнител са възложени, от страна на взискателя, правомощията по чл. 18 ЗЧСИ. Не се спори, че вземанията по изпълнителното основание са прехвърлени на трето лице – „ОТП Факторинг България“ ЕАД. С молба за конституиране от 28.03.2013 година, като частен правоприемник на първоначалния взискател е конституиран „ОТП Факторинг България“ ЕАД. За удовлетворяването на взискателя са предприети действия по налагане възбрана върху имот собствен на длъжника на 21.01.2013 година и наложен запор на 15.01.2013 година върху вземания на В. М. В. с произход от Държавно обществено осигуряване, по фонд „Пенсии“. Към отговора на исковата молба ответникът е представил удостоверение издадено от ЧСИ, рег.