Решение № 4788 от 02.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4788 гр. Пловдив, 02.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Цветина Ил. Косева - Червенкова като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20245330108521 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от И. Х. Г. против „Моят Кредит“ ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. „1- во“ ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сума в размер от 198, 55 лева – платена без основание по недействителния Индивидуален договор за заем № ***/ 22.05.2023г. и свързаният с него Договор за предоставяне на допълнителни услуги от 22.05.2023г., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на исковата молба в съда /17.05.2024г./ до окончателното й изплащане (претенцията на ищеца е описана съобразно заявеното от него в открито съдебно заседание проведено на 18.11.2024г. увеличение в размера й- л. 45 гръб).

Ищецът твърди, че с ответника е сключил Индивидуален договор за заем № ***/ 22.05.2023г., по силата на който му е предоставена сума в размер от 300 лв., която е следвало да върне на 5 месечни вноски до 23.10.2023г., ведно с договорената възнаградителна лихва и други акцесорни вземания. Сочи, че неизменна част от посочения договор за кредит е и сключеният между страните Договор за предоставяне на допълнителни услуги от 22.05.2023г. По силата на договора за кредит и допълнителното споразумение към него потребителят е задължен да заплати в полза на кредитора възнаграждение за предоставени „допълнителни услуги“. Поддържа се, че „допълнителните услуги“ по договора по своето същество включват действия по отпускане и управление на кредита, за което на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не следва да изисква възнаграждение. Изтъква се и че възнаграждението за допълнителните услуги следва да бъде включено в ГПР, тъй като е сигурен разход за потребителя. Поддържа се, че е налице драстично разминаване между посочения в договора ГПР и действителния му размер. Поддържа се, че това представлява нелоялна търговска практика, чиято цел е да заблуди потребителя за реалните параметри, при които получава кредитно финансиране. Предвид цялостната недействителност на договора за кредит, то се претендират заплатените над 1 главницата суми. Претендират се и сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Моят Кредит“ ЕООД, със становище за неоснователност на предявения иск. Не се оспорва възникването на правоотношение между страните, както и че при формиране на приложимия към договора за кредит ГПР не се включва дължимото възнаграждение за предоставените допълнителни услуги. Възразява се, че ищецът като потребител е бил надлежно запознат с условията, при които ответното дружество предоставя кредитно финансиране и се е съгласил с тях. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Поддържа се, че законът не поставя изискване при договаряне на допълнителни услуги възнаграждението за тях да се включва към ГПР. Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Моят Кредит” ЕООД и И. Х. Г. е възникнало правоотношение по повод на сключен Индивидуален договор за заем № ***/ 22.05.2023г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 300 лева /л. 20 гръб- л. 22/. Отразеният в договора лихвен процент е 39, 99 % (не е посочено дали процентното изражение е изчислено на година или месечна база), а годишният процент на разходите е 43,80 %. Досежно валутата, в която е предоставен кредитът, съдът счита за нужно да акцентира върху следното: в чл. 2 от Договора е посочено, че се предоставя в заем сума в размер от 153, 39 евро или тяхната левова равностойност съгласно официалния курс на БНБ.

Съдът приема, че сумата предоставена на ищеца по кредитното правоотношение е в български лева. Последното обстоятелство се установява, както от приложения към договора погасителен план / л. 20 гръб/, така и от приложение № 1 към него /л.24 гръб/, в които предоставената сума е отразена като 300 лева.

Съобразно чл. 1.2 и 1.3 от Договора, потребителят се задължава да заплати сума в размер от 49, 13 лв. за услуга „Участие в допълнителни томболи и промоции“ и сума в размер от 114, 63 лв. за услуга „Комфорт“. Стойността на двете услуги е разсрочена в приложимия към договора за кредит погасителен план.

В изпълнение на поетото задължение по чл. 1, 1.2 и 1.3 от Договора за кредит, на 22.05.2023г. ищецът като потребител сключва с „Моят Кредит“ ЕООД и Договор за предоставяне на допълнителни услуги (л. 22 гръб- л. 23), който е иманентна част от Индивидуален договор за заем № ***/ 22.05.2023г.

В изпълнение на задълженията си по процесния договор за потребителски кредит и свързаният с него договор за предоставяне на допълнителни услуги, ищецът е заплатил в полза на ответника сума в общ размер от 499, 15 лв. (съобразно представената от ответника справка за плащания – л. 33 гръб).

В подадения по делото отговор на исковата молба, ответникът признава и с доклада по делото е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че възнагражденията за предоставените допълнителни услуги„Участие в допълнителни томболи и промоции“ (в размер от 49, 13 лв.) и услуга „Комфорт“ (в размер от 114, 63 лв.), не са включени при формиране на приложимия към договора за кредит годишен процент на разходите ( ГПР).

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между 2

"Моят Кредит" ЕООД като заемодател и И. Х. Г. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 300 лв.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК. Същото се отнася и до свързания с процесния договор за кредит, Договор от 17.08.2023г. за предоставяне на допълнителни услуги.

В процесния случай, твърденията за недействителност на договора на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 3, ал. 8 от Договора за кредит и свързания с него Договор за предоставяне на допълнителни услуги от 22.05.2023г.

Както вече бе посочено, съгласно чл. 1.2 и чл. 1.3 от Договора за кредит, ищецът- заемател следва да заплати на ответника- заемодател сума в размер от 49, 13 лв.- възнаграждение за услуга „Участие в допълнителни томболи и промоции“ и сума в размер от 114, 63 лв.- възнаграждение за услуга „Комфорт“. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 1(1) и (2) от Договора за кредит и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество възнаграждението за „участие в допълнителни томболи и промоции“ и възнаграждението за услуга „комфорт“ целят единствено да облагодетелстват кредитора, без реално да се предоставят каквито и да било услуги на потребителя.

Формулировката на чл. 1.1. от Договора за кредит от 22.05.2023г. налага разбирането, ч е за ответника – кредитор не съществува задължение да включи потребителя в определени промоции или да му предостави конкретна отстъпка на предлагани от него услуги, а само е установена латентната възможност такива да бъдат предоставени и то по волята на самия кредитор. Отделно от това, липсва каквато и да било конкретика досежно естеството на промоциите и отстъпките (и техните параметри), както и периода, в който би могло да бъдат предоставени на потребителя. В чл. 1, ал. 1 от договора за допълнителни услуги, кредиторът целенасочено използва абстрактни формулировки, които на практика не създават задължение за него да организира каквито и да било промоционални кампании, а още по- малко да включи и потребителя в тях. По отношение на услугата по чл. 1, ал. 2 от договора за кредит (услуга „Комфорт“), то същата е свързана с управлението на кредита и на осн. чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не би могъл да претендира възнаграждение. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „услуги” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, обстоятелството, че възнаграждението за предоставените „допълнителни услуги“ не е включено при формиране на приложимия към договора ГПР е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване с доклада по делото.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са 3 известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 43, 80 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които стават изискуеми разписаните в чл. 1 от Договора възнаграждения за услуга „Участие с допълнителни томболи и промоции“ и услуга „Комфорт“, то дължимото по тях възнаграждение следва изначално да бъде включено при формирането на ГПР.

Предвид гореизложеното, нужно е да се акцентира върху факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит на драстично по- нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Именно предвид гореизложеното, съдът счита, че вземанията за „предоставени услуги“ представляват възнаграждение за кредитора и е следвало да бъдат включени в годишния процент на разходите (в тази връзка- т. 1 от диспозитива на Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело С- 714/ 22, с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд). Доколкото в процесния случай кредиторът неправилно и недобросъвестно посочва в договора ГПР, който се различава от действителните разходи, то следва да се приеме, че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изцяло не е спазено и процесните Индивидуален договор за заем № ***/ 22.05.2023г. и свързаният с него Договор за предоставяне на допълнителни услуги от 22.05.2023г. са цялостно недействителни (в тази връзка – постановеното по т. 2 от диспозитива на Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C 714/ 22, с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд).