Решение № 1490 от 23.12.2025, Окръжен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1490 гр. Пловдив, 23.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Радослав Хр. Георгиев при участието на секретаря Пенка В. Георгиева като разгледа докладваното от Радослав Хр. Г. Въззивно гражданско дело № 20255300501229 по описа за 2025 година

С решение № 408/30.01.2025г., постановено по гр. д. №14436/ 2021 г. по описа на Районен съд- Пловдив, XIII гр.състав, съдът е отхвърлил като неоснователен предявения от Е. В. Г., Е. Я. Р. (П.), В. Я. П. и М. Я. П. против Г. П. К., Е. Н. К., Д. С. К., Д. С. К., С. А. Л. и С. С. К. иск с правно основание чл. 34 от ЗС за делба на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. Пловдив, одобрени със Заповед РД-1848/03.06.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в град Пловдив, Община Пловдив, Област ***, целият с площ от 360 кв. м. с трайно предназначение на територията – урбанизирана; с начин на трайно ползване – незастроен имот за обществена сграда, комплекс; със стар идентификатор – няма; с номер по предходен план – 1750 от квартал * по плана * градска част, парцел *; при съседи: имоти с идентификатори *, ведно с всички подобрения и приращения в имота, съответно е разпредЕ. и отговорността за разноски по делото.

Против така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от Е. В. Г., Е. Я. Р., В.

Я. П. и М. Я. П., всички чрез проц. представител адв. Г. П.. Съдебният акт се обжалва изцяло с доводи за неговата недопустимост, а по същество – неправилност.

Сочи, че производството първоначално било образувано по искова молба на ищците, жалбоподатели в настоящото производство, срещу Г. К. и Е. К.. С протоколно определение от 17.10.2022г. като ответница била конституирана Д. К., която била съпруга на ответника Г.

К.. Твърди се, че на 18.01.2023г. ответницата Е. К. дарила на дъщеря си Д. К. целия процесен недвижим имот, като в открито съдебно заседание от 29.03.2023г. била депозирана молба от Д. К., озаглавена „Искова молба за главно встъпване“, предявена против всички конституирани до момента страни, в която се твърдяло, че К. била единствен собственик на процесния имот, респ. били оспорени правата на другите страни, като с Определение от 20.04.2023 г. съдът приел за разглеждане така предявения иск за главно встъпване. На 1 следващо място, на 14.09.2023г. С. Л., който бил бивш съпруг на Д. К., дарил 1/100 ид.ч. и продал 17/100 ид.ч. от процесния имот на С. К. – син на ответницата Е. К. и брат на Д. К., като преди това учредил в полза на Ц. Г. – дъщеря на Е. К. и сестра на Д. и С. К., пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху 18/100 ид.ч. от имота. С протоколно определение от 05.02.2024 г. като ответници в производството били конституирани и С. Л. и С. К..

Акцентира се, че в устните състезания процесуалния представител на Д. К. заявил, че молбата била предявена против първоначалните страни, а не и против С. Л. и С. К.. В тази връзка жалбоподателите навеждат, че с атакуваното Решение съдът отхвърлил иска за делба спрямо всички ответници, включително и спрямо Д. К., но се акцентира, че ищците не били предявявали иск против Д. К., като последната не била конституирана и като ответник по иска за делба от съда. Нейното процесуално качество било на ищца по предявения от нея иск, но в съдебното решение липсвало произнасяне по него. Съдът се произнесъл по иск за делба, който не бил предявяван против К., а едновременно с това липсвало произнасяне по приетия иск за главно встъпване на последната против част от страните. Поради горните съображение Решението се явявало изцяло недопустимо и като такова следвало да се обезсили.

Излагат се съображения и за неправилност на съдебния акт. Неправилно било прието, че по отношение на Е. К. била оборена презумпцията на чл. 69 ЗС, като брат Н. М. бил владелец на своята ид.ч., но държател на нейните ид.ч., а по отношение на останалите съсобственици презумпцията не била оборена, като Н. имал намерение да свои техните 7/10 ид.ч., които били продадени на лицата- ненаследници. Не съществувало доказателство, от което да се извежда, че правното положение на Е. К. се различавало от това на Я. П., съответно неговите наследници и бивша съпруга. Съдът не коментирал обстоятелството, че на 28.10.2002 г. съделителката Е. К. и съпругът й продали нa С. Л. 2/10 ид.ч. от процесния имот, ведно с право на строеж, което към онзи момент представлявало незавършено строителство със степен на завършеност 15 %, съгласно нот.акт за продажба на недвижим имот от 28.10.2002г. В мотивите на съдебното решение не било коментирано правното положение на съделителя С. Л., не било ясно дали Н. М. бил владелец или пък държател на неговите ид.ч. Прави се подробен анализ на института на придобивната давност. Сочи се, че процесният имот бил съсобствен, като намерението за своене в отношенията между съсобствениците трябвало да бъде изразено по категоричен и несъмнен начин спрямо всички собственици. При съсобственост всеки от съсобствениците могъл да си служи с общата вещ, тоест упражняването на фактическата власт върху цялата вещ, при наличие на изрично предвидена законова възможност за това, изключвало приложението на презумпцията по чл. 69 ЗС. На следващо място, за спорния имот имало одобрен проект за строителство на жилищна сграда, за което било издадено и разрешение за строеж от 17.05.1996г. Строителството било изпълнено единствено до „нулевият цикъл“. Така построеното не представлявало самостоятелна вещ, не било годно да се използва по предназначение.Не следвало да се кредитират показанията на св. Г., доколкото не кореспондирали с останалия събран доказателствен материал и с приетите печатни материали – публикации във вестници и пр., а свидетелят бил и заинтересован. Неправилно било прието, че към 2012г. в патримониума на Н. М. възникнало правото на собственост върху 7/10 ид.ч. от имота, което право след смъртта на последния през 2014г. било наследено от Е. К.. Искането е за обезсилване на постановеното Решение като недопустимо или същото да бъде отменено като неправилно. Претендират се разноски.

В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от Е., Д. и С. К., всички чрез адв. П. Д., с който изразяват становище за неоснователност на въззивната жалба. Излагат подробни аргументи за допустимост и правилност на съдебното решение. Искането е за потвърждаване на атакувания съдебен акт, претендират се и разноски.

Постъпил е и отговор на въззивната жалба от Г. К. и Д. К., чрез адв. Г. М.. Присъединява се към доводите на жалбоподателите за недопустимост на постановеното решение, доколкото липсвало произнасяне от страна на съда по иска, предявен от Д. К.. По правилността на решението сочи, че не се доказало по делото, че придобивната давност 2 изтекла в полза на Н. М., а впоследствие – в полза на Е. К., във връзка, с което излага подробни съображения. Искането е прогласяване решението за недопустимо и връщане делото на Районен съд за произнасяне по предявените искове. Евентуално – за отмяна решението като неправилно и допускането процесния имот до делба.

Първоинстанционното производство е образувано по повод искова молба с правно основание чл. 34 ЗС, предявена от Е. В. Г., Е. Я. П., В. Я. П. и М. Я. П. против Г. П. К. и Е.

Н. К. за допускането до делба на недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. Пловдив, одобрени със Заповед РД-1848/03.06.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в град Пловдив, Община Пловдив, Област ***, целият с площ от 360 кв. м. с трайно предназначение на територията – урбанизирана; с начин на трайно ползване – незастроен имот за обществена сграда, комплекс; със стар идентификатор – няма; с номер по предходен план – 1750 от квартал * по плана * градска част, парцел *; при съседи: имоти с идентификатори *, ведно с всички подобрения и приращения в имота, при следните квоти: 1) Е. В. Г. – 21/120 ид.ч., придобити от нея по силата на влязло в сила решение на ВКС на Р.България от 05.12.2002г., с което е обявен за окончателен предварителен договор за покупко-продажба, както и вследствие на прекратена СИО с Я. П., поради развод, настъпил на 30.11.2010г.; 2) Е. Я. П. – 7/120 ид.ч., придобити по наследство, останало баща й Я. П.; 3) В. Я. П. - 7/120 ид.ч., придобити по наследство, останало от баща му Я. П.; 4) М. Я. П. - 7/120 ид.ч., придобити по наследство, останало от баща й Я. П.; 5) Г. П. К. – 42/120 ид.ч. придобити от него по силата на влязло в сила решение на ВКС на Р.България от 05.12.2002г., с което е обявен за окончателен предварителен договор за покупко-продажба; 6) Е. Н. К. – 36/120 ид.ч., която част била формирана от 24/120 ид.ч., останали в нейно притежание след влизането в сила на решението на ВКС от 05.12.2002г., с което се обявява за окончателен предварителния договор, сключен между Е. К., Я. П. и Г. К., и 12/120 ид.ч., придобити от съделителката по силата на наследство, останало от брат й Н. М..

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от Е. Н. К., с който се взема становище за неоснователност на предявения иск. Сочи се, че вещните права, придобити от Я. П., Е. Г. и Г.

К. по силата на Решение на ВКС от 05.12.2002г., били придобити по давност от Е. К. и нейния брат Н. М.. Твърди, че владението започнало от 06.12.2002г., като от тази дата, до *г. фактическата власт била упражнявана от брат

Н.й М.. Последният починал на *г., а единствен наследник по закон била К.. В това си качество същата придобила право на собственост в размер на 1/10 ид.ч. от имота, а също и присъединила владението, осъществявано от Н. М. върху целия имот, тоест върху останалите 9/10 ид.ч. От последната дата до настоящия момент, имотът се владял единствено от Е. К.. И двамата владелци, първо М., а после и К., упражнявали фактическата власт с намерение за своене. Владението било явно спрямо всички страни, не било и прекъсвано. Владението по отношение на имота не било осъществявано от други лица, не било предавано на купувачите при сключването на предварителния договор, нито в последващ момент.

С протоколно определение №7212/17.10.2022г. като страна в производството е конституирана Д. С. К., съпруга на първоначалния ответник Г. П. К..

В производството пред Районен съд е депозирана молба, наименувана като „искова молба за главно встъпване“, предявена от Д. С. К., дъщеря на първоначалната ответница Е.

К., насочена против Е. Г., Е., В. и М. П.и, Г. П. К., Д. С. К. и Е. Н. К.. Сочи се, че с договор за дарение от 18.01.2023г. Д. К. придобила от Е. К. всички притежавани от последната права по отношение на процесния недвижим имот. Със сключването на договора Д. получила и владението върху имота. Твърди, че към 18.01.2023г. Е. К. била собственик на целия имот, тъй като придобила правото на собственост върху 1/10 ид.ч. по силата на наследяване, а останалите 9/10 ид.ч. по давност. С договора за дарение Д. К. придобила и правата върху започнат строеж на жилищна сграда, предвидена да се построи в имота. Поради изложеното Д. К. била собственик на имота. Искането, което се прави към съда е да бъде отхвърлен искът за делба.

С определение №4633/20.04.2023г., постановено по гр.д.№***г. по описа на Районен 3 съд- Пловдив, XIII гр.състав, съдът е приел иск за главно встъпване с правно основание чл.

225 ГПК, предявен от Д. С. К. против Е. В. Г., Е. Я. П., М. Я. П., В. Я. П., Г. П. К., Д. С. К. и Е. Н. К., с който било направено искане за отхвърляне иска за делба касателно процесния недвижим имот.

С протоколно определение №1181/05.02.2024г., съдът е конституирал като страни в производството С. А. Л. и С. С. К..

С оглед на последното по делото е постъпил и отговор от С. С. К., с който се взема становище за неоснователност на исковата молба. Излагат се твърдия, че процесният имот бил съсобствен само между С. К. и Д. К., поради което и молят предявеният иск за делба да бъде отхвърлен.

Постъпил е и отговор от С. Л., с който също се изразява становище за неоснователност на иска за делба.

За да постанови обжалваното решение Районен съд- Пловдив е приел, че от събраните по делото доказателства, в частност от показанията на разпитаните в хода на делото свидетели, се установявало, че от 1996г. до 2014г. процесният имот бил във фактическата власт на Н. М., брат на ответницата Е. К.. В отношенията между последните двама, тоест между брат и сестра, презумпцията по чл. 69 ЗС не се прилагала по аргумент от Тълкувателно решение №1/2012г. на ОСГК на ВКС, а по делото липсвали доказателства, че Н. М. демонстративно отстранил сестра си от владението на имота, от което следвало, че той бил владелец на своята ид.част, но държател на нейните ид.ч., тоест след извършеното на 26.08.1996г. дарение М. владял 1/10 ид.ч., а държал 9/10 ид.ч. за своята сестра. На следващо място, за периода от 2002г. до 2014г., Н.й продължил да владее своята 1/10 ид.ч., но в отношенията му с Я. П. и Г. К. /страни по предварителния договор, обявен за окончателен с Решение на ВКС от 05.12.2002г., съответни техните съпруги и наследници/, презумпцията на чл. 69 ЗС намирала приложение, съответно М. имал намерение да свои 7/10 ид.ч., които били предмет на предварителния договор, обявен за окончателен. Поради изложеното е направен извод, че за периода от 2002г. до 2014г. Н. М. владеел 7/10 ид.ч. с намерение да ги свои, държал 2/10 ид.ч. за сестра си, а бил собственик на 1/10 ид.ч. по наследство от баба си. След смъртта на последния, сестра му Е. К., като негова наследница, продължила да владее имота, като в отношенията с Г. К. и наследниците на Я. П. също намирала приложение презумпцията на чл. 69 ЗС. Поради изложеното, възражението за придобивна давност било основателно. Десетгодишният период изтекъл още приживе в полза на Н. М., като в неговия патримониум възниквало право на собственост върху 7/10 ид.ч., които били наследени, заедно с притежаваната 1/10 ид.ч., от Е. К.. Последната била собственик на 2/10 ид.ч., поради което към 2014г. станала собственик на целия имот.